Определение № 764 от 11.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 764 гр. София, 11.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20248002901909 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Болгар софт“АД срещу решение №60/23.04.24г. по т.д.№12/24г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение №104/06.11.23г. по т.д.№148/22г. по описа на Окръжен съд Велико Търново, с което дружеството е осъдено да заплати на „Саппиенс“ООД сумите: 2921,97 лв. възнаграждение и 37,80 лв. неустойка по договор за абонамент от 01.06.2022г. и фактури №207/03.10.22г., №220/02.11.22г. и №232/12.12.22г.; 50 048,02 лв. възнаграждение и 1197,51 лв. неустойка по договор за предоставяне на услуги от 01.06.22г. и фактури №201/08.09.22г., №213/07.10.22г. и №226/10.11.22г., ведно със законната лихва и разноски.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се,че при произнасянето си въззивният съд не е взел предвид допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение на чл.50 ал.3 ГПК при връчването на преписите от исковата молба и приложенията на лице, което не е негов служител, с което недопустимо му е ограничено правото на защита, като страната е поставена в невъзможност в преклузивния срок да направи възражението си по чл.117 ал.2 ГПК във връзка с избраната от страните 1 договорна подсъдност. Оспорва се извода на съда за дължимост на възнагражденията по договорите, като се навеждат оплаквания,че при формирането му съдът не е взел предвид наведените от страната възражения за липса на приемане на възложената работа с отчетна сделка по реда на чл.264 ЗЗД, тъй като изпращаните й протоколи никога не са били подписвани от неин представител, а издаваните от ищеца фактури не са били осчетоводявани, като доводът на насрещната страна,че липсата на коментари се счита за приемане на работата е неоснователен. С касационната жалба се прави искане въззивното решение да бъде отменено,а исковете срещу дружеството – отхвърлени. Касаторът претендира разноски за всички инстанции, съгласно представен списък.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът, позовавайки се на допълнителното основание за допускане на контрол по същество от касационната инстанция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, твърди,че въззивният съд, при постановяването на акта си, се е произнесъл по обуславящ изхода на делото начин по въпросите:

1.Може ли ответникът да вземе становище по предявените искове и да направи съответните релевантни възражения срещу предявените искове след срока по чл.131 ГПК? Допустимо ли е възражение по чл.117 ал.2 ГПК относно договорната подсъдност на спора да бъде правено след срока по чл.131 ГПК?

/противоречие с решение по гр.д.№1151/09г. на І г.о. на ВКС/;

2.Счита ли се за редовно връчено съобщението на адресата по реда на чл.50 ал.3 ГПК ако не е удостоверено по надлежен начин лицето, на което е било връчено съобщението, а е посочено единствено неговите имена?

/противоречие с решение по т.д.№2705/13г. на І г.о. на ВКС/;

3.Длъжен ли е съдът да обсъди всички факти и обстоятелства,както и възражения на страните в процеса? /противоречие с решения по гр.д.

№973/21г. на ІІІ т.о. на ВКС, по гр.д.№85/21г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.

№2906/21г. на І г.о. но ВКС, по гр.д.№1555/20г. на ІІІ г.о. на ВКС, по т.д.

№2601/19г. на І .о. на ВКС, по гр.д.№4079/19г. на ІV г.о. на ВКС/;

В изложението касаторът се позовава и на самостоятелното основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, наличието на което обосновава с доводи за допуснато от въззивния съд „грубо нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на разписаните в тази връзка законови разпоредби“.

2

Ответникът по касационната жалба „Саппиенс“ООД не е изразил становище.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна, но е частично недопустима. Повдигнатият пред съда спор е с търговски характер, тъй като се отнася до неизпълнение на задължения, произтичащи пряко от търговски правоотношения между страните. С разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 пр.2 ГПК е установен минимален размер на цената на исковете по търговски спорове - 20 000 лв., под който не може да бъде надлежно сезирана касационната инстанция. В случая предмет на делото са четири обективно съединени иска – за заплащане на възнаграждения и неустойки по две търговски сделки, три от които /тези за възнаграждение по договора за абонамент в размер на 2921,97 лв. и за неустойки по двата договора в размер на 37,80 лв. и 1197,51 лв./ са с цена под установения минимум.Поради това въззивното решение в частта, постановена по тях, не подлежи на касационно обжалване. Последното обуславя извод за недопустимост на депозираната пред ВКС касационна жалба в тази й част, като същата следва да бъде оставена без разглеждане,а образуваното по нея касационно производство следва да бъде прекратено. В останалата й част – по отношение на иска за възнаграждение в размер на 50 048,02 лв. по договор за предоставяне на услуги във връзка с имплементация на софтуерен продукт от 01.06.22г. и фактури №201/08.09.22г., №213/07.10.22г. и №226/10.11.22г., касационната жалба е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване по същество в допустимо обжалваната част на въззивното решение настоящият състав съобрази следното:

