Решение № 16399 от 02.09.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16399 гр. София, 02.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА като разгледа докладваното от ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА Гражданско дело № 20231110150094 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба, уточнена с молба от 16.02.2024 г., от М. Ж. Д. срещу ***

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдение, че въз основа на влязло в сила на 01.03.2017 г. решение № *** от 03.02.2017 г. по т. д. № **** г. по описа на *** ТО, VI – 15 състав, на **** ответникът се е снабдил с изпълнителен лист № 260021 за принудително събиране на вземането му на стойност 296 107,65 лева, представляващо дължимата държавна такса по делото, възложена в тежест на М.

Д.. Сочи се, че издаденият в полза на ответника изпълнителен лист е послужил като основание за образуване на изпълнително дело № *** г. по описа на ЧСИ **** при ***, по което ищецът е длъжник. Твърди, че процесното вземане, предмет на образуваното изпълнително производство, е погасено по давност, считано от 01.01.2023 г., за което излага подробни съображения. Съобразно изложеното е направено искане съда да признае за установено, че не дължи изпълнение на сумата в размер на 20 000 лв., представляваща част от вземането в общ размер на 296 107,65 лв.

/разноски за държавна такса, за които е издаден изпълнителния лист от ****/, предмет на изпълнително дело № *** г. по описа на ЧСИ **** при ***, с оглед погасяването й по давност. Претендира разноски. Депозирани са писмени бележки, в които се поддържа становището за основателност на предявения иск и е цитирана съдебна практика, която ищецът счита за относима.

В указания законоустановен срок по реда на чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който е изложено становище за неоснователност на предявения иск. Твърди, че процесното решение от 03.02.2017 г. по т.д. № **** г. по описа на *** ТО, VI – 15 състав, е влязло в законна сила, считано от постановяването на определение № *** от 25.06.2018 г. по ч.т.д. № **** г. по описа на I T.O. на ВКС.

1

Навежда доводи, че до постановяване на определение № *** от 25.06.2018 г. не е било налице основание за издаване на изпълнителен лист за служебно присъдените в полза на бюджета на съда суми, съответно доколкото вземането не е възникнало не е текла и предвидената в закона погасителна давност. Сочи, че на основание чл. 172, ал. 1, т. 4 ДОПК, давността спира в случай, че актът, с който е определено задължението се обжалва. Изложени са доводи, че предвид характера на процесното вземане – публично държавно вземане, то давността за принудителното му събиране е започнала да тече на 01.01.2019 г. При условията на евентуалност, излага доводи, че съобразно § 29, т. 2 от ПЗР на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, изпълнителният лист от **** е издаден преди изтичането на давностния срок за събиране на вземането. Съобразно изложеното е направено искане предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и възраженията на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на делото е предявен като частичен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, с който се иска да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищеца не дължи изпълнение на част от вземането по изпълнителен лист № 260021 от **** в общ размер на 296 107,65 лева, предмет на изпълнително дело № *** г. по описа на ЧСИ **** при ***, с оглед погасяването на вземането по давност.

Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Следователно, релевантните факти, обуславящи основателност на исковата претенция, са свързани с установяване по безспорен начин от ищеца на възникнал след издаването на съдебния акт юридически факт, довел до погасяване на вземането по него. В конкретната хипотеза ищецът се позовава на изтекла погасителна давност.

В доказателствена тежест на ответника е да докаже по делото, при условията на пълно и главно доказване, че разполага с подлежащо на принудително изпълнение от ищеца вземане по изпълнителен лист № 260021/****, издаден по т. д. № **** г. по описа на *** както и че е предприел действия по спиране или прекъсване на давността по отношение на процесното вземане.

Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните по делото с определение № 5202/01.02.2024 г. /л. 68 и сл./ е отделено обстоятелството, че ищецът е длъжник по изпълнително дело № *** г. по описа на ЧСИ **** при ***, образувано за събиране на вземанията по издадения срещу него изпълнителен лист № 260021/**** въз основа на влязлото в законна сила съдебно решение № ***/03.02.2017 г. по т. д. № **** г. по описа на *** /СГС/, кредитор по който е ответника.

Между страните не е спорно, че с решение № *** от 03.02.2017 г., постановено по т. д. № **** г. по описа на *** ****, ***. състав, е осъден ищеца М. Ж. Д. да заплати по сметка на ***държавна такса в размер на 296 107,65 лева.

Не се спори и че срещу решението е депозирана въззивна жалба от ищеца на 14.03.2017 г.

С разпореждане от 29.03.2017 г. същата е върната, на основание чл. 262, ал. 2, т.

2

1 ГПК, от *** който е приел, че е просрочена, тъй като обжалваното решение е било редовно връчено на ищеца на 14.02.2017 г., поради което същата е депозирана след изтичане на предвидения в закона и указан на страните двуседмичен срок за въззивно обжалване.

Срещу разпореждането 29.03.2017 г. за връщане на въззивната жалба е депозирана частна жалба от ищеца с вх. № 51819/29.04.2017 г., в която са изложени доводи, че депозираната въззивна жалба не е просрочена, като същата в срока за въззивно обжалване погрешно е била изпратена и депозирана по пощата в Софийски районен съд, заедно с друг документ. В жалбата ищецът се е позовал на чл. 62, ал. 2 ГПК и е направил доказателствено искане да бъде изискана служебна справка от регистратурата на Софийски районен съд постъпвала ли е въззивна жалба по т. д. № **** г. и поради какви причини не е препратена към ***

С определение № 2125/27.06.2017 г. Софийски апелативен съд /САС/ е потвърдил разпореждането на СГС от 29.03.2017 г., с което е върната въззивната жалба.

