Решение № 323 от 06.03.2026, Районен съд - Русе

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 323 гр. Русе, 06.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Т. И.а при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева като разгледа докладваното от Татяна Т. И.а Гражданско дело № 20244520102259 по описа за 2024 година

Предявен е положителен установителен иск за собственост, с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.

Ищецът В. И. Г. твърди, че на 10.02.2021 г. придобил по давност ½ ид.ч. от жилище, подробно описано в исковата молба, която идеална част до този момент е притежавана от И. Г., но владяна от В. Г. от 10.02.2011 г. Владението на ищеца продължило повече от 10 години спокойно, явно, поС.но, непрекъснато и несъмнено.

На 11.04.2024 г. на В. Г. било връчено уведомление от ЧСИ Васил Николов, с район на действие Районен съд - Русе, въз основа на което той узнал за претенцията на ответника да установи владение за себе си върху ½ ид.ч. от процесния имот.

Инициираният въвод във владение поставил ищеца във вероятна хипотеза да се окаже принуден да допусне и да съжителства в апартамента с М., чужда за съсобствеността, въпреки формално съставения Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 08.04.2022 г., сключен с И. Г., т.е. почти два месеца след като ищецът придобил имота по давност. Това обосновавало допълнителен правен интерес от своевременно предявяване на настоящия иск, а основанията за претенцията на В. Г., че именно той е собственик на претендираните ½ ид.ч. от процесния имот били следните:

Началният срок на изтеклата в негова полза придобивна давност бил свързан със събития, реализирали се на 10.02.2011 г., а изискуемият 10-годиншен срок изтекъл на 10.02.2021 г. Въпреки, че ищецът е син на И. Г. - праводател на ответницата, установеното от В. Г. фактическо господство през 2011 г. върху тогава притежаваната 1 от И. Г. ½ ид.ч. от имота не можело да се квалифицира като търпими действия, т.е. като форма на държане, изключваща намерението да се владее (арг. чл.69 от ЗС).

Ищецът и баща му И. Г. не поддържали връзка и били в силно влошени отношения поне от началото на 90-те години на миналия век, когато бащата изоставил семейния дом, съпругата и двете си деца В. и М.. Личната нетърпимост и отчуждение между баща и син се дължала не само на факта, че първият никога не бил заплащал дължимата по закон издръжка за децата си, но най-вече на това, че И. никога след напускането на дома не се опитал да се свърже с тях, да общува и да засвидетелства някаква форма на бащина обич. В тази връзка, отношенията между ищеца и баща му били в ярко протИ.речие с възприетата в константната съдебна практика дефиниция за „търпими действия" като такива, които се извършват „със съгласието на собственика или владелеца, като това съгласие можело да бъде изрично или предполагаемо, но основано на добрите междуличностни отношения /съседски, приятелски или роднински". Изводът, че В. Г. е установил фактическа власт върху притежаваните от И.

Г. ½ ид.ч. от процесния имот не като „търпими действия", се потвърждавал и от следното изявление на последния: „Неправилни и неверни са твърденията на първоинстанционния съд, че ищецът е знаел, че ..... В. Г. е упражнявал търпими действия върху ½ идеални части на И. Г..... Един от най-несъстоятелните мотиви, които били в протИ.речие с практиката на ВКС, бил, че бащата е ползвал собствените си идеални части чрез трето лице – сина си В. Г., поради близката родствена връзка, която имат. От своя страна В. Г. бил допуснат от И. Г. да упражнява т.нар.,,търпими действия". Нито И. Г. е допускал каквото и да е ползване от В. Г., нито последният е ползвал имота и е имал офис там, както се твърдяло. Двамата били в обтегнати отношения, което било видно от събраните по делото доказателства. Това било изложено писмено във въззивна жалба против Решение № 253/01.03.2023 г. по гр.дело № 1805/2022 г., по което страни били И. Г. и Р.М.. Нямало съмнение, че фактическата власт върху притежаваните от И. Г. ½ ид.ч. от процесния имот била установена от ищеца не като държане под формата на „търпими действия", а както се твърдяло и от двамата - без знанието и въпреки волята на бащата на В. Г.. Дори ползването на процесния имот допреди И. Г. да го напусне завинаги да е започнало като „търпими действия", т.е. държане, същото било безвъзвратно преустановено през 1994 г., когато ищецът се преместил да живее в гр.В., където бил приет за студент, а след това полагал задължителиа военна служба. И преустановяването не било настъпило по волята на тогавашния собственик, а изцяло по желанието на В.. Същият се върнал и заживял в жилището отново пет години по-късно - през 1999 г., когато заедно със своя състудент С.Ф. решават да се преместят и да започнат работа в гр.Р.. Така през 1999 г., почти десетилетие след последния контакт с баща си и без знанието и съгласието му, В. Г. установил трайно местоживеенето си в процесния имот. Така върху ½ ид.ч. притежание на майка му ищецът упражнявал „търпими действия", допуснати от нея, 2 поради майчина обич и уважение, а върху притежаваните от И. Г. ½ ид.ч. - за първи път установил недобросъвестно владение. Липсата на знание и допускане, респ. съгласие от страна на И. Г. сочело, че ищецът е владял чуждите ид.части за себе си, а не за другиго. Към датата на началото на процесния давностен период В. Г. вече бил с преустановен контакт със своя баща преди повече от 15 години, поради което установеното господство в имота нито е било допуснато поради близки отношения между тях, още по-малко е било допуснато от собственика И. Г.. Ищецът, който повече от десетилетие е живял без да разчита на каквато и да е помощ и подкрепа от страна на баща си, който при напускане на семейния дом се опитал да изкара насила от него собствения си син, едва ли можело да се приеме, че се е нанесъл да живее в жилището, очаквайки, че баща му за първи път ще прояви благоволение към него. Т.е. и към 10.02.2011 г. липсвали реализирани факти, които да оборят презумпцията, въведена в чл.69 от ЗС, поради което намира, че безусловно е установен animus на твърдяното недобросъвестно владение от страна на ищеца.

По отношение твърдението за corpus на владението, ищецът твърди, че придобивната давност в негова полза е започнала през 2011 г., защото въпреки горепосоченото владение от страна на В. Г., установено през 1999 г., в началото на 2010 г. той и бъдещата му съпруга, с която дотогава живеели заедно в апартамента в Р., заминали в гр.В., за да подготвят сключването на граждански брак (на дата 26.06.2010 г.). По тази причина В. непрекъснато пътувал и се прибирал в апартамента в гр.Р., който също използвал и за офис. Датата на владението - 10.02.2011 г., въз основа на което ищецът претендира да е придобил ½ ид.ч. от имота по давност, била свързана с прекратения поради изтичане на срока - на 9.02.2011 г. договор за наем на жилище в гр. В., в което дотогава живеели В., съпругата му и новороденият им син Б.. От този момент нататък, дори след установяване на семейството в самостоятелен дом в гр. В., което се осъществило след втория рожден ден на детето им, В. не е преустановявал владението на процесните ½ ид.ч. за срок повече от два месеца, доколкото упражняваната от него професионална дейност в гр. Р. се развивала повече от добре, а работата си вършел в процесния имот и защото майка му имала здравословни проблеми, придружени с чести хипертонични кризи. Именно с тази цел, през процесния период ищецът заплащал интернет и телефонни услуги на адреса на имота, сключени от името на дружеството му, доколкото били необходими за служебни дейности. Като адрес за предоставяне на услугите в договорите бил посочен именно адресът на апартамента в гр.Р.. През процесния период В. Г. упражнявал фактическа власт като владелец върху имота както лично, така и чрез трети лица. През целия период на твърдяната придобивна давност И. Г. нито веднъж не се опитал да се свърже с В., нито дори да посети имота. Същевременно през 2014 г. майка му Р.М., съсобственик в имота, започнала все по-рядко да се задържа в Р. и постепенно се пренасяла в гр.В., за да може да се грижи за внуците си. Така се стигнало до 3 окончателното й напускане на апартамента в Р. през 2018 г. Независимо от това, В. продължил редовно да посещава и да отсяда за една или няколко нощувки в жилището. По тази причина били заплащани етажни такси за 1 човек - понякога от Р., понякога от В., въпреки че понякога целенасочено В. отказвал да ги заплаща и избягвал срещи с касиерката, поради слухове, че същата има хазартни проблеми и найвече че баща му И. Г. е напуснал семейството си именно заради любовна връзка с нея, но не е идвал да посещава децата си един етаж по-нагоре в сгР.та. Т.е. родителското отчуждение започнало още докато ищецът е бил непълнолетно дете, но няколко десетилетия по-късно вече се трансформирало в завършена форма на чисто човешко отчуждение и непоносимост. Въпреки това, през процесния период владението на В. Г. не просто било трайно - за период от поне 10 години, спокойно - не било установено чрез психическа и/или физическа принуда спрямо И. Г., с когото били преустановени всякакви контакти и взаимоотношения, явно - като афиширано свободно пред всякакви трети лица, поС.но, доколкото жилището било със статут на семейно, впоследствие на дом и хоум-офис, непрекъснато - редовните посещения на имота по различни поводи попадали в нормата на чл.83 от ЗС и изключвали приложението на чл. 81 от 3С. Владението било и несъмнено, доколкото не било допуснато по волята, на правно основание или поради „близки отношения" и семейни връзка с отчуждения баща - И.

Г.. Така към 10.02.2021 г. били налични както субективните, така и обективните предпоставки за придобИ.е на собствеността на основание изтекла придобивна давност върху процесните ½ ид.ч. от имота в патримониума на В. Г., което довело до загубване правото на собственост от И. Г.. Към датата на сключване на договора за издръжка и гледане, обективиран в НА № 4181/08.04.2022 г., Акт № 64, том 12, дело № 2352, по силата на който С. М. се легитимира като собственик, соченият за нейн праводател И. Г. вече не е бил носител на правото на собственост върху процесната ½ ид.ч. от имота. Респективно, не бил настъпил вещно-транслативният ефект на сключения алеаторен договор, което от своя страна опорочавало и каузата му. Така, в най-добрия за ответника случай, С. М. е можела да установи правомерно добросъвестно владение върху процесните ид.ч. По причина обаче, че същите се ползвали от 10.02.2022 г. от В. Г. с убеждението, че ги е придобил по давност, т.е. чрез упражняване на своето право на владение, знаейки, че И. Г. не е упражнявал фактическо господство над процесния имот през цели три десетилетия, инициираният от нея въвод във владение бил единствено като признание на факта на владение от страна на В. Г., доколкото на нея й било известно чрез И. Г., че Р.М. не живее в имота най-късно от 2018 г. Сключеният алеаторен договор от 08.04.2022 г. не смущавал претенцията на ищеца за придобита по давност собственост върху ½ ид.ч. от процесния имот не само защото не касаел процесният 10-годишен срок, а и защото цитираната сделка била нищожна, респ. негодна да прехвърли собственост в полза на С. М. и на това основание. Процесният алеаторен договор бил привиден, прикриващ 4 договор за услуги. Задължението на приобретателя за даване на издръжка следвало да е изпълнимо лично от него или чрез трети лица - за негова сметка. В този смисъл приобретателят се обогатявал с едно право, очаквайки да се отплати с разход на собственото си имущество ако, когато и доколкото бъде поискано от прехвърлителя.

Именно това обуславяло същността на съглашението като възмездно, доколкото каузата му предполага насрещно, незадължително еквивалентно разместване на блага.

В конкретния случай, обаче се наблюдавала скрита уговорка за полагане на грижи от страна на С. М. по отношение на И. Г. – срещу косвено заплащане на услугата, както и осигуряване от негова страна на източник на средства за заплащане на издръжката му всичко по силата на привидния договор за издръжка и гледане от 08.04.2022 г. Само така можело разумно да бъде аргументиран фактът, че приобретателят поема алеаторно задължение срещу срочно прехвърляне на правото на собственост с очакване то да се трансформира в парично вземане. Предвид фазата, в която се е намирало производството по публичната продан на имота по изп.дело № 507/2021 г., образувано при ЧСИ Васил Николов, провоприемникът - ответник е бил наясно, че реално ще получи само временно собствеността на процесния имот, доколкото същият вече бил изнесен на публична продан и то именно от праводателя И. Г.. Т.е. ответникът поел задължение да издържа и гледа прехвърлителя не със свои лични или на трети лица сили и финансови средства, а срещу очакване да получи гарантирано значителна парична сума пари от проданта на получения в собственост имот. Оформяла се хипотеза, че под формата на прехвърляне на имот, поискан да бъде изнесен на публична продан лично от прехвърлителя, в патримониума на ответника се очаквало постъпване на сума пари, от която именно да заллаща дължимата издръжка, респ. пари, за чиято сметка ответникът ще престира „гледане" на прехвърлителя. Изводът бил, че с прикрИ.ето на договор за гледане срещу заплащане и договор за пазене на парични средства и предоставянето им чрез периодични плащания в ползата на И. Г., каузата на сключения договор за издръжка и гледане била опровергана. Т.е. налице била каузата на договор за поръчка по чл.280 и сл. ЗЗД. Договорът бил нищожен не само поради привидност в хипотезата на относителна симулация, но и поради липса на кауза. В настоящия случай не само задължението на С. М. било с алеаторен характер, но алеаторно било и задължението на И. Г., който само привидно прехвърлял право на собственост, но и двете страни били наясно, че реално се прехвърля бъдещо, невъзникнало, но очаквано да възникне право на вземане. И на това основание процесният договор бил нищожен.