Решение № 7147 от 22.04.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7147 гр. София, 22.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело № 20231110127124 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и следващите.

Образувано е по искова молба на ,,.” ЕООД с ЕИК ., седалище и адрес на управление ., съдебен адрес . (ищец), действуващ чрез упълномощения процесуален представител адв. В.

С.. Ищецът твърди, че бившият му управител е злоупотребил с доверието му като сключил редица неизгодни договори със свои приближени, в това число и с ответницата.

Впоследствие ищецът прекратил трудовото правоотношение с нея поради съкращаване на щата. За да уредят правните последици от прекратяването на трудовото й правоотношение, страните сключили извънсъдебна спогодба, по силата на която ищецът поел задължението да й заплати сумата от 42 290 евро, равностойна на 82 712 лева и 5 стотинки, а ответницата се задължила да не предявява искове срещу него. Ищецът твърди, че изпълнил задълженията си по спогодбата, като реално превел в полза на ответниците сумата 78 340 лева и 12 стотинки, а остатъкът прихванал с нейни задължения. Ответницата, от друга страна, нарушила спогодбата, като предявила иск срещу ищеца пред съда в Римини, Италия.

Ищецът на свой ред предявил иск срещу нея пред българския съд, така че да ангажира договорната й отговорност за нарушаването на спогодбата. Крайният резултат от последното исково производство бил, че съответните уговорки от спогодбата противоречат на императивни правни норми, уреждащи правото на работника или служителя да оспорва прекратяването на трудово правоотношение. При това положение ищецът прави извод, че е дал на ответницата при начална липса на основание сумата 78 340 лева и 12 стотинки, поради което с исковата молба иска от съда да я осъди да му я върне, както и да заплати обезщетение за забава върху тази сума в размер на 27 919 лева и 56 стотинки. Като евентуални основания посочва още отпадане на основанието, поради което паричната сума е била предадена на ответника (разваляне на спогодба, съответно сбъдване на прекратително условие или унищожаване), неоснователно обогатяване, неустойка и обезщетение за претърпени вреди вследствие на непозволено увреждане. В последното открито съдебно заседание претендира разноски и прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Д. А. Т. с ЕГН **********, адрес ., съдебен адрес град София, ул. „Солунска“ № 45, ет. 4, ап. 19 (ответница), действуваща чрез упълномощения процесуален представител адв. Н. Ц..

Оспорва предявените искове като процесуално недопустими, а по същество – като неоснователни. Твърди, че между същите страни и за същия договор за спогодба вече е влязло в сила съдебно решение, което установява, че тя (ответницата) е била изправната страна по договора за спогодба, а ищецът е бил неизправна страна по него. Тъкмо защото ищецът не изпълнил паричните си задължения по договора за спогодба в цялост (не й заплатил сумата 5 871 лева и 94 стотинки), тя трябвало да предяви иск срещу него. Заявява, че в рамките на производството по съответното гр. дело № 8676 по описа на 170-и състав на Софийския районен съд за 2019 г. не били въведени своевременно възражения за нейно неизпълнение на договора за спогодба, поради което те трябвало да се считат за преклудирани. Счита, че предявеният в настоящото производство иск е можел да бъде процесуално допустим само ако е бил предявен в срока по чл. 211, ал. 1 ГПК в рамките на съответното гр. дело № 8676, по описа на 170-и състав на Софийския районен съд за 2019 г.

По същество отрича доводите на ищеца, че договорът за спогодба е нищожен. Поддържа, че обратното (че договорът за спогодба е валиден) е установено с влязло в сила съдебно решение. Нищожна била само една от клаузите на спогодбата, което обаче не водело до нищожност на останалите клаузи. Изтъква, че ищецът не е представил доказателства за предявяването на друг иск пред италианския съд, но дори това да е било вярно, обосновава, че предявяването на подобен иск не би могло да съставлява нарушение на договора за спогодба. Позовава се на чл. 8, ал. 4 КТ и чл. 366 ЗЗД. Отрича да е налице неоснователно обогатяване, отрича договорът за спогодба да е унищожаем, отрича да дължи неустойка, както и да е налице непозволено увреждане. Предвид неоснователността на главния иск счита за неоснователен и акцесорния. Иска от съда да прекрати делото, а евентуално да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. В последното открито съдебно заседание прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съдът направи следните правни и фактически изводи.

Исковата молба е подадена от заинтересована страна чрез надлежно упълномощен процесуален представител и след отстраняване на нередовност досежно представяне на документ за внесена държавна такса, отговаря на изискванията за редовност и допустимост съгласно чл. 127 и чл. 128 ГПК. Страните не спорят, че предходното фамилно име на ответницата е П., а актуалното е Т.. Ответницата е индивидуализирана и чрез ЕГН.

Във връзка с доводите на ответницата за недопустимост на предявените искове съдът намира следното. Действително, страните не спорят, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между тях е било водено предходно съдебно производство, което е приключило с влязло в сила съдебно решение. Във връзка с това предходно производство съдът ще изложи подробни мотиви при обсъждането на фактическата обстановка. За да бъде обсъдено обаче възражението на ответницата за недопустимост на предявения иск, тук също е необходимо да се отбележи следното. Както е известно, формираната вследствие на предходно дело сила на пресъдено нещо съставлява абсолютна процесуална пречка за съществуването на правото на иск, която страната може да въведе със съответно възражение (exceptio rei iudicatae) и за която съдът следи служебно. За да е основателно обаче това възражение е необходимо между висящото дело и приключилото със сила на пресъдено нещо дело да е налице пълно съответствие.

