Определение № 1214 от 27.04.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1214 гр. Бургас, 27.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20262100500631 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК 000694959, седалище и адрес на управление: гр.София, р–н Триадица, ул.”Витоша” № 89Б, подадена чрез упълномощения си процесуален представител юрисконсулт Надя Петрова против разпореждане № 595/30.03.2026 г. по ч. гр. д. № 365/2026 г. по описа на РС- Айтос, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника С. Р. Х., с ЕГН ********** за сумата от 162, 42 евро – обезщетение за забава върху просрочени плащания за периода от 05.05.2025 г. до 04.03.2026 г., претендирано на основание т.9.1 от договора съгласно т.2 от уточнителна молба от 30.03.2026 г., сумата от 20, 27 евро – обезщетение за забава на предсрочно изискуема главница за периода от 05.03.2026 г. до 24.03.2026 г., претендирано на основание т.4.5 от договора съгласно т.1 от уточнителна молба от 30.03.2026 г., както и сумата от 61, 36 евро – направени разходи за връчване на уведомление за предсрочна изискуемост.

В частната жалба се изразява недоволство от обжалваното разпореждане в мотив, че същото е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. На първо място се твърди липса на мотиви за отхвърляне на горепосочените претенции, по съображения, че съдът е ползвал бланкетни изричения от предходни разпореждания, без да е ясно защо е налице нарушение на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Възразява се, че заповедният съд е възприел посочената в чл. 4, т. 5 от договора лихва от 15.50% като надхвърлящо лихвата за забава, независимо, че при сключване на процесния договор тя е била 10% Твърди се, че обезщетението за забава по т.

4.5 от договора за кредит е формирано от сбора обезщетение в размер на 10 пункта, т.е. 10% годишно върху забавената главница, към което се прибавя договорната възнаградителна лихгва от 5.50% за първите 12 месеца съгласно чл. 4,1 и 5.41 % занапред съгласно чл. 4.2 от 1 същия договор, поради което върху забавените суми се формира лихва от 15.41%. В тази връзка се счита, че съдът неправилно е възприел посочения краен размер на олихвяването като изцяло уговорено обезщетение, доколкото само наказателната лихва е 10%, а останалото е възнаграждението за кредитната услуга. Относно отказа за присъждане на претендираните разноски за връчване на уведомително писмо-покана до длъжника се възразява против извода на съда, че се касае за хипотезата на чл. 10а от ЗПК, за което се изложени подробни съображения, в т.ч.,че се касае до направени разноски за издирване на длъжника чрез изпращане на покана чрез съдебен изпълнител до длъжника, за което кредиторът е направил търсените разноски. По подробно изложените в жалбата съображения се иска отмяна на обжалваното разпореждане и постановяване на определение от въззивния съд за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист за незабавно изпълнение за отхвърлените вземания.

Съгласно на чл.413, ал.2 от ГПК препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и събраните по делото доказателства, намира следното:

Производството през първата инстанция е образувано по заявлението на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, с ЕИК 000694959, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Тунджа“ № 12А, за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК срещу С. Р. Х., с ЕГН **********, за заплащане на следните суми: 5 916, 71 евро – главница по Договор за потребителски кредит № 2003122728367408 от 13.02.2020 г. ; 224, 94 евро – договорна лихва за периода от 05.06.2025 г. до 04.03.2026 г.; 162, 42 евро – обезщетение за забава върху просрочени плащания за периода от 05.05.2025 г. до 04.03.2026 г., претендирано на основание т.9.1 от договора съгласно т.2 от уточнителна молба от 30.03.2026 г.; 20, 27 евро – обезщетение за забава на предсрочно изискуема главница за периода от 05.03.2026 г. до 24.03.2026 г., претендирано на основание т.4.5 от договора съгласно т.1 от уточнителна молба от 30.03.2026 г./; 61, 36 евро направени разходи за връчване на уведомление за предсрочна изискуемост; законната лихва за забава върху главницата от 25.03.2026 г. до окончателното изплащане.

В заявлението е посочено, че вземанията на заявителя към длъжника произтичат от неизпълнение на сключения помежду им договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем на основание т. 9.2 на 11.02.2026г. /с връчено на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК уведомление/ поради просрочие на месечни вноски, считано от 05.05.2025г. до 05.02.2026г., с първоначално уговорен краен падеж на 05.04.2027г. Към заявлението е приложен договорът за кредит,ведно с анексите и приложенията към него и ОУ на банката по този вид кредити, погасителните планове, уведомлението до длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост, както и извлечение от счетоводните книги на банката.

Съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист за част от претендираните вземания за сумата от 5 916, 71 евро – главница по договор за 2 потребителски кредит № 2003122728367408 от 13.02.2020 г. и сумата от 224, 94 евро договорна лихва за периода от 05.06.2025 г. до 04.03.2026 г., ведно законната лихва за забава върху главницата от 25.03.2026 г. до окончателното изплащане, както и съответно на уважената част съдебно деловодни разноски – 48, 08 евро юрисконсултско възнаграждение и 104, 41 евро държавна такса.

