Решение № 465 от 25.09.2026, Районен съд - Дупница

РЕШЕНИЕ

№ 465 гр. Дупница, 25.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, II-РИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Иван Б. Димитров при участието на секретаря Росица К. Кечева като разгледа докладваното от Иван Б. Димитров Гражданско дело № 20261510102728 по описа за 2026 година

И. Н. М., ЕГН **********, е предявила срещу „ВИВУС.БГ“ ЕООД ЕИК 202393458, иск с правна квалификация чл.55, ал.1 от ЗЗД. Искането е за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 96, 84 евро, представляваща неоснователно получена по нищожен договор за кредит № 9673209005/29.12.2025г. и анексите и споразуменията към него, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Претендират се и направените по делото разноски.

Ищцата твърди, че на 29.12.2025 г. като заемополучател сключила със „ВИВУС.БГ“ ЕООД като заемодател договор за кредит № 9673209005 за предоставяне на парични средства в размер на 100 лева при срок на кредита 30 дни, фиксиран годишен лихвен процент 40.97% и ГПР 49.5% с обща дължима сума по кредита 103.36 лева и дата на връщане 28.01.2026 г. Едновременно с договора е подписано споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит от 29.12.2025 г., по силата на което ищцата се задължила да заплати възнаграждение за „бързо разглеждане” в размер на 29.24 лева със срок до 28.01.2026 г. Това възнаграждение не е включено нито в общата дължима сума, нито в посочения ГПР.

Впоследствие са сключени анекси за допълнителни суми към договора: два анекса от 29.12.2025 г., с които размерът на кредита достига последователно 330.00 лева и 430.00 лева; последващ анекс, с който размерът достига 540.00 лева; Анекс от 31.12.2025 г., с който размерът достига 640.00 лева; Анекс от 04.01.2026 г., с който при размер на кредита преди отпускането 540.00 лева (276.10 евро) е отпусната допълнителна сума от 70.00 евро и общият размер на кредита достига 346.10 евро (676.91 лева) с възнаградителна лихва 11.09 евро (21.69 лева) и обща дължима сума 357.19 евро (698.60 лева) при непроменена дата на връщане 28.01.2026 г.

Към всеки от анексите е подписвано ново споразумение за „бързо разглеждане”, като възнаграждението нараства с всяка допълнителна сума — 88.19 лева, 112.82 лева, 161.28 1 лева, и с последното споразумение от 04.01.2026 г. достига общо 85.75 евро (167.71 лева), включващо всички възнаграждения от предходните споразумения със срок до 28.01.2026 г.

Ищцата е заплатила по договора сума в общ размер на 442, 94 евро.

Ищцата счита договора за нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради нарушение на изискванията на чл.19 ЗПК, изразяващо се в невключването в размера на ГПР на таксата за „бързо разглеждане”. При нищожност на договора съгласно чл.23 ЗПК е дължима само получената от длъжника сума – общо 346, 10 евро. Поради това платената от нея над главницата сума в размер на 96, 84 евро /в която се включва и договорната лихва в размер на 11, 09 евро/ подлежи на връщане като платена при липса на основание.

В постъпилия отговор се оспорва предявения иск и се твърди, че при сключването на договора са спазени всички законови изисквания, както и действителността на клаузата за таксата за „бързо разглеждане”; отделно от тези твърдения, нищожност на отделна клауза не води до нищожност на целия договор съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД. Не се оспорва, че таксата за „бързо разглеждане” не е включена в ГПР, като се изразява становище, че тя не следва да се включва в размера на ГПР по договора. Всички задължения по договора и анексите и споразуменията към него са погасени на 05.01.2026 г. с постъпила сума в размер на 442, 94 евро.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, прие за установено следното:

С доклада по делото е отделено като безспорно сключването на договор за кредит № 9673209005/29.12.2025 г. и анексите и споразуменията към него, описани в исковата молба, между И. Н. М., ЕГН ********** и „ВИВУС.БГ“ ЕООД ЕИК 202393458, получаването от заемателя на сумата по договора и поемането на задължение за връщане на посочените в договора суми; че таксата за „бързо разглеждане” не е включена в ГПР по договора за кредит; че по договора ищцата е заплатила общо сума в размер на 442, 94 евро.

