Определение № 3890 от 19.08.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3890 гр. София, 14.08.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Д. Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Д. Димитров Касационно гражданско дело № 20248002100138 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 16 486/14.07.2023 година, подадена от М. Л. А. и В. К. А., срещу решение № 752/05.06.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4ти състав, постановено по гр. д. № 2741/2022 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд е отменил първоинстанционното решение № 261 807/31.05.2022 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 13-ти състав, постановено по гр. д. № 502/2021 година, с което е постановил ново, с което е признал за установено по иск с правно основание чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 152 от ЗЗД, предявен от А. П. Д. срещу М. Л. А. и В.

К. А., че договора за продажба на недвижим имот-апартамент, склад и две паркоместа в [населено място], [улица], сключен на 29.11.2016 година между А. П. Д. и М. Л. А., обективиран в нотариален акт № 8, том IV, рег. № 12 257, дело № 497/2016 година на В. Г.

М.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписан под № 053 в регистъра на Нотариалната камара е нищожен поради заобикаляне на забраната на чл. 152 от ЗЗД.

В подадената от М. Л. А. и В. К. А. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от А. П. Д. срещу М. Л. А. и В. К. А. иск за нищожност на договора за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 8, том IV, рег. № 12 257, дело № 497/2016 година на В. Г.

М.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписан под № 053 в 1 регистъра на Нотариалната камара да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответницата по подадената касационна жалба А. П. Д. е подала отговор с вх. № 28 793/15.12.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 752/05.06.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2741/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

М. Л. А. и В. К. А. са били уведомени за обжалваното решение на 16.06.2023 година, а подадената от тях срещу същото касационна жалба е с вх. № 16 486/14.07.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че обжалваното пред него първоинстанционно решение на Софийски градски съд било неправилно. Според него доказателствата по делото установявали следните факти, относими към хипотезата на правната норма, под която бил субсумиран предявеният иск, а именно, че ищцата А. П. Д. била сключила с М. Л. А. договор за заем от 29.11.2016 година за сумата 300 000.00 €. В договора било предвидено заемателят Д. да продаде на заемодателя А. притежаваните от нея недвижими имоти в [населено място], [улица] за обезпечаване връщането на заемната сума като заемателят си запази владението върху имотите чрез запазване правото на ползване. Уговорено било връщането на заемната сума на заемодателя да се осъществяло отново чрез покупко-продажба на имотите, служещи за обезпечение по договора за заем, като заемодателят продаде на заемателя имотите на цена, равна на размера на заема-300 000.00 €. От нотариален акт № 8, том IV, рег. № 12 257, дело № 497/2016 година на В. Г. М.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписан под № 053 в регистъра на Нотариалната камара се установявало сключването на договор от 28.11.2016 година за продажба на апартамент, склад и две паркоместа в [населено място], [улица]. М. Л. А. била превела по сметка на Д. с банкови преводи от 29.11.2026 година и 01.12.2016 година сумата 586 750.00 лева, която била равностойността на 300000.51 €. Като основание за преводите било посочено „покупка на имот“ и „покупка на имот окончателно“.

При така установените факти от правна страна било установено, че бил предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за продажба на недвижим имот, сключен с цел да се заобиколи 2 забраната на чл.152 от ЗЗД да се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който бил предвиден в закона . Искът бил допустим предвид наличието на правен интерес за А. П. Д.. Разгледан по същество, искът бил основателен.

Когато с договор за продажба на недвижим имот се прикривало съглашение за удовлетворяване на кредитор за вземането по различен от предвидения в закона начин, привидността обуславяла абсолютна симулация на продажбената сделка поради недействителността на прикритото с нея съглашение за обезпечаване на дълга на продавача.

Правната квалификация на тази претенция за нищожност била по чл. 26, ал. 1, във връзка с чл.152 от ЗЗД. Съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест А.

П. Д., установявала в условията на пълно доказване твърдението си за привидност на договора за продажба. Установено било сключването на договор за заем между нея и М. Л.

