Решение № 4920 от 19.03.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4920 гр. София, 19.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело № 20231110160399 по описа за 2023 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 и предл.3 ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.

Производството е образувано по предявени от Н. Н. Х. срещу ************ обективно съединени искове, както следва: 1/ за прогласяване нищожност клаузата на чл.17 от сключения между страните договор за паричен заем № 701166/06.06.2021 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, поради противоречие на закона и поради накърняване на добрите нрави и 2/ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5,00 лева, представляваща част от сумата от общо 5860,33 лева - недължимо платена сума по сключения между страните договор за паричен заем № 701166/06.06.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 03.11.2023 г. до окончателното изплащане.

В исковата молба ищецът твърди, че на 06.06.2021 г. сключил договор за паричен заем № 701166 със ************ за сумата от 3000,00 лева, при уговорен ГПР от 42,58% и лихвен процент в размер на 36%. Сочи, че в чл.6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията по ОУ, или с банкова гаранция, като в чл.17 страните уговорили, че при неизпълнение на задължението по чл.6 от договора, заемателят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на кредита, като според договора страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в сочените размери. Неустойката се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните 1 вноски, като на ищеца е начислена такава заради непредоставено обезпечение. Ищецът поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна, като навежда доводи за нарушение на чл. 10, ал.1, вр. чл. 22 ЗПК, а именно неспазване на законоустановената форма. Сочи допуснато нарушение на чл. 11, ал.1, т.10, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е разписана методиката за формиране на ГПР и не е ясно как е формиран същият. Поддържа, че посоченият в договора ГПР е грешен, а действителният такъв надвишава многократно установения минимум в чл. 19, ал.4 ЗПК. Сочи, че неспазването на изискването на чл.

11, ал.1, т. 10 ЗПК води до недействителност на целия договор. Поддържа, че посочването на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП. Ищецът твърди още, че клаузата е нищожна и поради противоречието й с добрите нрави и поради неравноправност. По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът моли за уважаване на предявените искове и присъждане на направените по производството разноски.

В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор от ответното дружество се изразява становище за допустимост, н о неоснователност на предявените искове.

Ищецът не оспорва твърденията на ищеца относно сключването на процесния договор и размера на предоставената сума. Оспорва твърденията на ищеца за нищожност на предвидената в договора клауза за неустойка. Поддържа, че ищецът е попълнил заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, след което му е изпратена необходимата преддоговорна информация. След натискане на бутон „Вземи парите“ му е била предоставена възможност да изтегли проект на договора и ако е съгласен с неговото съдържание, да натисне бутон „Подпис“. В конкретния случай, с натискане на последния бутон, ищецът е изразил недвусмислено съгласие относно съдържанието на договора и неговото сключване. Поддържа се, че неустойката е уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определя в зависимост от това, дали заемателят по договора изпълни в някакъв момент своето задължение. С оглед предходното се изразява становище, че неустойката се определя като процент от заетата сума и се начислява, докато не бъде изпълнено задължението, т.е. зависи изцяло от волята на заемателя. Поддържа се още, че по отношение размера на неустойката няма въведено законодателно изискване, като доколкото по-големия размер на същата е обусловен от бездействието на длъжника, то не може да се приеме, че изначално договорения размер е в противоречие с добрите нрави. Ответникът се позовава и на ТР от 15.06.2010 г. на ОСТК, в което е прието, че прекомерността на неустойката не я прави априори нищожна поради накърняване на добрите нрави. По изложените в писмения отговор съображения, се иска отхвърляне на предявените искове.

В първото проведено по делото открито съдебно заседание по искане на 2 ищцовата страна съдът е допуснал на основание чл.214 ГПК изменение в размер на предявения осъдителен иск като същия се счита предявен за сумата от 39,14 лева.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото не е спорно, а и от представения по делото договор за потребителски кредит предоставен от разстояние се установява, че на 06.07.2021 г. между страните е сключен договор, по силата на който ответникът се задължава да предостави на ищеца потребителски кредит в общ размер от 3 000 лева, при лихвен процент от 36 %, при ГПР 42,58 %, или общо дължима сума от потребителя – настоящ ищец е в размер на 4612,07 лева, със срок за погасяване 24 месеца.

