Решение № 1938 от 05.08.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1938 гр. Бургас, 05.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ при участието на секретаря РОСИЦА Н. БУДАКОВА като разгледа докладваното от ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ Гражданско дело № 20262120101613 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на С. Г. Ч. с ЕГН **********, с адрес гр. Б.****** срещу „Фератум България“ ЕООД с ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София, ********.

Претендира се за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 300 евро, платена при изначална липса на основание поради нищожността на договор за потребителски кредит № ********.2023 г., сключен между страните.

Посочено е, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на ищеца е отпуснат кредит в размер на 1000 лева, платими на 12 вноски, при ГЛП 23 % и ГПР 49,11 %. Във връзка с чл. 5 от договора за паричен заем е сключила с М. Б. договор за предоставяне на поръчителство за обезпечавате на договора за заем, като уговореното възнаграждение за поръчител е в общ размер на 950 лева. Ищецът намира, че договорът за заем е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. На първо място сочи, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не става ясно какво се включва в ГПР. Твърди още, че договорът за потребителски кредит е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК, а оттам и на действителния размер на ГПР, тъй като сумата, която се претендира чрез договора за гаранция/поръчителство, не е включена в 1

ГПР и ГЛП.

Сочи, че е заплатил по договора за заем сума от 300 евро над договорената главница. Моли съда да уважи иска и да му присъди сторените съдебно- деловодни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, чрез процесуален представител, с който искът е оспорен.

Дружеството счита, че договорът за кредит не е нищожен. Излага, че поръчителството на третото лице не е задължително условие за сключване на договора. Потребителят сам избирал обезпечението и можел да посочи свой поръчител. Сочи, че исковете са недопустими, понеже не са насочени против гаранта М. Б., който е самостоятелно юридическо лице и договорът за гаранция е сключен с него. Ответникът твърди, че не е страна по това облигационно правоотношение. Сочи, че ищецът сам е избрал кое лице да му бъде поръчител и е подал заявлението за кредит. Ето защо не е налице заблуждаваща търговска практика. Няма нарушение на чл. 143 ЗЗП, тъй като ищецът не е бил длъжен да сключва договор с поръчител. Разходът по договора за гаранция не се включва в ГПР, тъй като самият договор не е задължителен.

Моли съда да отхвърли исковете и да присъди на ответника съдебноделоводни разноски.

В проведеното по делото открито съдебно заседание страните, редовно призовани, не се явяват и не се представляват. Същите са изложили подробно становищата си по същество на спора в писмени молби, депозирани по делото преди датата на съдебното заседание.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните по делото не се спори, а и от събраните доказателства се установява, че същите са обвързани от облигационно отношение по повод сключен договор за потребителски кредит № ********.2023г. за сумата от 1000 лева. Съгласно чл. 3 длъжникът се е задължил да върне сумата от общо 1230 лева, включваща главница от 1000 лева и лихва в размер на 230 лева при лихвен процент от 23.00 %, на 12 погасителни вноски съгласно погасителен план, неразделна част от договора, с първа падежна дата 27.07.2023 г.

Годишният процент на разходите по кредита съгласно чл. 4 от договора е в размер на 49,11 %, изчислен по реда на чл. 8.4 от Общите условия. В чл. 5 от 2 договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителството, предоставено от М. Б. в полза на кредитора, като с одобряването на предоставеното обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени от кредитополучателя или от поръчителя. В същия се съдържа и изявление, че кредитополучателят сам е избрал този поръчител и е запознат с правото си да посочи както предложеното юридическо лице, така и физическо лице. За обезпечаване на кредита между ищеца и „М. Б.“ е сключен договор за гаранция (поръчителство), съгласно който гарантът предоставя гаранция и се съгласява да обезпечи изпълнение на задълженията, произтичащи от договора за кредит. Уговорена е такса за предоставяне на гаранцията в размер на 950 лева, платима на 12 погасителни вноски с дата на първо плащане – 27.07.2023г. и краен срок на издължаване на таксата – 21.06.2024г.

Приложена е справка от кредитора за получените плащания, видно от която ищецът е заплатил в полза на „Фератум България“ ЕООД сумата от 1000 лв. за погасяване на дължимата главница, 145,16 лева за погасяване на лихва, 255 лева за плащания по тарифата и общите условия на договора, както и още 20,09 лв., които са надвнесени. Общият размер на заплатените по договора суми възлиза на 1420, 25 лв.