При постановяването на обжалвания въззивен акт, съставът на апелативния съд е извършил преценка за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, както и е изложил съображения във връзка с наведените от въззивника-ответник оплаквания за допуснато от окръжния съд процесуално нарушение, препятстващо правото му на защита. Констатирал е,че в първото по делото заседание ответникът е депозирал писмено становище по исковете, с което е оспорил изцяло претенциите по основание и 3 размер, навеждайки доводи,че абонаментно обслужване никога не е било осъществявано от ищеца,че той не е предал изработен продукт, че такъв не е приеман и не е използван от дружеството, тъй като предложеният му не е отговарял на изискванията му.Констатирал е също, че към това си становище ответникът е представил писмени доказателства – електронна кореспонденция. Съдът е намерил за неотговарящо на фактите по делото твърдението на въззивника-ответник,че към датата на първото по делото заседание той не е бил запознат в детайли с исковата претенция, поради ненадлежното му връчване на книжата по делото, като е посочил,че веднага след получаване призовката за първото открито заседание по делото процесуалният му представител е поискал и получил електронен достъп до делото, от който момент е имал възможност в рамките на два месеца да се запознае с всички материали по него, както и да упражни процесуалните си права в защита интересите на ответника. Съобразявайки релевантна практика на ВКС, съдът е отбелязал, че правото на ответника да навежда правни доводи срещу основателността на иска и да оспорва наведените в исковата молба обстоятелства,на които се основава спорното право се запазва, а преклузия настъпва само за изрично визираните в чл.133 ГПК процесуални действия и относно несвоевременно въведените чрез възражение релевантни за спора факти, както и по отношение на относимите към тях доказателства.В разглеждания случай е констатирал, че наведените от ответника оспорвания касаят само твърдените от ищеца обстоятелства, доказването на които е само в негова тежест.

По съществото на повдигнатия правен спор съдът е приел за установено,че ищецът е изправна страна по двете облигационни правоотношения с ответника – предприел е дейности, насочени към внедряването на собствения му софтуерен продукт в организацията на ответника при доработване на същия в съответствие с изискванията на възложителя/ клиента и е предоставил лицензирани облачни софтуерни продукти Microsoft Power Apps и Sappience Asset Insider – Industry, считано от 01.06.2022 г., за когато е договорено стартирането на абонамента за тях.

Посочил е,че услугите по двата договора са пряко свързани помежду си, като софтуерният продукт „Asset Insider”, за който е договорена услуга по имплементирането му, е базиран на Microsoft Power Platfortm и не би могъл да се използва без облачни софтуерни продукти Microsoft Power Apps и Sappience 4

Asset Insider – Industry. Констатирайки, че ищецът, съгласно изрично уговорения начин на приемане на работата в договора за услуги, е изпращал на ответника по имейл отчетите и протоколите за извършената работа с отбелязване,че ако не я оспори в срок от 2 дни, ще я счита за приета, съдът е намерил за неоснователно оспорването на ответника, че работата му не е била приета от него, като се е позовал на липсата както на твърдения, така и на доказателства в договорения 2-дневен срок дружеството да е възразявало по отношение на вида, обема и качеството й, поради което е заключил,че работата следва да се счита приета. Допълнително се е позовал на разменената между страните кореспонденция, в която ответникът е изразявал задоволство от извършената дейност, като наличието на изисквани от него допълнителни функционалности и поправка на някои от предвидените от разработчика такива не опровергава извода, че работата е била приемана. Намерил е за установено от данните по делото, че недовършването на проекта, предмет на договора за услуги, не се дължи на поведението на служители на ищеца, а е станало по инициатива на ответника. От друга страна, дори да бъде прието обратното,съдът е приел,че това не се отразява на дължимостта на възнаграждението за свършената работа, което е договорено не като дължимо за краен продукт, а за положен през конкретния месец труд в отделните етапи на дейността. В подкрепа на този извод съдът е привел факта,че ответното дружество е заплащало ежемесечно договорените възнаграждения по двата договора, като дължими за извършена работа през предходните за процесните фактури месеци. За неоснователно е намерено от съда и възражението на ответника, че възнаграждение не се дължи, доколкото тестването на продукта не означава ползване на същия по предназначението му, като се е основал на аргументи,че тестването на продукта цели да се провери привеждането му в съответствие с нуждите и изискванията на клиента и изпълнението на възложените задачи по проекта и е предвидено в договора като етап от внедряването му, без който не може да се стигне до използване на крайния продукт по предназначението му. Констатирайки липсата на данни ответното дружество да е изпълнило насрещните си задължения по двата договора, съдът е направил извод,че същото е останало задължено за заплащане на сумите, начислени с фактурите, по отношение на които е констатирал пълно съответствие с договорените цени.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са 5 налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество, които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК.