Решение № 4891 от 25.07.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 12157/2023
- Вид
- Решение № 4891
- Подписан
- 25.07.2025
- В сила
- 25.09.2025
- Състав
- Татяна Димитрова, Радина Калинова Калева, Румяна Милчева Найденова
Цитирани разпоредби
- чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 433, ал. 1, т. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 439 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 6, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 4891 гр. София, 25.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове:
Румяна М. Найденова
Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20231100512157 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 20100056 от 10.08.2023 г., постановено по гр. д. № 20390/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 155-и състав, е прието за установено по предявения иск от Е. В. К. против „ОТП Факторинг България“ ЕАД, че Е. В. К. не дължи на „ОТП Факторинг България“ ЕАД сумата от 5773,64 лева – главница; сумата от 1104,23 лева – договорна лихва за периода от 25.12.2010 г. до 02.04.2012 г.; сумата от 579,98 лева – санкционираща лихва за периода от 02.01.2011 г. до 02.04.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.04.2012 г., до изплащане на вземането; сумата от 512,90 лева – разноски по изпълнителен лист от 26.04.2012 г., издаден по гр. д. № 16635/2012 г. по описа на СРС, 79 състав, поради погасяване на вземанията по давност.
С решението е разпределена и отговорността за разноски между страните, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 319 лева.
В законоустановения срок срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „Банка ДСК“ АД в качеството му на универсален правоприемник на ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД, подадена чрез юрк. А.М.. Според въззивника първоинстанционният съд неправилно е приел, че по отношение на процесните вземания е настъпила 1 погасителна давност. На първо място намира, че решаващият съд не е взел предвид, че след прекратяването на изп. дело № 20128380405986 поради перемпция същото е преобразувано под изп. д. № 20208380401152, по описа на ЧСИ М.Б., въз основа на издадения изпълнителен лист от 26.04.2012 г. по ч. гр. д. № 16635/2012 г. на СРС срещу длъжника Е. В. К., като по последното изпълнително дело с молбата за образуването му взискателят е поискал налагането на запор върху банковите сметки на длъжницата. Посочва, че по първообразуваното изпълнително дело давност не е текла до 26.06.2015 г. и счита, че поисканите и предприети изпълнителни действия по второто изпълнително дело са годни да прекъснат погасителната давност за вземането.
Ето защо е отправена молба до настоящата инстанция за отмяна на обжалваното решение и постановяване на такова, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263 ГПК от въззиваемата Е. К. чрез адв. З. е постъпил отговор на въззивната жалба, с който е взето становище за неоснователност на същата. Според въззиваемата по двете изпълнителни дела не са предприемани никакви изпълнителни действия, които да спрат изтичването на предвидения в закона давностен срок, а изпълнителният лист е загубил своята изпълнителна сила. Счита, че от 01.06.2015 г. до 04.03.2021 г. спрямо нея като солидарен длъжник от взискателя не са извършвани никакви годни да спрат или прекъснат давността изпълнителни действия. Ето защо моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че решението е валидно и допустимо.
По отношение на неговата правилност съдът намира следното:
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съдебен състав е приел, че към момента на предявяване на исковата претенция изпълнителното производство е било прекратено по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и, че последното изпълнително действие от страна на съдебния изпълнител е било извършено преди 26.06.2015 г., с оглед на което е достигнал до извод, че процесното вземане е погасено по давност. Този извод е неправилен поради следните съображения:
С приетото в хода на производството Тълкувателно решение № 3/2023 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС е преодоляно противоречието в практиката на ВКС, като е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.
Това разрешение представлява задължителна практика за съдилищата, с която 2 настоящият съдебен състав следва да се съобрази.
Съгласно мотивите на цитираното тълкувателно решение перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици.
Върховните съдии са посочили, че давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Приели са още, че кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е в друго. Взискателят губи възможност да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи.
Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист.
Ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Изпълнено е условието за определеност на дължимата защита и съдействие по чл. 6, ал. 2 ГПК. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора.
Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правно административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора.
Видно от приложеното в заверен препис изпълнително дело № 20128380405986 по описа на ЧСИ М.Б., същото е образувано на 02.07.2012 г.
3
Следва да се има предвид даденото с Тълкувателно решение № 3/2020 г. от 28.03.2023 г. на ОСГТК разрешение, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. При даденото задължително разяснение следва да се приеме, че за периода от образуване на горепосоченото изпълнително дело на 02.07.2012 г. до 26.06.2015 г. давност не е текла по време на изпълнителния процес.
Първото действие в изпълнителното производство, водещо до прекъсване на давността, е от 01.06.2015 г., когато взискателят е депозирал молба за налагане на запори върху вземанията на длъжниците по изпълнителното дело. Действително впоследствие по изпълнителното дело е настъпила перемпция, като съдебният изпълнител изрично е постановил прекратяване на делото на 17.12.2018 г.
С молба от 24.02.2020 г. обаче е образувано изп. д. № 20208380401152 по описа на ЧСИ М.Б. въз основа на същия изпълнителен лист. С молбата взискателят е поискал съдебният изпълнител да пристъпи към принудително изпълнение, като наложи запор върху сметките, ползвани от длъжника Е. К..
Между последното изпълнително действие, прекъснало давността (молбата от 01.06.2015 г.) до това от 24.02.2020 г. не е изтекъл 5-годишният давностен срок по отношение на процесните вземания.
Ето защо и предвид гореизложеното досежно различията в институтите на перемпцията и погасителната давност, следва да се приеме, че към момента на подаване на исковата молба (12.04.2021 г.) процесните вземания не са погасени по давност. Това обуславя неоснователността на иска с правно основание чл. 439 ГПК, поради което решението на районния съд следва да бъде отменено като неправилно, а исковата претенция следва да бъде отхвърлена.
По отговорността за разноски съдът намира следното:
С оглед неоснователността на иска първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сторените по делото разноски. На основание чл. 78, ал. 3 в тежест на ищцата следва да бъдат възложени разноските, направени от ответника, в хода на първоинстанционното производство. Последният претендира такива за юрисконсултско възнаграждение, което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът определя в минимален размер от 100 лева при съобразяване липсата на фактическа и правна сложност на спора пред районния съд.
На основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ответникът има право на разноски и за въззивното производство. Претендират се такива за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът отново определя дължимото юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция в минимален размер от 100 лв. по чл. 25 от Наредбата за правната помощ във вр. с чл. 37 от същата наредба при съобразяване липсата на фактическа и правна сложност на спора пред въззивния съд. При това положение на въззивника следва да бъдат присъдени разноски в общ размер от 259,50 лева.
4
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 20100056 от 10.08.2023 г., постановено по гр. д. № 20390/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 155-и състав, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Е. В. К. с ЕГН ********** срещу „Банка ДСК“ АД с ЕИК 121830616 (в качеството му на универсален правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД) с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че Е. В. К. не дължи на „Банка ДСК“ АД (в качеството му на универсален правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД), следните суми: 5773,64 лева – главница; 1104,23 лева – договорна лихва за периода от 25.12.2010 г. до 02.04.2012 г.; 579,98 лева – санкционираща лихва за периода от 02.01.2011 г. до 02.04.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.04.2012 г., до изплащане на вземането; 512,90 лева – разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 26.04.2012 г. по гр. д. № 16635/2012 г. по описа на СРС, 79. състав и е образувано изп. д. № 20208380401152, по описа на ЧСИ М.Б..