Решение № 14926 от 24.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14926 гр. София, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА Гражданско дело № 20221110134108 по описа за 2022 година

Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І "Производство пред първата инстанция".

Производството е образувано по искова молба на Е. Д. М., ЕГН: ********** с посочен адрес: гр. ............., понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора в гр. София против Прокуратурата на Република България, с която е предявен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода от 06.06.2022 година до 21.06.2022 година в резултат на допуснато съществено нарушение на правото на Европейския съюз при постановено от Софийска районна прокуратура постановление от 06.06.2022 г. за отказ да се образува досъдебно производство по пр. пр. № 1348/2022 г., М-25/2022 г. по описа на СРП, образувана въз основа на подадена от ищеца жалба, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда 24.06.2022 г., до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че ответникът е извършил противоправно деяние по пр.пр. № 1348/2022 г., М-25/2022 г. по описа на СРП. Tвърди, че ответникът с противоправното си деяние – отказ от образуване на досъдебно производство на прокурор от СП /на 06.06.2022 г. е издадено прекратителното постановление/, е нарушил негови права съгласно чл. 2 МПГПП на ООН, Директива №29/2012 на ЕС, чл. 2,3,4,5 от ДЕС, чл. 18,20,67,82, пар. 2, т. В от ДФЕС и чл. 1, 4, 20, 21, 47, 51, 52, 53, 54 от ХОПЕС. По подадената от ищеца жалба, СП не е извършила никакви действия и e прекратила преписката. Твърди, че е налице нарушение на чл. 1, 13, 14, 17 от НПК, чл. 1 и 21 от НК, както и чл. 127 от КРБ. Поддържа, че ответникът вреди умишлено и целенасочено на ищеца чрез бездействието си. Налице са твърдения, че ответникът злоупотребява с право и се твърди, че е налице отказ от правосъдие. Сочи, че ответникът е лишил ищеца от правни средства за защита. Прокурорът по цитираната прокурорска преписка е прекратил разследването без мотиви и без да провери твърдените факти от ищеца. Твърди се, че в следствие на противоправното деяние ищецът е бил подложен на жесток психически тормоз и му е била разрушена вярата в правосъдието и държавата. Претърпените болки от ищеца се изразявали в безизходица, безнадеждност, безпомощност, отчаяние, унижение, страх, ужас, като са били нарушени оправдани правни 1 очаквания от гореописаните разпоредби на ПЕС и ООН, от което претърпял тежки болки и страдания, развил паник атаки, депресия и хипертония, влошило му се здравето от преживеният тормоз. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.

С отговора на исковата молба ответникът оспорват исковите претенции на ищеца по основание и размер. Ответникът в отговора по чл. 131 ГПК твърди, че подаденият иск е недопустим, защото изложените в исковата молба обстоятелства не попадали в хипотеза по ЗОДОВ. Твърди се, че описаните от ищеца неимуществени вреди са недоказани. Оспорва се и размера на претенцията на ищеца, като се заявява, че е изключително завишена. Иска се съдът да постанови решение, с което да отхвърли исковата претенция като недопустима, неоснователна и недоказана. В условията на евентуалност се прави искане от ответника, в случай, че съдът приема исковата претенция на ищеца за основателна, то да присъди обезщетение в по-нисък размер.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявен е иск с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС вр. чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени на ищеца от бездействия на Прокуратурата на Република България, които най-общо нарушават чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/ и респ. представляват съществено нарушение на правото на Европейския съюз.

В Определение № 293/24.01.2024 г. по к. ч. гр. д. № 5360/2023 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че материалноправните предпоставки на иска за вреди от нарушение на правото на Съюза са изведени в практиката на Съда на Европейския съюз въз основа на принципа на лоялно сътрудничество по чл. 4, § 3 ДЕС между държавите – членки. Според СЕС принципът на извъндоговорна отговорност на държавите – членки за нарушение на правото на ЕС е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът. От чл. 4, § 3 ДЕС произтича и правната възможност да се ангажира отговорността на всяка държава – членка за вреди от нарушаване на правото на Съюза. Вредата може да е причинена от всеки държавен орган, в това число и от национална юрисдикция /съдебен орган/, действаща като последна инстанция. Концепцията за извъндоговорната отговорност на държавата за вреди е въведена постепенно с три знакови решения на СЕС /Frankovich and others v. Italian Stare;

Brasserie du Pecheur и Faactortame; Kobler/, които установяват не само елементите на фактическия състав, но и стандартите във връзка с процесуалния ред за реализирането.

Когато субекти на нарушението са органи на съдебната власт, в съответствие с трайно установената практика на ВКС, както и тази на СЕС, е необходимо да се касае за решение/акт на юрисдикция, която действа като последна инстанция.

В Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ е предвиден специален процесуален ред за ангажиране отговорността на държавата, уреждащ обективната отговорност на държавата за вреди от увреждащи действия на правозащитните органи, целта на която отговорност е да поправи вредите от неоснователно осъществена процесуална принуда, която може да е процесуално законосъобразна. В случаите, които не попадат в специалните състави на ЗОДОВ, отговорността на държавата/нейните органи, предвидена общо в чл. 7 от Конституцията на РБ, е по общия граждански деликтен състав по чл. 49, вр. чл. 45, ал.1 ЗЗД, където отговорността винаги е основана на виновно, противоправно поведение. С приемане на разпоредбата на чл. 2в. (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) обективната отговорност на държавата по ЗОДОВ /изведена от чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ/ и този процесуален ред е предвиден и за вредите, причинени от държавните органи и длъжностни лица при достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. В случаите, когато искът се основава на такова нарушение на правото на Европейския съюз, в исковата молба следва да е налице ясно посочване на конкретни актове/действия, с които съществено 2 са нарушени конкретни норми от правото на Европейския съюз, предоставяща права на частноправни субекти.

В настоящия случай ищецът фактически не твърди да е съществено нарушена/и норми от правото на Европейския съюз, предоставяща права на частноправни субекти.

В исковата молба се съдържат бланкетно посочените претърпените от ищеца вреди, съдът намира, че позоваването на ищеца на съществено нарушение на правото на ЕС е формално и цели злоупотреба с процесуални права, чрез използване на напръв поглед широкия обхват на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ. Твърденията за неосъществяване на разследване не са надлежни твърдения на иск за вреди при съществено нарушение на норма от правото на ЕС, тъй като се касае до упражняване на Конституционните правомощия на прокуратурата да прецени дали и кога да осъществи разследване. В този смисъл, с оглед приетото в мотивите на т. 16 на тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката дали по естеството си твърдените от ищеца обстоятелства представляват твърдения за наличие на съществено нарушение на правна норма от общностното право, предоставяща права на частноправни субекти, и от това нарушение ищецът е претъпял вреди, е въпрос по допустимостта на иска. При липса на надлежни твърдения, които да сочат на основателност на иска би се допустнало образуването на съдебни производства, в които извършването на процесуални действия е лишено от смисъл.

В настоящия случай, даването на указания за поправяне нередовностите на исковата молба не би могло да доведе до промяна на крайния извод за недопустимост, поради което е ненужно / в този смисъл определение № 46/26.02.2015 г. по ч.т.д. № 70/2015 г. на ВКС /.

Следва да се отбележи за пълнота, че на съда е служебно известно, че ищецът многократно е сезирал Софийски районен съд с искови молби, в които се сочи, че е налице нарушение на редица норми на ЕКЗПЧ, ХОПЕС, ДФЕС и др. от органи на съдебната власт с оплакване за несъгласие с краен съдебен/прокурорски акт/липса на такъв, без да се посочват конкретни норми предвиждащи права на частноправни субекти, които са нарушени и без да се посочват конкретни вреди /определение № 2222/26.08.2022 г. на Апелативен съд гр.

София, ГО, 8 ми състав и определение № 3142/29.11.221 г. по гр.д. № 2994/2021 г. на Софийски апелативен съд /недопуснати до касация/ и др.

По изложените съображения настоящата инстанция намира, че производството по делото следва да бъде прекратено, а исковата молба – върната като недопустима на осн. чл.

130 ГПК.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ВРЪЩА на основание чл. 130 ГПК исковата молба.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 34108/2022 г. по описа на СРС, 143 състав.

Решението има характер на определение и може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните.

Препис от решението да се връчи на ищеца на посочения в исковата молба адрес.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

3