Срещу определението на САС ищецът е депозирал частна жалба, която е върната с разпореждане на САС от 27.02.2018 г., потвърдено с определение № *** от 25.06.2018 г., постановено по ч. т. д. № **** г. по описа на I Т.О. на ВКС. Същото е необжалваемо, следователно с неговото постановяване на 25.06.2018 г. е влязло в законна сила и решението от 03.02.2017 г., постановено по т. д. № 7209/22016 г. на СГС, в частта за разноските, имаща характер на определение.

С оглед изложените доводи в депозираната частна жалба от ищеца срещу разпореждането за връщане на въззивната жалба на СГС от 29.03.2017 г., спорът въз връзка с нея е бил концентриран върху обстоятелството депозирана ли е в срок и при твърдения на М. Д., че е депозирана погрешно в срока за въззивно обжалване пред Софийски районен съд, поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ГПК.

Предвид изложеното и с оглед спецификите на конкретния случай, настоящият съдебен състав намира, че цитираната от ищеца съдебна практика на ВКС е неотносима към процесния казус, макар и да споделя изцяло съображенията изложени в нея, поради което и съдебното решение на *** въз основа на което е издаден процесния изпълнителен лист, е влязло в законна сила на 25.06.2018 г. – датата на постановяване на необжалваемото определение на ВКС /аргумент от чл. 404, т. 1, предл. 1 ГПК/. В тази връзка съдът намира за необходимо да посочи, че противоречивите удостоверявания на датата на влизане в сила на решението от 03.02.2017 г. в кориците на т.д. № **** г. по описа на СГС /на л. 136 – гръб и разпореждане от 11.07.2023 г. на последния неномериран лист/ не обвързват настоящия съдебен състав, който дължи самостоятелна проверка на този факт при преценката на предпоставките за основателност на предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК.

Предвид изложеното, за преценка погасено ли е процесното вземане за държавна такса по давност, следва да бъде извършена съпоставка между датата на влизане в сила на решението и изтичането на предвидения в закона петгодишен давностен срок – арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

В обобщение, налице е влязло в законна сила определение за разноски, инкорпорирано в диспозитива на съдебното решение на СГС, което определение се ползва с изпълнителна сила и съдът на основание чл. 405, т. 6 ГПК издава служебно изпълнителния лист. Следователно, до постановяване на определение № *** от 25.06.2018 г. по ч.т.д. № **** г. по описа на ВКС, основание за издаване на изпълнителен лист за служебно присъдените в полза на бюджета на съда суми, не е имало, а за невъзникнало вземане давност не тече. За пълнота е необходимо да се 3 посочи и че съгласно чл. 172, ал. 1, т. 4 ДОПК, давност не тече – спира, когато актът, с който е определено задължението, се обжалва, и аналогичната разпоредба в ЗЗД – чл.

115, б. „ж“, която също установява, че докато трае процеса относно вземането, давност не тече. На следващо място, вземането на СГС, за което ищецът твърди да е погасено по давност, е публично държавно вземане /за държавна такса / по чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК. Характерът на вземането като публично държавно не се оспорва от ищеца.

Съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, т.е. в процесния случай, установената с чл. 171, ал. 1 ДОПК давност е започнала да тече от 01.01.2019 г.

/съобразно с момента на влизане в сила на решението на СГС/ и към момента на издаване на процесния изпълнителен лист - ****, и датата на депозиране на исковата молба – 08.09.2023 г., не е изтекла.

В процесния случай между страните не е спорно и от данните по делото се установява, че преди 01.01.2024 г. срещу ищеца са били предприети изпълнителни действия за събиране на процесното вземане, включително е насрочен и опис на съсобствен за ищеца недвижим имот за 23.06.2023 г. по данни от съобщение с изх. № *** от делото/, поради което и същото не е погасено по давност към датата на депозиране на исковата молба. За да достигне до този извод, съдът съобрази и обстоятелството, че ищецът сам сочи, че на 23.05.2023 г. е получил покана от ЧСИ *** за изпълнение на вземанията по процесния изпълнителен лист и е уведомен за наложени запори и възбрани върху неговото имуществото, които са прекъснали погасителната давност за обсъжданото публично вземане за разноски – държавна такса по горепосоченото търговско дело.

В обобщение, предвид изложеното, предявеният от ищеца отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че не дължи сумата в размер на 20 000 лв., представляваща част от вземането за държавна такса, за което е издаден процесния изпълнителен лист от ****, е неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.

По разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът има право на разноски, като претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв. по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от М. Ж. Д., ЕГН **********, със съдебен адрес: град ****, срещу *** с адрес: град ***, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване на установено, че М. Ж. Д. не дължи на ***сума в размер на 20 000 лв. представляваща част от вземане срещу ищеца в общ размер на 296 107,65 лв., представляващо присъдена държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт по т. д. № **** г. по описа на *** ****,****г. по посоченото търговско дело, и е образувано ****** г. **** при ***, поради изтекла погасителна давност.