Съгласно сключените споразумения за предоставяне на допълнителна услуга, таксата за бързо разглеждане е такса за предоставяне на допълнителна услуга по искане на кредитополучателя, която гарантира обработка на искането за кредит и отговор в рамките на 15 минути от подписването на споразумението; предоставянето на допълнителна услуга за бързо разглеждане не е условие за сключване на договор за кредит.

Съобразно установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Целта на правната уредба на неоснователното обогатяване е да бъде отстранено едно фактически съществуващо, но според правния ред необосновано и затова несправедливо разместване на имуществени блага, довело до обогатяване на едно лице и обедняване на друго. Без значение е по какъв начин се е стигнало до получаване на неследваща се имуществена облага и не се изисква противоправност и вина, а единствено обогатяване и липса на правно основание.

С иска по чл.55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл.55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание.

Втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало /Решение № 406 от 14.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1585/2013 г., IV г. о., ГК/.

По делото не е спорно сключването на процесния договор за кредит, 2 характеристиката му на потребителски по смисъла на чл.9 от ЗПК, получаването от заемателя на сумата на кредита и поемането от него на задължение за връщане на посочените в договора суми.

Основателен е доводът на ищеца, че при посочването на ГПР в договора е следвало да бъде включен и размерът на таксата за бързо разглеждане на искането за кредит. Съгласно решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В мотивите на решението е прието, че по силата на член 3, буква и) от Директива 2008/48 ГПР съответства на общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита, и когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2 от тази директива. Посочено е, че за да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C-686/19, EU: C: 2020: 582, т. 31 и цитираната съдебна практика), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerov б, C-377/14, EU: C: 2016: 283, т. 84). Добавено е, че за да обезпечи тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите (решение от 11 септември 2019 г., Lexitor, C-383/18, EU: C: 2019: 702, т. 30). С оглед на това е прието, че съдът следва да провери, от една страна, дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредита, или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаганите условия, и от друга страна, дали действително става въпрос за допълнителни услуги, уговорени към договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Уточнил е, че при тази проверка съдът не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на този договор за кредит или че дължимите по този договор суми и разходите за тези услуги са били посочени отделно в първоначалния погасителен план. Прието е, че съдът трябва също така да вземе предвид всички разпоредби на разглеждания договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия или при предлаганите условия, и дали в действителност с разглежданата договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така, че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието "общи разходи по кредита за потребителя", нито на понятието "ГПР" по смисъла на Директива 2008/48. Съдът следва да провери дали невключването на цената на посочените допълнителни услуги в ГПР всъщност има за цел да се заобиколи забраната по 3 член 19, параграф 4 от ЗПК, който предвижда, че този процент не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в BGN и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

По естеството си таксата е свързана с разглеждане на искането за кредит - с етапа на кандидатстване и одобряване, без наличието на който договорна връзка не би могла да се породи. Тя не се отнася до последваща самостоятелна услуга извън кредитното правоотношение, която потребителят да може свободно да ползва или не, след като вече кредитът е отпуснат, а до ускоряване на вътрешния процес по обработка на заявлението. В това отношение разглеждането на искането, независимо дали е обикновено или експресно, представлява действие по усвояване и управление на кредита по смисъла на чл.10а, ал.2 ЗПК. Ето защо следва да се приеме, че срещу заплащането на тази еднократна такса липсва насрещна престация от страна на кредитодателя. При съпоставката между общия размер на таксата след сключването на всички допълнителни споразумения /85.75 евро/ и общият размер на договорната лихва, която при добросъвестно поведение на кредитодателя представлява възнаграждението за извършваната от него дейност – 11, 09 евро, е очевидна диспропорцията между двете суми, респ. - целта възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорка относно допълнителна услуга и да се заобиколи забраната по член 19, ал.4 от ЗПК. Поради това споразуменията за предоставяне на бързо разглеждане на искането за кредит представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита.