Решение № 20512 от 12.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 20512 гр. София, 12.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20241110172232 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, с която *******************, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: *********************** е предявило срещу Д. Д. Ф., ЕГН **********, с адрес: ******************************, установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ за установяване съществуването на вземания на ищеца спрямо ответника, както следва: за сумата в размер на 454,16 лв., представляваща остатък от изискуема главница по договор за потребителски кредит № 40016723092 от 11.04.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.04.2024 г. до окончателното плащане, както и за сумата от 42,02 лв., представляваща договорна лихва, за периода от 01.06.2023г. до 01.03.2024г., за които вземания в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 25660/2024 г. по описа на СРС, 45 с-в.

Ищецът ******************* твърди, че на 11.04.2023г. сключил с Д. Д. Ф. договор за потребителски кредит № 40016723092, по силата на който на последната бил отпуснат заем на стойност от 500 лв., при ГПР – 47.80%, ГЛП – 40.90% и лихвен процент на ден 0.11%.

Сочи, че за ответната страна е възникнало задължение да погаси кредита в срок от 11 месеца съгласно определен погасителен план. Допълва, че по желание на ответника били закупени и допълнителни услуги ********** и ************, за които било уговорено възнаграждение от 200 лв. за първата и 300 лв. за втората. Общият размер на ежемесечната погасителна вноска възлизал на 99,81 лева, като в нея се включвали и закупените допълнителни услуги, и вноската ставала изискуема на 1-во число на съответния месец.

Описва, че заемната сума била преведена чрез паричен превод към **************, като ответната страна усвоила кредита и извършила плащания, както следва: на 13.06.2023г. – 100,30 лв. и на 28.07.2023г. – 43,80 лв. Излага, че крайният срок за погасяване на кредита изтичал на 01.03.2024г. Твърди, че с Решение № 952 от 02.11.2023г. по гр. д. № 2731/2023г. на Районен съд – Стара Загора била прогласена нищожността на клаузата в раздел VI от процесния договор, регламентираща заплащането на възнаграждение за допълнителни услуги ********** и ************. Счита, че в негова полза са възникнали притезания за процесните суми. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

1

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който излага становище за неоснователност на исковата претенция. Оспорва дължимостта на възнаградителната лихва, както и размера на претендираната главница. Поддържа, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговорената стойност на лихвата създава нееквивалентност на насрещните престации и злепоставяне интересите на потребителя. Навежда доводи, че в процесната сделка не е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК да бъдат посочени условията за прилагане на договорната лихва, което водело до изначална недействителност с последиците по чл. 23 ЗПК. Твърди, че с Решение № 952 от 02.11.2023г. по гр.д. № 2731/2023г. на Районен съд – Стара Загора била прогласена нищожността на клаузата в раздел VI от процесния договор, регламентираща заплащането на възнаграждение за допълнителни услуги ********** и ************. Допълва, че предвид възмездния характер на договора за потребителски кредит, липсата на реквизит относно договорната лихва, обосновава недействителност на заемното правоотношение, без възможност последното да се счита за сключено без недействителните му части или последните да са заместени по право от повелителни правила на закона. Поради изложените съображения, счита, че дължи единствено чистата стойност на кредита след приспадане на извършените плащания. Моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира разноски. Моли при неблагоприятен изход на правния спор да не бъдат възлагани в негова тежест разноски предвид принципа на ефективност.

В съдебно заседание, ищецът *******************, редовно призован, не се представлява. С молба с вх. № 247030/16.07.2025г. ищецът поддържа исковата молба и моли за уважаване на исковите претенции.

В съдебно заседание, ответникът Д. Д. Ф., редовно призован, не се явява, не се представлява.

Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Исковете са допустими, като депозирани от лице в полза на което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д. № 25660/2024г. по описа на СРС, 45-ти състав, в срока по чл. 415 от ГПК, и при подадено от ответника в срок възражение по реда на чл. 414 от ГПК.

По делото се установява, че между ищеца като кредитодател и Д. Д. Ф., като кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит № 40016723092 от 11.04.2023г., съгласно който на Д. Ф. е предоставен кредит в размер на 500 лева, със срок на кредита от 11 месеца и размер на месечната вноска от 54,36 лева, при ГЛП от 40,90% и ГПР от 47,80%. При подписването на договора е закупен и пакет от допълнителни услуги в размер на 500,00 лева с размер на вноската по закупения пакет допълнителни услуги от 45,45 лева, като горепосоченият размер включва и дължимите суми за допълнителните услуги. Общото задължение по кредита възлиза на сумата от 597,92 лева. Не е спорно по делото, че задължението се претендира с настъпила изискуемост при краен падеж на погасяване на задължението на 01.03.2024г.

Не е спорно също така, че с решение № 952 от 02.11.2023г. на РС – Стара Загора, постановено по гр.д. № 2731/2023г. е прогласена нищожността на клаузите за заплащане на допълнителните услуги ********** и ************ в общ размер от 500,00 лева по процесния договор за потребителски кредит № 40016723092 от 11.04.2023г. Не е спорно също така между страните, че по договора са извършени плащания от ответника, както 2 следва: на 13.06.2023г. е заплатена сумата в размер на 100,30 лева, а на 28.07.2023г. сумата в размер на 43,80 лева.

