Определение № 5503 от 28.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5503 гр. София, 27.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20248002101219 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 и чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2, и ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 248, ал.

3, изр. 2 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца В. И. К. и касационна жалба на ответника Софийски градски съд (СГС) срещу решение № 187/03.08.2023 г., допълнено в частта относно разноските с решение № 233/25.10.2023 г., последното поправено с решение № 34/31.01.2024 г., постановени по възз. гр. дело № 126/2023 г. на Монтанския окръжен съд (МОС). С обжалваното въззивно решение № 187/03.08.2023 г., при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 304359/17.12.2019 г. по гр. дело № 80997/2018 г. на Софийския районен съд (СРС), като краен резултат, ответният СГС е осъден да заплати на ищеца К. общо сумата 1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от забавено разглеждане на в.н.о.х.д. № 2825/2006 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.12.2018 г. до окончателното й изплащане, като искът по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен до пълния му предявен размер от 15 000 лв.; разноски за производствата пред двете инстанции са възложени в тежест и на двете насрещни страни, предвид и постановеното решение № 233/25.10.2023 г., поправено с решение № 34/31.01.2024 г., имащи характер на определения по чл. 248 от ГПК.

Ищецът К. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответният СГС – в осъдителната.

Двете касационни жалби на насрещните страни са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на 1 съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца К., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) какви са процесуалноправните задължения на съда при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок; и 2) какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: първия въпрос – с ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и втория въпрос – с решение № 11/27.01.2014 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 55/11.03.2013 г. по гр. дело № 1107/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа очевидна неправилност на въззивното решение.

В подадения от ответния СГС отговор се излагат доводи и съображения, че не са налице наведените от страна на ищеца основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и становище за неоснователност на касационната жалба на ищеца.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника СГС, като общи основания по чл.

280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) получава ли ищецът адекватна и съразмерна непарична компенсация за нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, при положение, че нарушението е изрично признато от държавата и е поета отговорност за него чрез намаляване на наказанието в адекватна на нарушението степен; 2) задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл.

236, ал. 2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК; и 3) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение на такива вреди, настъпили в резултат от нарушаването на правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил първия от тези въпроси в противоречие с решение № 272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 66/02.04.2015 г. по гр. дело № 5813/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 30/07.05.2019 г. по гр. дело № 2125/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (посочено е и 2 определение по чл. 288 от ГПК, което не обективира практика на ВКС); втория въпрос – в противоречие с ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 17/18.02.2021 г. по гр. дело № 2253/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 192/29.01.2018 г. по търг. дело № 44/2017 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по търг. дело № 1245/2013 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по търг. дело № 674/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 263/24.06.2015 г. по търг. дело № 3734/2013 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 111/03.11.2015 г. по търг. дело № 1544/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС; и третия въпрос – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ІVто гр. отд. на ВКС, решение № 66/02.04.2015 г. по гр. дело № 5813/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 30/07.05.2019 г. по гр. дело № 2125/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на първия правен въпрос касаторът-ответник сочи и допълнителното основание по чл. 280, ал.

1, т. 3 от ГПК, като излага съображения този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; в тази хипотеза попада и твърдяното противоречие на въззивното решение със стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ.

Касаторът СГС също сочи и очевидна неправилност на въззивното решение.

В подадения от страна на ищеца отговор се поддържа, че касационното обжалване следва да се допусне по третия посочен от ответника правен въпрос, както и съображения, че по останалите наведени от последния основания, обжалването не следва да се допуска.

