Решение № 760 от 07.10.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 760 гр. гр. Хасково, 07.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20255640100840 по описа за 2025 година

Предявен е иск от М. С. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: ********, чрез адв.

Д. Г., АК-******** против "СТИК - КРЕДИТ" АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл."Оборище" № 13Б, представлявано от Стефан Николаев Топузаков - изпълнителен директор , с която е предявен иск за прогласяване на недействителността на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 689889/10.04.2024г., с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 10.04.2024г., между него като „Кредитополучател" и ответника като „Кредитор" е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с № 689889 чрез онлайн платформата, при следните условия: Главница: 800,00 лв., Лихвен процент по кредита (ГЛП) - 36% , Годишен процент на разходите (ГПР) - 42.58%, срок за погасяване: 30 дни, обща сума дължима от потребителя: 824 лева.

Съгласно чл.17, ал.1, раздел VI „ОБЕЗПЕЧЕНИЯ" на договора, ищецът следвало в срок до 3(три) дни от сключване на договора за потребителски кредит да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД в полза на Кредитора, което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на Кредитора всички задължения на Потребителя по договора (главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от 1 датата, на която банката е получила писмено искане от страна на Кредитора за заплащането на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябвало да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска. Третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябвало да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобрявало от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора. В чл. 27 (1) от договора за заем е описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 0.9% (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното обезпечение. Предвид, че договорът е от т. нар. „договори до заплата" към него не е предоставен погасителен план и за потребителя не става ясно в какъв размер би била въпросната неустойка.

Ищцата не успяла да предостави обезпечение съгласно изискванията на кредитора, за което й е била начислена въпросната неустойка, като размерът й практически оставал скрит за нея, единствено по телефон представители на ответника претендирали огромни суми.

Ищцата направила екранна снимка от приложението на ответника, от която била видна сумата за погасяване към момента - 1 526.77 лв., която сума предвид неустойката без таван нараствала ежедневно. Счита, че въпросната неустойка е по същество скрита лихва, маскирана като неустойка, при практически невъзможни за изпълнение условия и именувана неустойка, за да не бъде включена в ГПР. Счита, че договорът е недействителен, тъй като въпросната неустойка следва да бъде включена в ГПР и същият е в действителност неточно посочен, което влече недействителността на договора за заем.

Счита, че процесният Договор за предоставяне на потребителски кредит от разстояние № 689889/10.04.2024г., е нищожен на основание чл. 26, ап. 1 ЗЗД, поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл.22 ЗПК вр.чл. 11, ал.1 т.10 ЗПК.

Сочи, че договорът за потребителски кредит е недействителен, поради неточно посоченото в него ГПР. Неустойката в размер на 0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното обезпечение е по същество скрита лихва, именувана по този начин, за да не бъде тя отчетена в ГПР. Счита, че доколкото тази неустойка с неясен и безкраен размер следва да бъде посочена в ГПР, а не е, то договорът е изцяло недействителен. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Считам, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя.

Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т.1 от ДP на ЗПК - ,,общ разход по кредита за 2 потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, които не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, то в процесния договор има явен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като посочения в договора размер на ГПР не съответства на действителния, следователно е нищожен. Счита, че договорът за заем е недействите^н на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от 33П. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Следвало да се има предвид и най-актуалната практика на СЕС по настоящия въпрос, а именно решение по дело С- 714/22.

Отделно, изтъква аргументи и за нищожност на клаузата, уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение в 3 дневен срок след сключването на договора е нищожна и това вземане, макар и именувано „неустойка" няма характер на такава, то е било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Чрез нея кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители ипи на банкова гаранция в тридневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа oблaгa, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка" не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение.

Неустойката по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението, а се 3 начислява като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при реално, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.

От неосигуряването на поръчител, респ. на банкова гаранция, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, л внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претлрпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция. На следващо място неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Не можело се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневем срок от подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Нещо повече, неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора. счита, че с въпросната клауза се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 3ПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 4