По делото е подаден отговор на исковата молба, с релевирани с него възражения срещу исковете. Релевира се възражение за нищожност на договора и за приложение на нормата на чл. 23 от ЗПК.

По гореустановеното и с оглед предмета на доказване, съдът намира, че по делото се установи безспорно, че между Д. Д. Ф. и ищецът е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, като към процесния договор, към датата на сключването му е бил приложим ЗПК /в редакцията му с ДВ, бр. 104 от 08.12.2020г., в сила от 01.01.2021г. Нямо спор по делото, че заемната сума е предадена на ответника, предвид реалния характер на договора, както и че ответника е заплатил по договора сума в размер на 144,10 лева.

Следва да бъдат обсъдени възраженията на ответника, релевирани с отговора на исковата молба за нищожност на процесния договор, тъй като въпроса рефлектира и върху въпроса за основателността на установителните искове, а и съдът е длъжен да извърши и служебно проверка по силата на нормата на чл. 7, ал.3 от ГПК на клаузите на потребителски договор, когато той е предмет на спора. С оглед качеството на кредитополучателя, е налице договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл. 143-148 от ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Дори и ответника да не е релевирал възражения за нищожност, то съдът е длъжен да следи служебно за наличието на нищожни и неравноправни клаузи в договори за кредит, по които кредитополучателят има качеството „потребител“.

Съдът споделя възраженията на ответника, че процесния договор за кредит е нищожен, поради противоречие с добрите нрави, с по-различни аргументи. Съдът констатира, че не е налице противоречие на договора или клаузи от него с разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като в договора е посочен лихвеният процент и условията на прилагането му. В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК обаче е предвидено, че: "Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България". Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, а именно потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размера на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. Доколкото преди приемането на законоустановен размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити, не съществуваше нормативен текст регулиращ оскъпяването на кредита, съдът следваше да изхожда от общите правни принципи и морални норми. Към настоящият момент е налице нормативен текст - чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от Закона за потребителския кредит /в сила от 23.07.2014 г./, който точно и ясно определя предела на оскъпяване на кредита – годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет 3 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Възнаградителната лихва е компонент от ГПР и размерът и подлежи на преценка от кредитодателя, като единственото условие е, същата заедно с другите елементи на ГПР общо да не надвишава максимално допустимия размер. В случая ГПР в договора е посочен в размер на 47, 80 % т. е. Формално не надхвърля размера предвиден в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК. Не така стои въпроса обаче като се отчете уговорката в договора относно заплащането на сумата от 500,00 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги и които клаузи са прогласени за нищожни с решение № 952 от 02.11.2023г. на РС – Стара Загора, постановено по гр.д. № 2731/2023г. Установено е със сила на присъдено нещо, че приетото по делото споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, противоречи на закона, както и на добрите нрави. Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл. 10а ал. 1 ЗПК, но съгласно ал. 2 на същия член законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Заплащането на възнаграждение за приоритетно разглеждане на искането за потребителски кредит има очевидния характер на такси/комисионни във връзка с усвояването на кредит, а възможностите за отлагане и намаляване на вноски и смяна на датата на падежа по естеството си са такива, свързани с управление на кредита. В противоречие с императивната разпоредба на чл. 10а ал. 4 ЗПК споразумението за закупуване на пакет допълнителни услуги е неясно, тъй като закупените такива нямат стойностно измерение, от което да се установи тежестта им в ежемесечните вноски, дължими по допълнителния пакет, както и съразмерността им с цената, която се заплаща за ползването им. Тъй като допълнителните услуги касаят усвояването и управлението на кредита или са относими към бъдещи несигурни събития, а и са неясно формулирани, уговарянето им е в нарушение на императивните разпоредби на чл. 10а ал. 2 и 4 ЗПК, поради което тези уговорки са нищожни, съгл. чл. 21, ал. 1 ЗПК. Уговорките за заплащане на допълнителния пакет от услуги са неравноправни и по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Заплащането на възнаграждението за различните видове допълнителни услуги от потребителя е предварително и дължимо само за правото, предоставено от заявителя на длъжника да се възползва от всяка от посочените услуги, без значение дали някоя от тези услуги ще бъде реално използвана по време на действието на сключения между страните договор. Видно от чл. 15.2.1. от общите условия обаче за осъществяването на тази възможност е необходимо подписване на допълнително споразумение, тоест за да се възползва длъжникът от пакета допълнителни услуги, се изисква одобрение от кредитора, което означава, че следва да се плати предварително за възможност, която зависи от волята на кредитора. Независимо, че тези услуги може да не бъдат предоставени от кредитора, цената по тях остава дължима, като не е предвидена възможност за отпадане или намаляването й. Това поставя в по-неблагоприятна позиция потребителя, не защитава правата му като по-слаба страна в правоотношението и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Тъй като клаузите за заплащане на пакет от допълнителни услуги са неравноправни и обективно няма доказателства по делото да са уговорени индивидуално, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП те са нищожни.