За да постанови обжалваното въззивно решение № 187/03.08.2023 г., окръжният съд е приел за установени следните обстоятелства: По н.о.х.д. № 8914/2004 г. по описа на СРС ищецът е признат за виновен за извършен грабеж и е осъден, като мy е било наложено наказание „лишаване oт свобода“ за срок oт 3 години, изпълнението на което е отложено за срок oт 5 години. По жалба на защитника на ищеца делото е билo изпратено на СГС на 28.06.2005 г., където е образувано процесното в.н.о.х.д. № 2825/2005 г. B пъpвoтo открито съдебно заседание на 21.11.2005 г. делото е приключило, като в пpoтoкoлa е пocoчeнo, че е постановена присъда, каквато липсва пo делото. Ha 09.11.2007 г. е изготвено решение, кoeтo обаче е подписано само oт докладчика, като член на състава е oткaзaл да подпише решението, с твърдение, че в съдебното заседание е постановена оправдателна присъда. За периода oт 11.01.2017 г. дo 03.02.2017 г. е установена липсата на акта пo съществото на cпopa, като в периода от 03.02.2017 г. до 19.06.2017 г., въпреки двете проведени открити съдебни заседания, опитите за възстановяване на присъдата са останали неуспешни, включително и зaщoтo ищецът нe e разполагал с копие от акта, кoйтo твърдял, че гo ползва; прието е, че е невъзможно да бъде възстановена твърдяната от ищеца оправдателна присъда, тъй като не е установено такава изобщо да е съществувала. Ha 11.08.2017 г. е отменен хода пo същество и делото е насрочено за 10.10.2017 г., когато е обявено за решаване. С решение от 04.12.2017 г. наказанието на ищеца е намалено (в сравнение с обжалваната първоинстанционна присъда) oт 3 години „лишаване oт свобода“ нa 6 месеца „лишаване от 3 свобода“ и изпитателният срок е намален от 5 години на минималния пo закон срок от 3 години. Единственият мотив за намаляване на наказанието е изтеклият дълъг период от време на разглеждането на делото в СГС. C решение от 03.07.2018 г. пo в.н.о.х.д. № 765/2018 г. САС е оставил без уважение искането за възобновяване на наказателното производство и за оправдаване на ищеца, тьй като при фактите пo делото не може да бъде постановена оправдателна присъда. Въззивният съд е установил още, че ищецът е бил подсъдим по н.о.х.д. №№ 4264/2004 г., 335/2006 г., 1446/2010 г. и 1324/2010 г. всичките по oпиca нa СГС, като по първите две от тях е осъден с влязла в сила присъда на „лишаване oт свобода“. От показанията на разпитания по делото свидетел oкръжният съд е установил и че ищецът е споделил на свидетеля, че е бил оправдан по процесното дело и в един по-късен период научава, че отново е осъден, поради кoeтo е бил изплашен, възмутен oт развитието на производството след изгубването на присъдата, започнал да пие лекарства, имал проблеми със зъбите; също според свидетеля, ищецът бил притеснен и „почти побъркан“.

При така изложената фактическа обстановка, възприета и от първоинстанционния съд, въззивният съд напълно е споделил и изводите на СРС за наличие на допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. В тази връзка окръжният съд е изложил и съображения, че съгласно чл. 6 от ЕКЗПЧОС, всяко лице, при решаването на правен спор относно основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на гледане на делото в разумен срок. Изтъкнал е и че разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен срок е основен принцип в наказателното производство, съгласно чл. 22 от НПК. Приел е, че в случая това право е нарушено, защото наказателното производство е водено почти 13 години, която продължителност не може да се определи като разумна, преценена съобразно фактическата и правна сложност на делото. При преценката си въззивният съд е приел и че прекомерното забавяне е единствено и само по вина на властите, и по-конкретно – на ответния СГС, който не само, че не е изпълнил задължението си за приключване на делото в разумен срок, но и е постановил съдебен акт, който не е оформил в писмен вид, и който не е открит и възстановен, и след като на ищеца му е съобщено, че е оправдан, 12 години по-късно е постановен нов съдебен акт, с който се изменява първоинстанционната присъда, макар и да се намалва размера на наказанието.

Окръжният съд е отчел още, че след постановяване на оправдателна присъда през 2007 г., каквато твърди ищецът, такава не е изготвена и не е приложена по делото, като и възстановяването й не е приключило успешно. Съдът е приел, че изводът за неразумната продължителност на производството се потвърждава и от обстоятелството, че с поведението си ищецът по никакъв начин не е възпрепятствал воденето на делото, инициирано от него по жалба, подадена през 2005 г., и приключило през 2017 г. Съдът е изложил и съображения, че макар и ревизирана първинстанционната присъда като е отчетен единствено продължителният срок на производството за намаляване на наказанието, това не е пречка за ищеца да води настоящия иск, тъй като ответният СГС е допуснал необосновано и неразумно дълго да продлжи производството във въззивната инстанция, поради което дължи на ищеца обезщетение за това. Въззивният съд е намерил за неоснователни и възраженията на ответния СГС, че ищецът е търсил обезщетение по реда на ЗСВ, където му е отказано 4 изплащане на компенсация, като е прието, че това е сторено с намаляването размера на наказанието. За този свой извод окръжният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ, съгласно която гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ по приключени производства, само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава III-а от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение, т.е. – изчерпването на административната процедура е абсолютна предпоставка за предявяване на иска, което е изпълнено от ищеца. В заключение, съобразявайки гореизложеното, въззивният съд е приел, че справедливо обезщетение, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, което би репарирало претърпяните от ищеца процесни неимуществени вреди, е сумата 1 000 лв. Съдът е изтъкнал още, че при определяне на този размер отчита, че самото осъждане на ответника СГС има основно репариращо действие предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. В мотивите си въззивният съд е изложил и съображения, че напълно споделя извода на първоинстанционния съд, който при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е отчел изключително лекото наказание, наложено на ищеца, което той не би получил без забавяне на делото според мотивите на наказателния съд, но окръжният съд е намерил, че с оглед продължителността от почти 13 години на производството до окончателното налагане на наказанието, размерът на обезщетението е занижен от първата инстанция.