С обжалваното разпореждане, районният съд е отхвърлил искането за издаване за заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 и чл. 418 от ГПК в останалата част за вземането за сумата от 162, 42 евро – обезщетение за забава върху просрочени плащания за периода от 05.05.2025 г. до 04.03.2026 г., претендирано на основание т.9.1 от договора съгласно т.2 от уточнителна молба от 30.03.2026 г., сумата от 20, 27 евро – обезщетение за забава на предсрочно изискуема главница за периода от 05.03.2026 г. до 24.03.2026 г., претендирано на основание т.4.5 от договора съгласно т.1 от уточнителна молба от 30.03.2026 г., както и сумата от 61, 36 евро – направени разходи за връчване на уведомление за предсрочна изискуемост. Изложен е мотив, че искането както по отношение на лихвите за забава, така и за разходите за връчване на уведомлението противоречат на императивната законова разпоредба на чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК и заобикалят чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК, тъй като при забава кредиторът има право единствено на обезщетение в размер на законната лихва за времето на забавата.

Бургаският окръжен съд намира жалбата за неоснователна, по следните съображения:

Видно от съдържанието на договора за кредит,в клаузата на клаузата на чл. 4. 5 при забава в плащанията, кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава – наказателна надбавка към лихвата / посочена в чл. 4 от договора/ в размер на 10 пункта годишно върху забавената сума за времето от забавата до окончателното плащане на забавените задължения. Посочено е, че към датата на сключване на договора, лихвеният процент при просрочени плащания, изчислен съгласно чл. 4.1 е 15.50%. Съгласно чл. 4.1 от договора възнаградителната лихва е уговорена в годишен размер за първите 12 месеца от 5.50%, а съгласно чл. 4.2 след това - от 5.410 % Това означава, че върху забавените суми при условията на чл. 4.5 се формира обща лихва в размер на 15.50%, респ. 15.41 %.

Съгласно чл. 1, ал. 1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г., законната лихва за просрочени парични задължения e в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. За процесните периоди от 05.05.2025г. до 04.03.2026г. и от 05.03.2026 г. до 24.03.2026 г., за които се претендират обезщетения за забава върху просрочените плащания, респ. обявените за предсрочно изискуеми такива основният лихвен процент на БНБ е в намаляващ размер, достигащ в крайния си период за 2025г. до 1.81 %, като за 2026г. е 0%.

Съдът намира, че доколкото настоящите претенции се основават на договор, по силата на който заявителят /банка/ е предоставил кредит на физическо лице, в случая следва да намерят приложение правилата на ЗПК.

Съгласно разпоредбата чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва за времето на забавата, а когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Видно е, че претендираната лихва по чл.4.5 от договора има санкционен 3 характер и по съществото си представлява неустойка за забава, като същата представлява тежест за кредитополучателят, при която се начислява обезщетение във вид на мораторна неустойка при забава, съставено от два компонента - договореният от страните процент на възнаградителната лихва по кредита / в случая 5.42 %/, както и надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. Оттук следва, че така уговорена процесната клауза на чл. 4.5 противоречи пряко на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, с които законодателят е ограничил възможността на кредитора при забавено изпълнение да претендира само законната лихва. В случая така уговорен общият размер на обезщетението за забава възлиза на 15.42 % годишно, т. е. същото е в размер, надвишаващ този на законната лихва за процесния период. Ето защо и клаузата, в която това обезщетение, представляващо неустойка е уредено, се явява нищожна поради противоречието й с императивните правила на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 на ЗПК.

Следва да се има предвид, че въпреки наличието на нищожна клауза за дължимо обезщетение за забава /каквато е налице в настоящия случай/, разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД не намира приложение, поради което съдът не може да измени волята на заявителя и да замести посочената като основание на вземането недействителна клауза с разпоредбата н а чл. 86, ал. 1 о т ЗЗД. Ето защо в конкретния случай цялото уговорено между страните обезщетение за забава не следва се присъжда, като същото не може да бъде намалено до размерите п о чл. 33, ал. 2 о т ЗПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тази насока следва да се има предвид както съществуващата съдебна практика на Съда на ЕС, съгласно която не се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза /решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, С-618/10/, така и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, според която нищожна клауза от потребителски договор не може да бъде заместена с повелителна норма от националното право /решение № 76 от 22.07.2020 г. по т. д. № 1011/2019 г. на ВКС, I т. о. /.

По тези съображения, районният съд е достигнал правилно до извода, който се споделя и от настоящата инстанция, че претендираните вземания на кредитора за лихви за забава не следва да се присъждат, поради противоречието им с горепосочената императивна законова норма.

Що се касае до претендираните със заявлението разноски за извънсъдебно събиране на вземането, доколкото дейността по извънсъдебно събиране на вземането съставлява такава по управление на кредита, тя не може да се квалифицира като допълнителна услуга, за която кредиторът следва да изисква отделно заплащане, тъй като в противен случай това би довело до разширяване на отговорността на потребителя при допусната забава. Затова и настоящата инстанция намира за неоснователни поради липса на законова опора изложените в тази връзка в жалбата съображения. Предвид това, се налага извода, че правилно районният съд е отказал да уважи заявлението относно претендираната сума за разноски за извънсъдебно събиране на вземането поради нарушаване на забраната, въведена с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, водеща до заобикаляне на императивната норма на чл. 33, ал. 2 от ГПК.