Решение № 3715 от 02.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3715 гр. София, 02.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Красимир Мазгалов

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20241100501170 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 15993/05.10.2023 г., постановено по гр.д. № 68779/2022 г. по описа на СРС, ГО, 173 с-в, съдът е отхвърлил предявените от „РАПСОДИ ТРАВЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ООД, ЕИК 202840731, със седалище в град Пловдив, срещу М. П. К., ЕГН **********, с адрес в град София, искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответницата, че същата дължи на "Рапсоди Травел България" ЕООД, сумата от общо 2814,00 лева, представляваща неплатен остатък от дължимото възнаграждение по Договор за туристически пакет № 0000010074/06.07.2019г. /Програма Малдиви/ - 1754,00 лева, и Договор за туристически пакет № 0000009442/14.03.2019г. /Програма Куба/ - 1060,00 лева, ведно със законната лихва от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /18.07.2022г./ до окончателното изплащане на сумата.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба от и щ е ц а „РАПСОДИ ТРАВЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ООД. Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд е постановил решението си при съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неотлагане на откритото съдебно заседание, насрочено за 26.09.2023 г., въпреки надлежно подадена молба за отлагане поради служебна ангажираност на процесуалния представител. Развиват се оплаквания, че е извършено нарушение на чл. 146 от ГПК (непълен доклад и липса на указания). Сочи, че първоинстанционният съд е извършил избирателна и формална оценка на доказателствата, в противоречие с чл. 235, ал. 2 от ГПК. Поддържа се още, че е съдът неправилно е приложил материалния закон, поради което е постановил неправилно 1 решение. Ето защо, въззивникът моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – М. П. К. в срока по чл. 263 от ГПК не е депозирала отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и като съобрази събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 12 от ГПК и на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението, на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд се е произнесъл по искове с правно основание чл.

422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79 от ЗЗД във връзка със заповедно производство по чл. 410 от ГПК, основано на твърдението, че:

Ищецът е сключил с ответницата два договора, по силата на които той трябвало да организира две пътувания: до Малдивите в периода 03.12.2019 г.-11.12.2019 г. и до Куба в периода 18.11.2019 г.-29.11.2019 г. Общото възнаграждение, което следвало К. да заплати било в размер на 3230 лв. Твърди се, че ищецът бил изпълнил своите задължения и организирал и осъществил пътуванията на ответницата. Тъй като в същото време тя извършвала и работа за дружеството, страните се разбрали посочената сума да бъде изплатена на вноски, а част от парите да бъдат прихванати към дължимите й комисионни. Поведението на ответницата, обаче било некоректно – всяко плащане ставало след многобройни покани и увещания. Така в крайна сметка част от сумите били погасени, като останала дължима претенцията по първоинстанционното производство.

Ответницата по делото не е подала отговор на исковата молба в срока по чл.

131, ал. 1 от ГПК. С подадена молба от 12.06.2023 г. изразява доводи за неоснователност на исковата претенция.

По наведените във въззивната жалба оплаквания, настоящият въззивен състав намира следното:

Настоящият съдебен състав намира за основателни оплакванията на въззивника относно допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са се отразили пряко върху правилността на постановения съдебен акт.

По оплакването за нарушение на чл. 146 ГПК:

От мотивите на обжалваното решение се установява, че първоинстанционният 2 съд е отхвърлил предявените искове по съображения, че не били представени достатъчно доказателства за предоставяне на туристическите услуги по процесните договори. Същевременно от материалите по делото е видно, че в изготвения доклад не са били дадени указания на ищеца, че не сочи доказателства именно относно този факт. Този пропуск е бил констатиран и от настоящия въззивен състав в определението по чл. 267 ГПК, с което изрично е прието, че докладът е непълен и липсват указания относно доказването на предоставянето на туристическите услуги. Съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да укаже на страната за кои твърдени факти не са ангажирани доказателства. Недопустимо е съдът да постанови решение въз основа на недоказаността на факт, относно който не е изпълнил задължението си за процесуално съдействие. Поради това възражението в тази насока е основателно.

Основателно е и възражението на въззивника, че първоинстанционният съд е изградил фактическите си изводи въз основа на възражения, наведени след настъпване на преклузията по чл. 133 ГПК. От материалите по делото се установява, че ответницата не е подала писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Безспорно е също така, че едва с молба от 12.06.2023 г. същата е изложила твърдения относно липса на изпълнение на договорите, липса на предоставени услуги и недължимост на процесните суми. Съгласно чл. 133 ГПК ответникът, който не подаде отговор в срока по чл. 131 ГПК, губи възможността да прави възражения, основани на факти, които са му били известни към момента на изтичане на срока за отговор, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В настоящия случай такива обстоятелства не се твърдят и не се доказват. Всички факти, на които се основава защитата на ответницата – дали е пътувала, дали са били направени резервации, дали са били закупени билети и дали туроператорът е изпълнил задълженията си – са били известни на същата още към момента на връчване на исковата молба. Следователно тези възражения е следвало да бъдат релевирани в срока по чл. 131 ГПК. Вместо това първоинстанционният съд е обсъдил по същество късно въведената защитна теза и именно въз основа на нея е формирал решаващия си извод за неоснователност на исковете. Този подход противоречи на концентрационното начало в гражданския процес и на разпоредбата на чл. 133 ГПК.

Съгласно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна следва да докаже фактите, на които основава своите искания или възражения. В случая в тежест на ищеца е било да установи: възникването на облигационни договорни правоотношения по договори за предоставяне на туристически услуги по съответния туристически пакет, тези услуги за да предоставени съобразно договорите на ответницата; размера на претендираното вземане. След като тези факти бъдат доказани, в тежест на ответницата е да установи наведените правоизключващи възражения, по-конкретно в нейна тежест е било да докаже: упражнено право на отказ; прекратяване на договора; анулиране на резервациите; отпадане на задължението за плащане; други факти, водещи до погасяване или невъзникване на претендираното вземане или плащане.

При така разпределената доказателствена тежест, съдът намира исковете за основателни.

По отношение на договор № 10074 за туристическа програма „Малдиви“ настоящият съд намира, че първоинстанционното решение е неправилно и поради необсъждане на спецификите на този договор. От данните по делото не се установява ответницата своевременно да е въвела конкретни възражения относно самото организиране на туристическата програма. Не са налице твърдения за липса на резервации, липса на организирано пътуване или липса на изпълнение от страна на 3 туроператора. Спорът по този договор е сведен предимно до размера на оставащото задължение и извършените плащания. Следователно по отношение на този договор липсва спор относно самото съществуване на договорното правоотношение и извършените от страна на ищеца действия по изпълнението му. Ето защо, в тежест на ответницата е било да установи плащане, но доколкото същата не е установила такова, то искът за заплащане на остатъка от възнаграждението по този договор се явява основателен.

По отношение на договор № 9442 за туристическа програма „Куба“ спорът е концентриран върху твърдението на ответницата, че не е осъществила пътуването.

Настоящият състав приема, че този факт не е решаващ за спора. От представената електронна кореспонденция се установява, че още на 14.03.2019 г. договорът е бил успешно въведен в системата на туроператора и на ответницата са били изпратени: договорът; общите условия; основните права на туриста; информацията за организираното пътуване. От представения самолетен билет се установява, че за ответницата е била извършена резервация и е бил закупен билет по маршрут София – Истанбул – Хавана – Истанбул – София. Тези обстоятелства доказват предприемане на конкретни действия по изпълнение на договора от страна на туроператора.

Следователно не може да бъде споделен изводът на СРС за липса на доказателства за изпълнение.

Настоящият съд намира за основателно и оплакването във въззивната жалба относно необсъждането на представената електронна кореспонденция. Същата представлява пряко доказателство относно развитието на договорните отношения между страните. От нея се установява не само сключването на договора, но и предприемането на действия по неговото изпълнение, включително изпращането на всички относими документи и информация до ответницата. Игнорирането на тези доказателства е довело до необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционния съд.

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е неправилно и поради непълното изследване на съдържанието на облигационното правоотношение между страните и произтичащите от него права и задължения.

Във въззивното производство са представени и приети Общите условия на туроператора, които съгласно събраните доказателства са били изпратени на ответницата заедно с договора и останалата документация по организираното туристическо пътуване. От електронната кореспонденция е видно, че още при сключването на договора ответницата е получила не само самия договор, но и Общите условия и информацията за пътуването, поради което същите следва да бъдат разглеждани като част от съдържанието на договорното правоотношение между страните.

Ответницата не е оспорила своевременно получаването на Общите условия, нито е навела възражения относно тяхната приложимост. Следователно съдът приема, че страните са били обвързани от предвидените в тях клаузи. Съществено значение за разрешаването на настоящия спор има разпоредбата на т. 64 от Общите условия, уреждаща имуществените последици при отказ от пътуване след извършване на резервации и направени от туроператора разходи за самолетни билети и други туристически услуги. От съдържанието на тази клауза е видно, че страните са уговорили специален режим на разпределение на риска при неизползване на туристическия пакет от страна на потребителя. Предвидено е, че при отказ от пътуване след определени срокове или след извършване на невъзстановими разходи от страна на 4 туроператора, туристът дължи определен процент от цената на туристическия пакет, а в определени хипотези – и пълния размер на договорената цена. Следователно още на договорно ниво страните са предвидили, че неучастието на туриста в организираното пътуване не води автоматично до отпадане на насрещното му задължение за плащане.