Решение № 10765 от 03.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10765 гр. София, 03.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20251110110544 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от М. А. Т., чрез адв. ., срещу .. АД и .. ЕООД, с която при условията на пасивно субективно съединяване са предявени обективно кумулативно съединени установителен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП за прогласяване на нищожността на сключения с ответника .. АД договор за паричен заем № ../27.06.2022 г., и иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП за прогласяване на нищожността на сключения с ответника .. ЕООД договор за предоставяне на гаранция № ../27.06.2022 г.

В исковата молба се излага, че ищцата сключила с ответника .. АД договор за паричен заем № ../27.06.2022 г., като уговорената възнаградителна лихва в размер на 35% е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Ищцата е изложила твърдения, че процесният договор за заем е недействителен, доколкото посоченият ГПР не съответствал на действително приложимия в правоотношението. Счита, че уговореното в полза на дружеството гарант възнаграждение не било съобразено при изчисляване на ГПР по заема, което имало за последица заобикаляне на изискванията по чл.

19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото липсвала яснота относно механизма на формиране на ГПР по 1 заема. Излага доводи относно нищожността и на процесния договор за предоставяне на гаранция като лишен от правно основание, сключен в ущърб на потребителя, в нарушение на добрите нрави. Отбелязва факта, че ответните дружества са свързани лица. Поддържа, че уговореното възнаграждение в полза на дружеството-гарант представлявало скрита печалба в полза на заемодателя, който имал за цел да избегне законоустановените ограничения.

Твърди, че процесните договори имат неравноправен характер. Излага съображения, поради които счита че независимо от изхода на спора, разноските по делото не следва да бъдат възлагани в нейна тежест. С оглед изложеното, моли съда да прогласи недействителността на процесния договор за паричен заем поради противоречието му със закона. Моли съда да прогласи нищожността и на процесния договор за предоставяне на гаранция поради липсата на основание.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът .. ЕООД е подал отговор на исковата молба, с който е взел становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Оспорва твърденията на ищцата относно нищожността на процесния договор за предоставяне на гаранция. Счита, че дължимото възнаграждение за предоставената гаранция не следва да бъде включено при изчисляване на ГПР по договора за заем. Излага доводи относно действителността на процесния договор за поръчителство, както и относно наличието на основания, обуславящи сключването му. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

Прави искане възнаграждение на процесуалния представител на ищеца да бъда определено под минималното, съобразно по НМРАВ.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът .. АД, чрез ст. юрк. ., е подал отговор на исковата молба. Оспорва твърденията на ищцата относно недействителността на процесния договор за паричен заем, като сочи че същият е в съответствие със законовите изисквания. Твърди, че уговореното възнаграждение в полза на дружеството – гарант не следва да бъде включено при изчисляване на ГПР по заема. Сочи, че клаузата на чл. 4 от договора относно дължимото обезпечение по заема е действителна и индивидуално договорена с ищцата. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни. Претендира разноски. Прави искане възнаграждение на процесуалния представител на ищеца да бъда определено под минималното, съобразно по НМРАВ.

2

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

Не е спорно между страните и е отделено за безспорно по делото, че на 27.06.2022 г. между М. А. Т. и .. АД бил сключен договор за паричен заем № .., по силата на който на ищцата била предоставена заемна сума в размер на 1750 лева, при уговорени годишен лихвен процент в размер на 35% и ГПР от 39,99%, както и че за обезпечаване на изпълнението на задълженията на ищцата по процесния договор за паричен заем, същата сключила с ответника ..

ЕООД договор за предоставяне на гаранция № .., по силата на който дружеството – гарант се задължило да отговаря солидарно с ищцата за изпълнението на задълженията й по договора за заем срещу заплащането на възнаграждение в размер на 723,47 лв.

Не е спорно между страните също така, че процесният договор за предоставяне на поръчителство е сключен въз основа на клауза от договор за паричен заем № ../27.06.2022г., сключен между ищеца и „..“ АД, поради което двата договора следва да бъдат разглеждани в тяхната взаимовръзка.

Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът следи служебно и за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в този смисъл Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/.

Съдът намира, че е налице поддържаното от ищеца основание за нищожност на клаузата от договора за кредит, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение, както и за нищожност на сключения въз основа 3 на нея между страните по настоящото дело договор за предоставяне на гаранция № ../27.06.2022г.

Съдът намира, че уговореното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.

Видно от представения по делото договор за паричен заем № ../27.06.2022г., чл.4, заемателят се е задължил в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, отговарящи на посочените в договора условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки.

Съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му – 3-дневен от сключване на договора, създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на договора. Посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая договорът за кредит и договорът за поръчителство са сключени едновременно, като съгласно договора за предоставяне на поръчителство възнаграждението по този договор е в размер на 723,47 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 65,77 лева, на .. АД, което е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждението по този договор. Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото сключения договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит.

Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и 4 реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Прието е по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът намира за обосновано и компетентно дадено, поради което възприема изцяло. Вещото лице е изчислило, че посоченият в договора ГПР – 39,99 % е изчислен при залагане на разход само уговорената договорна лихва, а в действителност ГПР изчислен за срока на договора е в размер на 43,91%, а при включване на възнаграждението на поръчителя в разходите по кредита, то ГПР е в размер на 605,49%. Изчисленият от вещото лице реален ГПР надхвърля многократно установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер. Съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди заемателя относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

Следователно договор за заем № ../27.06.2022 г. между М. А. Т. и ..

ЕООД и договор за предоставяне на поръчителство между .. ЕООД и М. А. Т.

№ ../27.06.2022 г., който е сключен на основание клауза от договор за потребителски кредит, която противоречи на императивна законова норма, се явяват нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

При този изход на спора ответниците следва да бъдат осъдени да 5 заплатят на ищеца сторените от него разноски в производството, за които същият е представил доказателства, а именно 300 лева депозит за изготвяне на експертиза. На основание чл. 78, ал.6 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на Софийски районен съд сумата от 100 лева, представляваща държавна такса по производството, от внасянето на която ищецът е бил освободен на основание чл.83, ал.2 ГПК.

Ищецът е бил представляван по реда на чл.38 ЗАДв., поради което в полза на адвокат Елена ., следва да се присъди адв. възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът (осъществил безплатна адвокатска помощ и съдействие) има право на адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 - НМРАВ.

Следва да се съобрази актуалната практика на СЕС (решение на Съда на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от български съд относно адвокатските възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от минималните прагове на възнагражденията, приети от съсловната организация на адвокатите с Наредба и може да определи разноски за възнаграждение под приетия минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС).