Разпореждане № 14892 от 17.02.2022, Софийски районен съд

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 14892 гр. София, 17.02.2022 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 63 СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: С.АТ.П. като разгледа докладваното от С.АТ.П. Частно гражданско дело № 20221110103825 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 410 ГПК.

Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение, депозирано от „Т.С.“ ЕАД срещу Д. ИЛ. Ж..

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в срока по ал. 1, освен когато длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.

В ГПК не се съдържа легална дефиниция на понятието „обичайно местопребиваване“, а неговото съдържание е изяснено в практиката на Съда на ЕС, която разглежда същото като място, което изразява определена интеграция в социалната и семейната среда, като за тази цел трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава-членка, както и причините за преместването в тази държава, гражданството, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от лицето в посочената държава (Решение на Съда на ЕО, ІІІ-ти състав от 02.04.2009 г. по дело C-523/07). В същото време съгласно чл. 48, ал. 7 КМЧП под „обичайно местопребиваване“ се разбира мястото, в което лицето се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване.

От изложеното следва, че разглежданото понятие отразява фактическата връзка на едно лице с територията на съответната държава.

Предвид обстоятелството, че заповедното производство в настоящия си етап се развива като едностранно, то за да се извърши преценката по чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК следва да се вземе предвид и регистрирания настоящ адрес на длъжника, при липсата на други обективни данни за действителното му обичайно местопребиваване. Последният извод се 1 основава и на чл. 94 ЗГР според който настоящ адрес е адресът, на който лицето живее (ал.

1), като всяко лице има само един настоящ адрес (ал. 2), а настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на живеене е в чужбина, се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят (ал. 3). В този смисъл е и Решение № 85 от 04.05.2016 г. по гр.д. № 251/2016 на III г.о., ВКС, според което настоящият адрес е адресът, на който живее лицето и той отразява неговото действително местоживеене.

В случая, от изисканата от съда служебно справка по реда на Наредба № 14/19.11.2009г., е видно, че в Национална база данни „Население“ е вписано, че лицето, посочено като длъжник в заявлението по чл. 410 ГПК е с настоящ адрес в чужбина.

Ето защо, с оглед разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК, заявлението следва да бъде отхвърлено.

Воден от горното, съдът

РАЗПОРЕДИ:

ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, с което от заявителя „Т.С.“ ЕАД е поискано издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Д. ИЛ. Ж..

Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в едноседмичен срок от съобщаването му на заявителя.

Районен съдия:

РАЗПОРЕДИ:

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

2