Решение № 3311 от 15.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3311 гр. София, 15.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Герасим Анг. Пенчев при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20241100511913 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 12 618 от 26.06.2024 г., постановено по гр.д.№ 68 561/2023 г. по описа на СРС, ГО, 120 състав е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ, че Е. Д. Г., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 сумата 4 513,79 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия в периода от м.06.2020 г. до 30.04.2022 г. за имот с адрес: гр.София, ул.“****, ведно със законната лихва от 21.09.2023 г. до изплащане на вземането и сумата 31,75 лева – такса за услугата „дялово разпределение“ за периода от 01.08.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от 21.09.2023 г. до изплащане на вземането, като за разликата до пълния предявен размер от 4 571,13 лева искът относно главницата за топлинна енергия е отхвърлен поради погасяване по давност, както и изцяло исковете за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на 744,66 лева за периода от 15.09.2021 г. до 13.09.2023 г. и върху главницата за услугата „дялово разпределение“ в размер на 6,90 лева за периода от 16.10.2020 г. до 13.09.2023 г. като недоказани и неоснователни.

Със същия акт Е. Д. Г. е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 742,09 лева – разноски за исковото и заповедното производства, а „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на основание чл.38, ал.2 ЗА на адвокат М.Л.Л. възнаграждение за процесуално представителство в размер на 70,20 лева за заповедното производство и на адвокат Н.И.И. възнаграждение за процесуално представителство в размер на 125,32 лева за исковото производство.

Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на ищеца „Бруната България“ ООД с настоящо фирмено наименование: „Далсия“ ООД.

Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени претенциите на ищеца относно главниците за топлинна енергия и услугата „дялово разпределение“ е обжалвано от ответницата Е. Д. Г.. В жалбата се поддържа, че в нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ е определено кои лица са клиенти на топлинна енергия, че по делото липсват каквито и да е доказателства, удостоверяващи правото на собственост върху процесния имот, като съдът е 1 кредитирал документи, които не са предвиден в закона способ за доказване на това обстоятелство. Отразено е и че искът следва да бъде отхвърлен и поради това и че не са представени и доказателства за начисляването на количеството топлинна енергия на основание „служебен отчет“.

Моли въззивният съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго решение по съществото на спора, с което да се отхвърлят изцяло предявените от ищеца срещу жалбоподателката искове. Претендират присъждането на разноски по производството.

Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София в депозирания в срока по чл.263, ал.1 ГПК е писмен отговор е оспорил същата като неоснователна и недоказана. Релевирани са съображения, че първоинстанционният съд подробно и съобразно константната съдебна практика по този вид типови правни спорове е взел мотивирано и обосновано решение в обжалвания от ответника съдебен акт, както и че твърденията за неправилност на решението произтичат от разширително тълкуване и по аналогия на материалното право и се явяват несъществени и необосновани. Претендира присъждането на разноски.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Далсия“ ООД, гр.София не е взело становище по жалбата.

В частта, в която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове срещу ответницата Е. Д. Г., постановено по гр.д.№ 68 561/2023 г. по описа на СРС, ГО, 120 състав решение не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

Съдът е сезиран при условията на субективно и обективно кумулативно съединяване с искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.

Съдът е сезиран с положителни установителни искове, заявени при условия на обективно съединяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника Е. Д. Г. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение.

Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Настоящата инстанция като съобрази изискванията на закона, становищата на страните и ангажираните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на вземанията относно стойността на доставената топлинна енергия и на услугата за дялово разпределение в приетите в решението размери и периоди, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:

2

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.

Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията след измененията от 17.07.2012 г., действаща в исковия период от време, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Предвид тази уредба, за да бъде определено едно лице като клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение.

В производството безспорно е установено, че в исковия период ответникът е бил носител на вещното право на собственост върху процесния имот в сграда етажна собственост, а именно: апартамент № 2, находящ се гр.София, ул..“****, придобито по наследство, което обстоятелство се констатира от представения с писмо на СО, Дирекция “Общински приходи“, отдел ОП – Средец/Триадица с изх.№ ДСЦ24-ДИ11-147(1) от 28.05.2024 г. заверен препис от декларация по чл.14 ЗМДТ с вх.№ 25364/27.03.1998 г., съдържаща извънсъдебно признание на този факт от страна на Е. Д. Г., неоспорен от страна на същата. Същото признание е обективирано и в приложения списък на живущите на ул.“**** за таксуване на топлинна енергия, подписан от жалбоподателката в качеството й на собственик на апартамент № 2. Освен с документи, удостоверяващи съответния титул на собственост, няма правна пречка и ограничение наличието на обсъжданото обстоятелство да се установява и с други доказателства, както и със съдебни или извънсъдебни признания. В хода на производството жалбоподателят нито е поддържал, нито е ангажирал доказателства, че след придобиването на правото на собственост върху имота през 1998 г. до края на процесния период – 30.04.2022 г. се е разпоредил с него или че валидно е учредил ограничено вещно право на ползване в полза на трето лице. Като носители на вещното право на собственост върху процесния имот в исковия период Е. Д. Г. има качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди за същия за времето от м.05.2020 г. – м.04.2022 г.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител/клиент, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.

Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. Съгласно чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

С оглед визираната нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ – броя от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответната страна по исковете не твърди и не установява да е упражнила това нейно право срещу Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същата ги е приела.

В мотивите на Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограничено вещно право на ползване са подразбираните 3 клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани и одобрените от ДКЕВР и публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.