В чл.1, т.9 от договора е предвидено – „Обезпечения: Да – поръчител или банкова гаранция“, като съгласно чл.6, ал.1 в случай, че страните са договорили обезпечение, потребителят следва в срок до 3 дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на кредитора, с което да отговоря за изпълнение на задълженията по потребителя по договора, или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя в срок от един работен ден от получаване на писмено искане от кредитора. В ал.2 е посочено, че третото лице – поръчител и банковата гаранция трябва да отговорят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от кредитора, като преценката е изцяло негова.

Съгласно чл.20 от приложените по делото ОУ на ответното дружество, че поръчител може да е дееспособност физическо лице, навършило 21 години, притежаващо българско гражданско, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права, което полага труд по безсрочно трудово или служебно правоотношение, получаващо редовно възнаграждението си, което е с минимален размер от 1500лв.; да няма записи в ЦКР; да не е поръчител по други кредити и др. съгласно чл.22, ал.1 от ОУ банковата гаранция следва да бъде издадена в полза на кредитора от лицензирана банка със седалище в Република България или от банка на трета държава, лицензирана да извършва дейност на територията на Република България чрез клон, или от банка, лицензирана в държава – членка, която извършва дейност на територията на Република България директно или чрез клон при условията на взаимно признаване, и съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения, като срокът на валидност на банковата гаранция трябва да е най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.

3

В чл.17, ал.1 от договора е уговорено, че ако потребителят не изпълни задължението си по чл.7, дължи неустойка в размер на 0,9 от стойността на усвоената по кредита сума всеки ден, през който не е предоставено обезпечението. В ал. 2 е предвидено, че в случай на настъпване дължимостта на неустойката, същата се заплаща периодично с всяка погасителна вноска. Видно от съдържанието на погасителния план към договора за кредит, неустойката е начислена и включена в него, като нейният размер възлиза на 5860,33 лева.

По делото е допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение не е оспорено от страните и е прието от съда като обективно и компетентно дадено. Видно от същото е, че при извършените проверки в счетоводството на ответното дружество, вещото лице е установило, че на 14.06.2021 г. ищецът е изплатил на ответника сума в размер на 3060,86 лева за погасяване на задължения по процесния договор за кредит, с която е погасена главница в размер на 3000,00 лева, възнаградителна лихва в размер на 21,72 лева и неустойка в размер на 39,14 лева. Съгласно заключението, единственият разход, който е включен при изчисляване на ГПК е възнаградителната лихва. В случай, че при изчисляване на ГПР бъде включена неустойка, то размерът на същия възлиза на 249,09 %.

Други относими и допустими доказателства не са представени.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

По исковете с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 и предл.3 ЗЗД:

За наличието на правен интерес, респективно за да е допустим предявен иск за прогласяване нищожността на определен договор, е достатъчно ищецът да е страна по договора, или по друг начин да е засегнат от договора, какъвто несъмнено е настоящият случай.

Сключеният между страните договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.

За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

Настоящият съд намира, че оспорената в настоящото производство клауза 4 уреждаща дължимостта на неустойка при неосигурено обезпечение, се явява нищожна.

Това е така, тъй като същата е неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение да заплати необосновано висока неустойка. Уговореното задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция има за цел кредиторът да получи допълнително възнаграждение върху стойността на отпуснатия заем, което представлява заобикаляне изискванията на (ЗПК) и води до нейната нищожност.

Следва да се отбележи още, че в договора самият кредитор изначално разсрочва вземането за „неустойка“, което обуславя извод, че кредиторът очаква, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Именно възнаградителната лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, а се доближава до половината от предоставената сума по кредита. По този начин се заобикаля и ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР.