Решение № 471 от 15.04.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 471 гр. София, 15.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно частно гражданско дело № 20261000500071 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 463 вр. чл. 435 и сл. ГПК.

Предмет на разглеждане е жалба от името на Б. Р. К. и Л. Б. К. срещу Решение рег. № 234/23.10.2025 г. по в.гр.д. № 20251500500431 по описа на Окръжен съд-Кюстендил. В жалбата се навежда довод, че въпреки възприетото в мотивите погасяване на търсената от визскателя сума, това обстоятелство не било изследвано от съдебния изпълнител, макар и плащанията да са предхождали завеждането на изпълнителното дело. Навежда се довод съдебният изпълнител да е допуснал грубо нарушение на чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК, предписващ прекратяване на изпълнителното производство. Въпреки че решаващият съд отчел заявено от жалбоподателите позоваване на прекратено изпълнително производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 26.03.2023 г., съдебният изпълнител предприел принудително изпълнение вместо да издаде постановление за прекратяване на производството. Не било отчетено и че по отношение на Л. К. не е спазен срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Твърди се и да е наложен запор след прекратяване на изпълнителното производство по закон. Застъпена е теза, че в производството по чл. 463 ГПК подлежи на преценка и дали изпълняемото вземане съществува. Твърди се по повод заповед по ч.гр.д. № 1059/2011 г. с решение на първа инстанция е уважен предявен от „БАНКА ДСК“ АД иск по чл. 422 ГПК за сумата 8726,60 лв. и законната лихва от 16.07.2024 г. до окончателно изплащане на сумата при събрани от съдебния изпълнител до момента 28 000 лв. Решението било обжалвано в уважителната част. Застъпва се становище, че отразеното в протокола за разпределение вземане не е индивидуализирано, а и да подлежат на връщане на надвнесени суми. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и да бъде извършено разпределение 1 за сумата над 1070 лв. до размера на цялата пенсия на Б. К. или делото да бъде върнато на съдебния изпълнител за извършване на ново разпределение. Претендират се разноски.

В отговор по жалбата от името на „БАНКА ДСК“ АД се застъпва теза, че при недостатъчност на средствата за погасяване на вземанията следва да се извърши разпределение, но основанията за оспорване на законосъобразността на разпределението смята за лимитативно установени с ТР 2/2021 на ОСГТК на ВКС. Твърди се, че оплакванията в жалбата срещу обжалваното разпределение не касаят никоя от описаните хипотези. Намира и обжалваното решение за правилно и обосновано. Евентуално се противопоставя на искането на жалбоподателите да им бъдат присъдени разноски.

Претендират се разноски в размер на 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Жалбата е подадена в предписания от закона срок от лице с признат интерес да инициира настоящото производство, чийто предмет е ограничен до законосъобразността на извършеното разпределение – чл. 463 ал. 1 ГПК. Следващата се държавна такса е внесена, което определя и правото на жалба като надлежно упражнено.

Настоящият състав намира обжалваното решение за недопустимо.

Предмет на съдебния контрол върху действията на съдебния изпълнител е съответствието на упражнената от него власт на предписаните от закона правила за осъществяване на принуда в изпълнение на конкретно притезание.

Съдебният изпълнител е овластен, но и ограничен да предприеме предвидени от закона и поискани от него действия в изрично предписани от закона случаи. Законът лимитира непосредствения съдебен контрол върху действията на съдебния изпълнител до изрично предвидени хипотези.

Съгласно чл. 460 ГПК съдебният изпълнител извършва разпределение на събраната по изпълнителното дело сума, ако е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели.

Върховният касационен съд е имал повод да посочи, че производството по чл. 463 ГПК (обжалване на разпределението по чл. 460 ГПК) се различава от производството по чл. 435 ГПК (за обжалване действията на СИ) по своята същност, обуславящо специфика и в правомощията на съда, съответно на правните си последици (срв. Тълкувателно решение 2/2021 на ОСГТК на ВКС). Разяснено е, че съдът действа като въззивна инстанция с произтичащата от това меродавност на въведените с жалбата основания за незаконосъобразност. Съдебната проверка се изразява в контрол за незаконосъобразност съответно: 1) в неправилно приложение на нормите относно привилегиите и редът на удовлетворяване, който следва от тях; 2) неправилно приложение на чл. 76 ЗЗД; 3) неправилно прилагане на правилото на чл. 136, ал. 3 ЗЗД относно съразмерността на удовлетворяване; 4) грешка в пресмятането на сумите или 5) неосигурено участие при разпределението на присъединен по право взискател. Както от нормата на чл. 460 ГПК, така и от тези разяснения еднозначно произтича извод, че специалното производство предполага конкуренция между кредитори. Показателно в тази връзка е и систематично място на текста - Глава четиридесет и първа „Присъединяване на кредитори и разпределение на събраните 2 суми“. В тази специфична хипотеза в отклонение от общите правила съдебният изпълнител е овластен да регулира конкуренцията, а неговата претенция подлежи на двуинстанционен съдебен контрол. Точното съобразяване на правилата за разрешаването й ползва длъжника, от което произтича и неговият интерес да го обжалва, а и властта на съда разглеждайки по същество въпроса да утвърди овластения от правилата кредитор да получи следващата му се част.

В случая обаче, както отбелязва и решаващият съд, жалбата не съдържа оплаквания в обхвата на чл. 463 вр. чл. 460 ГПК. Това повдига въпроса за приложимия закон към предявеното искане за защита срещу действията на съдебен изпълнител.