Формираната сила на пресъдено нещо се състои от обективни и субективни предели, описани в чл. 298 ГПК. Обективните предели се изразяват в предмета на делото – какви искове са били предявени, съответно възраженията за прихващане и право на задържане, ако такива възражения са били направени и са били приети за разглеждане от съда, и субективни предели – между кои главни страни е било водено делото, съответно кои са техните 2 правоприемници. Предходното производство, на което се позовава ответницата, е гр. дело № 2256 по описа на Върховния касационен съд, IV г. о., за 2022 г. То действително е приключило с окончателното решение № 50070 от 04. 04. 2023 г. (л. 25 – 28). Страните нито твърдят, нито има доказателства това окончателно решение да е било отменено с извънредния способ по чл. 303, ал. 1 ГПК. При това положение първостепенният съд е длъжен да приеме за установено, че това предходно производство действително е приключило окончателно, и да зачете формираната по него сила на пресъдено нещо. От диспозитива на обсъжданото съдебно решение, по отношение на който диспозитив се формира силата на пресъдено нещо, е видно, че е налице съвпадение в страните по двете сравнявани съдопроизводства (субективен идентитет). От друга страна обаче, установява се различие в предмета на предходното производство и настоящото. Предмет на разрешеното със сила на пресъдено нещо съдопроизводство е бил иск на „.“ ЕООД срещу Д. А. Т. (тогава П.) за заплащането на различна по размер парична сума на различно правно основание.

По-точно предмет на предходното производство е било заплащането на сумата в размер на 70 068 лева и 91 стотинки на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 365 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), дължима съгласно т. 1.5 от спогодба от 19. 10. 2018 г. А предмет на настоящото производство са главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащането на сумата в размер на 78 349 лева и 12 стотинки, дадена при начална липса на основание във връзка с изцяло нищожна спогодба от 19. 10. 2018 г., и редица евентуално съединени искове за заплащането на същата сума на различни правни основания, които ще бъдат подробно обсъдени по-долу. Установява се следователно, че предмет на предходното дело е било заплащането на договорно основание – въз основа на сключената между страните спогодба от 19. 10. 2018 г., която „.“ ЕООД е считало за валиден договор, породил предвидените от страните правни последици и обвързал ответницата. А с главния иск по настоящото дело „.“ ЕООД търси да ангажира гражданската отговорност на ответницата на извъндоговорно основание (по-подробно в следващия абзац) с оглед на цялостната нищожност на същата спогодба поради констатираното в предходното дело противоречие с повелителна правна норма. Повечето от евентуално съединените искове по настоящото дело са предявени също на извъндоговорни основания (нищожност на спогодбата поради противоречие на добрите нрави, разваляне, сбъдване на прекратително условие, неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД и деликт по чл. 45, ал. 1 ЗЗД). Един само от евентуалните искове е също на договорно основание, но този път сумата се претендира като неустойка по спогодбата от 19. 10. 2018 г., а не на основанието по предходното дело чл.

79, ал. 1 във връзка с чл. 365 ЗЗД. Според мотивите към решението по предходното дело уговорката на т. 1.5 от спогодбата има „санкционен характер“, но тя не е изрично квалифицирана като неустойка. Освен това по отношение на мотивите към решението, както ще видим, не се формира сила на пресъдено нещо. Доколкото в самия диспозитив на окончателното решение не се съдържа думата „неустойка“, нито позоваване на чл. 92 ЗЗД, то според разбирането на настоящия съдебен състав и този евентуално съединен иск е процесуално допустим. При това положение настоящият съдебен състав трябва да приеме, че макар и да е налице субективно съответствие между двете дела, не е налице обективен идентитет. Ето защо възражението на ответницата за недопустимост на настоящия иск (и евентуално съединените с него искове) е неоснователно.

На следващо място настоящият съдебен състав намира, че трябва служебно да обсъди въпроса за родовата подсъдност на настоящото дело. Родовата подсъдност е процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно до приключването на производството на втора инстанция съгласно чл. 119, ал. 1 ГПК. В дадения случай съдът е сезиран с главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за присъждането на парична сума, по-голяма от 25 000 лева. Известно е, че претендираната отговорност по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД представлява едно конкретно проявление на общата забрана на неоснователното обогатяване, която по правното си 3 естество е извъндоговорна. От друга страна, трудовото правоотношение (независимо дали е възникнало въз основа на трудов договор или въз основа на избор или конкурс) представлява едно договорно отношение. При това положение съдът трябва тук да обсъди внимателно дали главният иск е родово подсъден на районния съд като първа инстанция съгласно специалното правило на чл. 360 във връзка с чл. 357, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) или е родово подсъден на окръжния съд като първа инстанция съгласно общото правило на 104, т. 4 ГПК.

Според фактическите твърдения, въведени от ищеца с исковата молба, между страните е било възникнало трудово правоотношение въз основа на сключен договор.

Впоследствие това трудово правоотношение е било прекратено. Във връзка с прекратяването му страните сключили споразумение, по силата на което ищецът заплатил претендираната парична на ответницата, а ответницата поела задължението да не предявява искове срещу ищеца. Ответницата нарушила споразумението, като завела иск срещу ищеца. Затова ищецът на свой ред завел иск срещу нея за връщане на предадената сума поради виновно неизпълнение на споразумението. Този негов иск бил отхвърлен с влязло в сила решение, според чиито мотиви задължението на ответницата да не предявява искове срещу ищеца съставлявало отказ от право и съответната клауза на споразумението противоречала на повелителната правна норма на чл. 8, ал. 4 КТ.