Определение № 722 от 25.03.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 722 гр. София, 22.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

А. Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20238002900785 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е касационна жалба на ответника „Юробанк България“ АД срещу решение № 263458 от 08.12.2022г. по гр.д. № 14841/2019г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 126366 от 28.05.2019г. по гр. д. 17645/2017г. по описа на СРС, 151 с-в, по предявен от А. Г. С. против „Юробанк България“ АД установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 212 ГПК е прието за установено, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договор за потребителски кредит № HL34798/23.05.2008г. е неравноправна и нищожна на осн. чл. 143, т. 9 и т. 18 ЗЗП /ред. ДВ бр. 99 от 2005 г./; ответникът „Юробанк България“ АД е осъден да заплати на А. Г. С. по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД сумата 7 213,09 евро - получена без основание от ответника във връзка с обслужването на договор за потребителски кредит № HL34798/23.05.2008г., представляваща разлика в курса на валутата швейцарски франкове спрямо евро за периода 11.04.2012г. 11.03.2017г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и поради неговата необоснованост. Оспорва като противни на материалния закон и в частност на разпоредбата на чл. 145, ал. 1 ЗЗП изводите на въззивния съд във връзка с разгледания инцидентен установителен иск за нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 2 от процесния договор за кредит. Излага последната да е ясна и да е логическо продължение на клаузата на чл. 1 от договора, която съдът не е счел за нищожна. Изтъква, че не е неравноправна и клаузата на чл. 23 от процесния договор, противно на 1 приетото в мотивите на обжалвания съдебен акт, като сочи, че от съдържанието на договорната разпоредба е изводимо, че рискът в случай на понижаване на валутния риск се поема от банката, което според касатора води до извод за равностойност на поетия риск от двете страни по сделката.

Поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, включително събраните гласни доказателства и заключение по ССчЕ. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Подлежи ли на преценка за неравноправност клауза от договор за ипотечен банков кредит, определяща валутата на кредита и валутата, в която следва да се връщат погасителните вноски, която е част от основния предмет на договора за кредит и която е написана на ясен и разбираем език?

2. В хипотезата на банков кредит, сключен в чуждестрА. валута (швейцарски франкове), по който цялата сума фактически е предадена за ползване на кредитополучателя в евро, а не в чуждестрА.та валута (швейцарски франкове), уговорена в договора за кредит, и по който задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестрА. валута (швейцарски франкове), счита ли се договорът сключен в евро и в коя валута се дължи връщането на кредита?

3. Ако дължимата по договор за валутен банков кредит парична сума, която е предмет на предявената искова претенция, е уговорена в чуждестрА. валута, може ли съдът да присъди нейната еврова равностойност?

4. При постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност, пълнота и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни, а други приема за недостоверни?

5. Длъжен ли е съдът при постановяване на въззивното решение да обсъди приетата по делото експертиза наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема, респективно не възприема експертното заключение?

6. Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестрА. валута (швейцарски франк) и е уговорено погасителните вноски да са в същата валута, при което потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестрА. валута не само от кредитодателя по договора – банката, а и от трето лице, неравноправна ли е договорната клауза за съгласието на потребителя с промяната на валутния курс, когато е избрал да си набави валута от банката – кредитодател по договора?

7. За сметка на коя страна е валутният риск при понижаване на курса на 2 чуждестрА.та валута спрямо лева/евро, ако в договора за кредит е уговорено, че кредитополучателят поема целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестрА.та валута, но не е изрично записано, че кредитодателят поема риска при понижаване курса на валутата? Означава ли това, че целият валутен риск (както при повишаване, така и при понижаване на швейцарския франк спрямо евро/лев) се поема от кредитополучателя?

8. Налице ли е значително неравновесие между правата на кредитополучателя – потребител по договор за валутен банков кредит, и правата на кредитодателя – банката, когато валутният риск от понижение на валутния курс на швейцарския франк спрямо лева/евро се поема от банката, а валутният риск от повишение на валутния курс на швейцарския франк се поема от кредитополучателя – потребител, за който риск той е изрично предупреден в договора за банков кредит, т.е. налице ли е неравновесие между правата на кредитополучателя – потребител и кредитодателя – банката, когато валутният риск е разпределен между двете страни по договора за банков кредит?

Касаторът поддържа, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и на Съда на ЕС, с което обосновава допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация и по формулираните четвърти и пети процесуални въпроси. Твърди отговорите по поставените въпроси от шести до осми да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с което обосновава искането си по тях да бъде допуснато касационно обжалване при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно и моли да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, А. Г. С., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение, за да установи фактическата обстановка по спора, е извършил подробен анализ на събраните по делото доказателства, като е обсъдил всяко едно от тях поотделно, включително всички писмени доказателства, в това число процесния договор за кредит и сключените към същия допълнителни споразумения, събраните гласни доказателства от разпита на свидетеля К. С., заключението по приетите основна и допълнителна ССчЕ.

3

Изложил е, че напълно споделя крайния извод на първоинстанционния съд, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора за кредит не е индивидуално договорена и е неравноправна. В тази насока се е позовал и трайно установената практика на ВКС по решение № 170/16.03.2021г. по т.д. № 1901/2019г. на ВКС, II ТО, решение № 136/20.01.2021г. по т.д. № 1467/2019г. на ВКС, II ТО, решение № 168/29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. на ВКС, II ТО, и решение № 155/24.01.2020г. по т.д. № 2561/2018 г., ВКС, II ТО.

Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Изтъкнал е, че в цитираните решения на ВКС е прието, че при хипотезата на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестрА.та /швейцарски франкове/, уговорена в договора, кредитът е остойностен в чуждестрА.та валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестрА. валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането му се дължи в чуждестрА.та валута /швейцарски франкове/ поради обстоятелството, че валутният риск се поема само от потребителя. Приел е, че този отговор съответства на задължителната практика на СЕС по определение от 22.02.2018г. по дело С-119/17 и решение от 20.09.2017г. по дело С-186.

Счел е, че ищецът е физическо лице, кредитът не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, а банката е търговец съгласно легалната дефиниция на § 13, т. 2 ДР на ЗЗП.

Подчертал е, че клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 от процесния договор за кредит не отговарят на изискванията за яснота и разбираемост.

Изтъкнал е, че съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Счел е за неоснователно възражението на ответника, че клаузата на чл. 6, ал. 2 е договорена индивидуално. Посочил е, че по делото не е проведено пълно доказване, че оспорената клауза е предмет на индивидуално договаряне и че е оборена презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Приел е, че установените от разпита на свидетелката С. обстоятелства, че на ищеца са били предложени различни видове продукти и валути на кредита, не обосноват извод, че той е могъл да изрази становище по съдържанието на договора, който е бил предварително изготвен, включително и по оспорената клауза, и че е имал възможност да повлияе върху нея. Допълнил е, че по делото не е установено банката да е предоставила на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в чуждестрА. валута достатъчна информация, която би му позволила да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо задълженията по кредита и да прецени икономическите последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите си спрямо чуждестрА.та валута, в която е отпуснат 4 кредита. Изрично е посочил, че не са налице основания за прилагане на разпоредбата на чл.161 ГПК предвид неявяването на ищеца за разпит по реда на чл.176 ГПК, без да са доказани уважителни причини за това, тъй като от евентуалния положителен отговор на зададените въпроси не може да бъде формиран извод за индивидуална уговорка на клаузите, нито за предоставяне на необходимата информация, за да може потребителят да вземе информирано решение и да влияе върху съдържанието на договора, вкл. на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от него. Допълнил е, че предоставянето на информация, че лихвеният процент по жилищни кредити в швейцарски франкове е бил по-нисък, както и че е възможна промяна в курса на посочената валута, не е достатъчно, за да се приеме, че банката е спазила изискването за добросъвестност. Подчертал е, че съгласно разпоредбата на чл.147 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. Приел е, че с клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора, които не са индивидуално договорени и не са съставени на ясен и разбираем език, изцяло се прехвърля валутния риск върху потребителя, който е икономически послабата страна, така че той да не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите си спрямо валутата на кредита. Добавил е, че както е прието в цитираната практика на ВКС, банката е следвало да предостави достатъчна информация на кредитополучателя относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, с каквато следва да разполага предвид професионалната дейност, както и какви действия кредиторът би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск, въз основа на което същият да прецени дали да сключи договор за кредит при понисък лихвен процент и да носи валутния риск или да сключи договор при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. По тези мотиви е обобщил, че е налице значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията по договора и че с посочените клаузи се прехвърля върху потребителя валутния риск, което създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.