Съгласно чл. 2 ГПК съдът дължи да разгледа и разреши всяка подадена молба. В тази връзка и служебно извършва необходимите процесуални действия по движението и приключване на делото (чл. 7, ал. 1 ГПК). В обхвата на очертаното правомощие съдът не бива обвързан от избраната от страната формулировка на искането, а и от възприетия като приложим закон. Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК съдът е обвързан от очертания от страните предмет на делото и обема на дължимата защита. В случая предметът на търсената защита е изводим от обстоятелствата, обосноваващи довода за незаконно принудително изпълнение.

Еднозначно е заявено и искане за отмяна действия на съдебния изпълнител. В обжалваното Решение рег. № 234/23.10.2025 г. обаче съдът изрично указва невъзможността в производство по обжалване на разпределение по чл. 460 ГПК да изследва възражението по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, така и доводите за нарушение на несеквестируемостта. При тези обстоятелства настоящият състав приема, че решаващият съд не се е произнесъл по предявеното искане за защита.

Относимите към възможността за преценка от съдебния изпълнител оплаквания в частна жалба вх. № 1270/21.07.2025 г. по описа на Районен съд-Дупница се основава на съответно: 1) за погасено вземане по изпълнителния лист при довод за дължимо прекратяване на изпълнителното производство и 2) нарушена несеквестируемост – наложен запор и предприето изпълнение извън секвестируемата част от пенсията. Прекият съдебен контрол е обусловен от изрично предписани хипотези. Очакваното прекратяване на изпълнителното производство независимо на кое основание – чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК и чл.

433, ал. 1, т. 8 ГПК попадат в обхвата на контролно-отменителното производство по чл. 435, ал. 2, т. 6, предл. второ ГПК. Оплакването за накърнена несеквестируемост е изрично указано основание за съдебен контрол в чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК.

В съображенията по т. 1 от Тълкувателно решение 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС изрично е указано, че при наведен довод за насочване на изпълнението върху несеквестируемо имущество съдът дължи да се произнесе дали имущественият обект, към който е насочено изпълнението за събиране на определено вземане, може да послужи за това, а довод за накърнена несеквестируемост може да бъде наведен дори и с жалба срещу разпределение. При съобразяване постановките на ТР № 2/21 г. този въпрос пряко засяга подлежащата на разпределение сума, а доколкото тя не е предадена на кредитора, обосновава легитимен интерес за длъжника да се противопостави на разпореждането с 3 наличната при съдебния изпълнител сума, обусловено от стабилизиран протокол за разпределение. Инцидентното разглеждане и на този въпрос, доколкото не произтича от конкуренцията между кредитори, предпоставя съдебен спор в обхвата на чл. 460 ГПК. В случая обаче не се установява да е налице конкуренция между кредитори. Съдебният изпълнител няма такова качество, поради което привилегията за разноски по изпълнението, в това число и разпределените държавни такси, не обосноват разпределение по смисъла на чл.

460 ГПК, съответно не обосновават развитие на производството по чл. 463 ГПК.

Повдигнатите въпроси с жалбата пряко касаят законността на принудителното изпълнение. Отговорът по тях е значим, но не в контекста на конкуренция между кредитори, а за утвърждаване предпоставките за реализация на принуда. Инцидентното им разглеждане в производство по чл. 463 ГПК не е в състояние да формира сила на пресъдено нещо, а това препятства и стабилизиране на изпълнителното производство. С оглед задължението на съда да осигури трайно разрешаване на повдигнат спор, приложим е общият ред за обжалване на действията на съдебния изпълнител по чл. 435 ГПК. Изключително компетентен да разгледа такъв спор, а следователно и да утвърди неговото решение е окръжният съд. Тази компетентност произтича от естеството на правния спор като без значение остава придаденото от съдебния изпълнител значение на акта. На общо основание съдебният изпълнител е овластен да прецени дали реализираният изпълнителен способ е довел до погасяване на удостовереното в изпълнителния титул притезание. Тази му преценка не подлежи на пряк съдебен контрол, поради което недостатъчната сума за погасяване на цялото вземане само по себе си не обосновава развитието на специалното производство по чл. 460 ГПК.

Дори хипотетично да се приеме, че конкуриращото кредитора вземане на органа на принудителното изпълнение за такси по изпълнението, обосновава разпределение по смисъла на чл. 460 ГПК, търсената защита в тази насока не може да бъде надлежно осигурена в настоящото производство. Нормата на чл. 463, ал. 2 ГПК осигурява двуинстанцинно производство досежно правилата за разпределение, което неизбежно включва и произнасяне по същество на противопоставеното възражение за несеквестируемост от окръжния съд. Едва разгледано по същество искане овластява въззивния съд да се произнесе по очертания в жалбата предмет на оспорване спрямо разгледания вече въпрос. В обжалваното решение обаче изрично е отбелязано, че съдът не разглежда възражението за несеквестируемост, предявено в случая за размера на минималната работна заплата.

Доводите досежно съществуване на вземането, в това число предпоставките за предсрочната му изискуемост, съответно за отговорността на поръчителя, не се включват в обхвата на допустима от закона преценка от страна на съдебен изпълнител, поради което не биха могли да бъдат изследвани и в съдебно производство по жалба срещу действия на съдебен изпълнител, съответно обсъждането им остава безпредметно.

По изложените съображения обжалваното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а делото – върнато за разглеждане на заявените в жалбата основания за 4 незаконосъобразност на действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435 ГПК.

Мотивиран от изложеното Софийски градски съд

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА Решение рег. № 234/23.10.2025 г. по в.гр.д. № 20251500500431 по описа на Окръжен съд-Кюстендил.

В Р Ъ Щ А делото на Окръжен съд за разглеждане на частна жалба вх. № 1270/21.07.2025 г. по описа на Районен съд-Дупница по реда на чл. 435 ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________