Решение № 3257 от 13.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3257 гр. Пловдив, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20225330117303 по описа за 2022 година

Предявени са главни искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, както и насрещен иск- по чл. 240 от ЗЗД.

Ищцата В. Б. Р., ЕГН: **********, от село Б., община Р., област П., ул. „****“ № *, чрез пълномощник адв. Е. И., е предявила против „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 175330437, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от С. Я. и против „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК:

203508899, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от управителя И. Ш., искове за признаване на установено, че договор за потребителски кредит № ****/ ***** г., както и договор за предоставяне на поръчителство от ***** г., са нищожни.

В исковата молба се твърди, че с първия ответник бил сключен договор за потребителски кредит № ***/ **** г., а с втория- договор за предоставяне на поръчителство от **** г. Кредитът бил отпуснат в размер на 4 000 лева и бил изцяло усвоен. Договорът за кредит обаче бил нищожен и макар в същия ГПР да бил записан в размер на 26, 82 % той бил различен от действителния, а това представлявало заблуждаваща търговска практика, водеща до неравноправност на уговорката, а оттук- до нищожност и на целия договор по чл.

22 от ЗПК, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора- чл. 11 ал.

1 т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за поръчител представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната 1 информация за действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата търговска практика. Посочената стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето задължение. Отделно от това, нищожен бил и договорът за предоставяне на поръчителство от **** г. Поради спешна нужда от финансов ресурс, ищецът избрал опцията за поръчител, за което се предвиждало възнаграждение в размер на 5 055, 84 лева. По своята същност поръчителството представлявало съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството, била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не осъществявало тази цел. Възнаграждението по този договор, което се дължало не на кредитора, а на поръчителя от длъжника, противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение.

Тук длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта. Според правото на ЕС (Директива 2008/ 48) преди сключването на договора за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, именно с цел да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В този смисъл клаузата, предвиждаща възнаграждение за осигуряване на поръчителя, влизала в пряко противоречие с целта на Директивата и така се прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността му и допълнително се увеличавал размерът на дълга. Затова по аргумент от чл. 143 т. 19 от ЗЗП договорката била неравноправна и не пораждала правни последици. Изискването на кредитора за сключване на договор между поръчителя и длъжника било договаряне в полза на поръчителя по чл. 22 от ЗЗД. В отношенията между страните по кредита обаче нямало воля на длъжника да сключи договор за поръчителство, като той не искал да надари и кредитора, доколкото се бил съгласил на разсрочено изпълнение, а не директна престация, поради което тази уговорка за поръчителство нямала правен ефект. Моли да се признае за установено нищожността на двата договора. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от първия ответник, в който се признава наличието на сключен договор за кредит, но се оспорва предявения иск.

Поръчителството не било задължително условие за получаване на кредита, поради което и възнаграждението по него не следвало да се включва в ГПР. На клиента се предоставяла възможност и да избере необезпечен кредит, или пък да представи банкова гаранция.

Нямало санкция в случай на избор за необезпечен кредит, като кредитът се сключвал преди договора за поръчителство и нямало как обективно да е ясно какви ще са финансовите параметри. Ищецът не бил въведен в никакво заблуждение, клаузите на договора били ясно изразени и формулирани, като решението за сключване на договора било изцяло на ищеца.

Договорът за поръчителство бил отделен договор, сключен с трето лице, което отговаряло солидарно с длъжника. На длъжника била извършена предварителна оценка на 2 кредитоспособността му въз основа на информация за негови задължения. По кредита имало както извършени плащания, така и падежирали вноски по погасителния план, а за забавата се дължала мораторна лихва. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се явява, не се представлява, но взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от втория ответник, с който исковете се оспорват. Твърди се, че ищцата сама поискала да сключи договор за поръчителство и възнаграждението по този договор не представлявало разход по кредита. Договорът за поръчителство не бил задължителен, нито условие за отпускане на заема, като клиентът можел да избере и необезпечен кредит. Въпросното поръчителство представлявало договор за поръчка по смисъла на чл. 280 от ЗЗД и той не попадал в обхвата на разходите по кредита. Вземането по него възниквало в полза на втория ответник, а не на кредитора по заема, като това били две различни юридически лица. Нямало нарушение и на чл. 143 т. 19 от ЗЗП, защото тук нямало уговорки във вреда на потребителя, нито пък нарушение на добрите нрави. Освен това ищцата можела и да се откаже от договора за кредит, без да дължи неустойки, но решила да усвои финансовия ресурс. Моли за отхвърляне на иска.

Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната също не се явява, не се представлява, но взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от пълномощника на втория ответник, отново със същите твърдения за недопустимост на иска. Пак по същество, искът се оспорва като неоснователен. Посочва се, че с оглед гаранционната сделка по поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите на ТЗ.

Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение било израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД. Този договор не противоречал на добрите нрави, още повече, че преценката за нищожност на това основание се правела за всеки конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя.

Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Твърденията в исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали разпоредбите на ТЗ. Договорът за кредит също бил действителен, като в него имало фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, поради което не бил нарушен чл. 11 ал.

1 т. 9 от ЗПК. Липсвало и нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото ГПР бил ясно посочен и той бил по- нисък от петкратния размер на законната лихва. Същият бил изчислен по формула, като в него се включвали разходите, пряко свързани с договора за кредит.

3

Възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, като то не било дължимо на заемодателя, а на гаранта, но за да възникнело задължение за услугата, заемателят трябвало да изпадне в неизпълнение на задължението си да представи някое от останалите обезпечения. Към момента на сключване на договора клиентът знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да осигури търсеното поръчителство. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната също не се явява, не се представлява, но взема писмено становище.

В срока за отговор се предявяват насрещни искове от първия ответник „Кредисимо” ЕАД- главен и евентуален, за осъждане на потребителя да изпълни задълженията си по договора за кредит. Посочва се, че според договора за кредит била отпусната и усвоена сума в размер на 4 000 лева, платима на 24 вноски, с краен падеж- **** г., при ГПР- 26, 82 % и ГЛП- 24 %. Кредитът вече бил падежирал, но по погасителния план били заплатени само няколко вноски. Общият размер на платеното възлизал на сумата от 2 643 лева, като имало неплатени задължения за договорна лихва и за лихва за забава. Дори и да се приемело, че договорът е недействителен, то по смисъла на чл. 23 от ЗПК се дължала само чистата стойност на кредита, като в случая остатъчната непогасена главница била 1 375 лева (4 0002 643 лева), като разлика между получено и платено по кредита. При уважаване на иска, се предявява главен насрещен иск- за сумата от 1 375 лева, като падежирала непогасена главница по кредита, както и евентуален- за същата сума от 1 375 лева, но като разлика между получените 4 000 лева и върнатите 2 643 лева, ведно със законната лихва.

Претендират се и разноски.

Постъпил е отговор от първоначалния ищец на насрещния иск на ответника, с който същият се оспорва като неоснователен. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, поради противоречие с добрите нрави. Били нарушени принципите на добросъвестността и справедливостта в гражданските отношения. Възнаградителната лихва била несъизмеримо висока, водела само до печалба на кредитора. Заобиколена била нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като кредиторът си набавял допълнителна печалба. ГПР не бил посочен в действителния му размер, тъй като в него не била включена таксата за поръчителство, а това представлявало заблуждаваща търговска практика. Неспазените изисквания на чл. 11 ал. 1 т.

9 и 10 от ЗПК го правели недействителен и не пораждали права и задължения за страните.

Моли за отхвърляне на насрещния иск.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 175330437, е бил сключен договор за потребителски кредит № ****/ ***** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 4 000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 24 месечни вноски, с краен падеж- ***** г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 24 %, при ГПР- 26, 82 % и общ размер на всички плащания- 5 075, 52 лева.

Между ищеца и „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК: 203508899, пък е сключен договор за 4 предоставяне на поръчителство от **** г., с който вторият ответник се задължава да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 210, 66 лева на месец, дължима за срока на договора.