А. за сумата 300000.00 € и договор за продажба между двете-заемателката била продавач, а заемодателката била купувач при цена от 300 000.00 €. Двата договора били сключени на една и съща дата, но фактическият състав на заема бил завършен на 01.12.2016 година, когато А. била превела последната част от заемната сума, представляваща и продажна цена по договора за продажба. Договорът за продажба бил симулативен, като действителните отношения между страните били такива по договор за паричен заем. Предвид поетото задължение от заемодателя да прехвърли обратно придобитото право на собственост при погасяване на задължението на заемополучателя следвало, че страните нямали реалното намерение да сключат договора за продажба от 29.11.2016 година, а били целели да учредят реално обезпечение на вземането на кредитора по договора за заем М. Л. А.. Тази сделка била нищожна, тъй като била сключена в противоречие с разпоредбата на чл. 152 от ЗЗД, която предвиждала, че „съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително“. Предявеният иск за установяване нищожност на договора за продажба, сключен между А. П. Д. и М. Л. А., основан на посочения в исковата молба порок, бил основателен и по него следвало да се прогласи нищожността на процесния договор за продажба. Поради несъвпадане изводите на въззивния съд с тези, обусловили постановяване на обжалваното първоинстанционното решение, същото следвало да се отмени и да се постанови друго, с което да се прогласи нищожността на договор за продажба на апартамент, склад и две паркоместа в [населено място], [улица], обективиран в нотариален акт № 8, том IV, рег. № 12 257, дело № 497/2016 година на В. Г. М.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписан под № 053 в регистъра на Нотариалната камара.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Л. А. и В. К. А. са поискали въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, както и наведените от страните доводи и да се произнесе по всички обстоятелства от значение за правилното решаване на делото, респективно за изхода на спора?; за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди мотивите на 3 първоинстанционния съд в контекста на всички установени правнорелевантни факти и обстоятелства по делото?, както и за това налице ли е признание на иска в хипотезата, когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда?

По отношение на тези въпроси М. Л. А. и В. К. А. са изложили твърдения за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл.

280, ал. 1, т. 1 от ГПК като се позовават на определение № 351/22.04.2016 година, постановено по т. д . № 3026/2015 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 36/28.06.2018 година, постановено по т. д. № 2798/2017 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.

Видно от приетото с посоченото решение в него е прието, че съгласно чл. 237, ал. 3 от ГПК не може да бъде постановено решение при признание на иска, когато признатото право противоречи на закона и добрите нрави (т. 1) и когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда (т. 2). Предмет на делото било прогласяване на нищожност на арбитражно решение, постановено по спор между страните. С оглед предмета на делото и предпоставките за уважаване на иска следвало да се приеме, че било налице изключението на чл. 237, ал. 3, т. 2 от ГПК, поради което не можело да бъде постановено решение при признание на иска. Същевременно в цитираното определение е било прието, че дали ответникът-кредитополучател е бил наясно с условията на предлаганите от финансовата институция договори за кредит е въпрос, който няма отношение и е ирелевантен за спора, защото противоречието на договора със закона-чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, което е мотивирало въззивната инстанция да го счете за нищожен, е обективен факт, който не зависи от намерението, целта и знанието на страните. Позовавайки се на тези извадки от съдебните актове М. Л. А. и В. К. А. твърдят, че извършеното от тях, с отговора на исковата молба, признание на иска не може да бъде взето предвид, тъй като предвид наложената върху имота от КОНПИ [населено място], чрез вписване на исковата молба за отнемане от А. на незаконно придобито имущество, възбрана ги лишавала от възможността да се разпореждат с имота и те не могли да признават право, с което не можели да се разпореждат. Самата нищожност като обективен факт също не зависела от тяхната воля и поради това те не можели да признават същата. Тези твърдения може да бъдат разглеждани във връзка с третия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, който обаче не обуславя допускането на исканото от касаторите касационно обжалване. В случая обжалваното решение не е постановено като такова при признание на иска, а чрез обсъждането от страна на въззивния съд на направените по делото твърдения, доводи и възражения на страните, както и на събраните по делото доказателства. Във връзка с това съдът е могъл да се позове на първоначално направеното с отговора на исковата молба от М.

Л. А. и В. К. А. признание (впоследствие, становището на касаторите е променено), но изводите на решаващите изводи на съдебния състав не се основават на това.

Вторият от поставените от А. в изложението им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК също не обосновава допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Съгласно т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на 4 първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му-да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция. Във връзка с това въззивният съд не е задължен да обсъжда мотивите на първоинстанционното решение като изгради своите изводи по съществото на спора и въз основа на тях, а трябва да направи собствени изводи за спорното право въз основа на всички направени от страните твърдения и възражения, на всички установени по делото факти и обстоятелства, след като извърши преценка на всички събрани в производството доказателства.