Решение № 1262 от 19.11.2025, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 1262 гр. Кюстендил, 19.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калин К. Василев при участието на секретаря ИРЕНА АНДР. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от Калин К. Василев Гражданско дело № 20251520101046 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба с вх.

№3012/03.04.2025 г. /на СРС/ от К. А. А., ЕГН: **********, адрес:

****************, чрез адв. Д. Г. против „Вива кредит„ АД, ЕИК: 207343548, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. Люлин, бул.

„Джавахарлал Неру“ №28, АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от изпълнителния директор К. К..

На 26.09.2024 г. между К. А. А. , ЕГН **********, в качеството й на „Заемател“ от една страна и ответника „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, в качеството му на „Заемодател“ от друга страна, бил сключен Договор за паричен заем *********** - 25.09.2024 г. По силата на сключения договор за заем, заемодателят предоставил на заемателя сума в размер 3 100, 00 лв. при условия: фиксиран лихвен процент – 40, 32 %; годишен процент на разходите (ГПР)- 49, 79 % и срок на погасяване - 78 седмици. Съгласно чл. 1, ал. 2 и ал. 3 от договора за заем, на заемателя била начислена допълнителна такса в размер на 1 863, 81 лв. за услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем. Сумата била разсрочена на равни части и дължима заедно с погасителните вноски за главница и лихва.

Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора за заем ищцата следвало в срок до 3 (три) дни от усвояване на сумата по договора да предостави едно от следните обезпечения по заема: поръчител - физическо лице, което да представи на 1 заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговоря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1 000, 00 лв., през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател, или банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем в размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.

В чл. 5, ал. 2 от Договора за заем било описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, заемополучателят щял да дължи на кредитора неустойка в размер 1 242, 54 лв., разсрочена на равни части и дължима заедно с погасителните вноски.

Въпросните такси и неустойки били включени в погасителния план към договора за заем и разпределени на равни вноски, добавени към дължимата главница и лихва по договора за кредит. След добавянето на таксата за експресно разглеждане на документи и неустойката за непредоставяне на обезпечение действителната цена на отпуснатия заем ставала почти три пъти заетата сума, според ищцата.

Твърди се, че договорът за заем бил недействителен, тъй като въпросната допълнителна услуга и неустойката при непредоставяне на обезпечение били по същество разходи по кредита, известни на кредитора които е следвало да бъдат включени в ГПР но не са, за да се заобиколят разпоредбите на ЗПК касателно максимално допустимият праг на ГПР.

Таксата за експресно разглеждане на документи била нищожна, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК и в частност чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, съгласно която кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквото представлявало експресното разглеждане на документите за кредита.

Тази клауза от договора имала за резултат заобикаляне на Закона за потребителския кредит, и същата на основание чл. 21 от ЗПК била нищожна.

Tази такса не била включена и в годишния процент на разходите по кредита, с което се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, т.е. допълнителен довод да се прогласи нищожност на клаузата, на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК.

Общото понятие за такса била стойността на оказана от администрацията или друго публично тяло услуга, като самата такса имала за цел единствено да възстанови направените от оказалия услугата разходи, до себестойността на последните. Таксата не може да има за цел обогатяването на лицето, което оказва тези услуги.

Всяка нееквивалентна такса по договор между равноправни субекти прикривала възнаграждение на кредитора или неустойка. Затова и таксата, 2 следвало да залегне като елемент на годишния процент на разходите, което не било направено, респективно заобикаляла се нормата на чл. 19 от ЗПК в частта, предвиждаща максимален размер на годишния процент на разходите по кредита.

Таксата в размер 1 863, 81 лв. надхвърляла 50 % от размера на получения заем, с което се нарушавали принципите на добросъвестност и справедливост.

Понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие било налице нарушение, водещо до нищожност.

Дори обработката на документи да се е случила „експресно“, това не обосновавало цена на посочената услуга в размер повече от 1/2 от размера на предоставената главница. Чрез посочената клауза се целяло скрито оскъпяване на кредита и се постигало забранена от закона цел - неоснователното обогатяване на кредитора, поради което, съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, била нищожна.

Таксата за експресно разглеждане на документи, с която кредиторът начислил допълнително сума в размер на 954, 90 лв. в чл. 1, ал. 3 от договора за заем била нищожна на основание чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 5 от ЗПК и неравноправна съгласно ЗЗП.

Счита се от ищеца още, че и клаузата, уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора, е нищожна тъй като няма характер на такава, а било изначало уговорена, без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции.

Кредиторът я именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Заемодателят си гарантирал, че ще получи това вземане като създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в тридневен срок. Това вземане била допълнителна и гарантирана за заемодателя икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.

Предвидената „неустойка“ не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски, следователно би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.

Неустойката била уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност.

От неосигуряването на поръчител, респективно на банкова гаранция, кредиторът не търпял вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно 3 неизпълнение от страна на заемополучателя, а при такова неизпълнение законодателят определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва.

Предвиждането в процесния договор, че кредиторът имал право на обезщетение по чл. 92 от ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавал негов легитимен интерес, а внасял неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание в ущърб на потребителя.

Предвид уговорката, че неустойката се дължала не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция.

На следващо място неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следвало да се приеме, че кредиторът не желаел да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.

Неустойката безспорно имала санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение с поемане на поръчителство от физическо лице/банкова гаранция, което да отговаряло на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречало на принципа на добросъвестността, тъй като очевидно целялала единствено да създаде предпоставки за начисляването на неустойката от договора. Вземане, което не притежавало обезщетителна и обезпечителна функция, а само санкционната такава по правната си характеристика не съставлявало неустойка. С въпросната клауза се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника, но тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо. По този начин неустойката се отклонявала още повече от основните си функции обезпечителна и обезщетителна и предоставяла сигурна печалба за кредитора.

4

Заплащането й представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя и противоречало на добрите нрави, не отговаряло на изискването за добросъвестност и водело до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлявало неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП, същата е и недействителна както по аргумент на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, така и по аргумент от чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Процесният договор за кредит само формално отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото макар да се посочвали лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя, то размерите на тези величини, посочени в договора, не съответствали на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. В случая било установимо, че няма съответствие между посочените размери на лихвения процент /40, 32 %/ и на годишния процент на разходите /49, 79 %/ спрямо действителните. Нарушена била разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът бил в пъти над допустимото.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнасяла за неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включвал в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит било налице такава хипотеза, тъй като било уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, които не били взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответствал на действителния такъв, определен съгласно чл.