При така събраните доказателства съдът приема, че за процесното правоотношение е приложим Закон за потребителския кредит, като разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, а съгласно чл. 22 ЗПК, действащ към датата на сключване на процесния договор, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Според разпоредбата на т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в приложение № 1 начин. В §1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за „обща сума, дължима от потребителя“, което е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя. В договора като обща сума, която следва да бъде върната, е посочена сумата 1230 лева, която включва отпуснатия кредит от 1000 лева и 230 лева лихва, при лихвен процент 23,00 %. В договора е предвидено, че ГПР 3 е 49,11 %, но не е ясно от какво се формира същият, а е препратено към Общите условия. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а също - както в договора, така и в представената преддоговорна информация, липсва ясна конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР. Тези обстоятелства водят до неяснота относно включените в ГПР компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин по смисъла на чл. 10 ал. 1 ЗПК и самостоятелно се явява основание за неговата нищожност по смисъла на чл. 22 ЗПК.

На следващо място съгласно чл. 5 от договора заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от М. Б. на кредитора, за което кредитополучателя заплаща такса в определен размер, като сумата не е включена в ГПР. Съдът намира, че сумата от 950 лева - дължима такса по договора за гаранция (поръчителство), следва да бъде включена в ГПР, тъй като представлява разход, свързан с предоставяне на кредита - чл. 19, ал. 1 ЗПК, която норма предвижда, че ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, с което ГПР нараства многократно над допустимата стойност. При това се налага изводът, че със сключване на договора за поръчителство в случая е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. При преценка на действителния размер на разходите по кредита след включване на таксата по договора за поръчителство се надвишава предвиденият в закона ГПР, което също води до недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК. Всяко неспазване на императивните изисквания относно съдържанието на потребителския договор, посочени в чл. 22 ЗПК, води до неговата нищожност, като този извод е в съответствие с практиката на СЕС по Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714-22 и другите решения, цитирани в него.

Гореизложеното обосновава извода за нищожност на процесния договор за потребителски кредит. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Не без значение по отношение на действителността на процесния договор е и нормата на чл. 29, ал. 1 от ЗПК, която предвижда правото на потребителя да се откаже от сключения договор за потребителски кредит, без да дължи обезщетение или неустойки и без да посочва причина за това, при спазване на срока, реда и условията за упражняване на това право, посочени в чл. 29 ЗПК. С посочената разпоредба се транспонират императивните норми на чл. 14 от Директива (ЕС) 2008/48, чиято цел е да позволи на потребителя да избере отговарящ най-добре на потребностите му договор и следователно да 4 се откаже в „срока за размисъл“ от договор (след като го е сключил), за който установи, че не съответства на потребностите му. В този смисъл решение от 09.09.2021г. на СЕС по съединени дела ******** (т.123).

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, въвеждащ в националното право повелителната норма на чл. 10, пар. 2, б. „п“ от Директива (ЕС) 2008/48, договорът за потребителски кредит следва да съдържа наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Според чл. 29, ал. 5 ЗПК, за да породи отказът на потребителя от договора за кредит целените правни последици, е необходимо, освен спазване на реда и срока за упражняване на това потестативно право по чл. 29, ал. 1-3 ЗПК, да е осъществено условието по ал.4 на същия член – да е върната на кредитора не само главницата, но и да е заплатена лихвата, дължима за периода от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на връщане на главницата, което следва да се направи не по-късно от 30 календарни дни, считано от изпращане на уведомлението до кредитора за упражняване на правото на отказ.

Следователно, с предоставяната по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК информация в договора относно размера на дължимия лихвен процент на ден се цели да се обезпечи възможността на потребителя, който е в положението на по-слабата страна, да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност, която следва да заплати за периода от усвояването до връщането на главницата, за да може да прецени дали да упражни правото си на отказ от договора за кредит, което включва и изпълнение на условието на чл. 29, ал. 4 ЗПК - връщане не само на главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с правилото на чл.11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК (посочване на лихвения процент на ден) се гарантира реалното упражняване на правото на потребителя на отказ от договора, а именно да отстъпи от договора без негативни за него последици, ако прецени в „срока за размисъл“ по чл. 29, ал.