Решение № 124 от 04.09.2023, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 124 гр. Варна, 28.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Павлина Г. Димитрова

Членове:

Румяна Панталеева

Росица Ант. Тончева при участието на секретаря Петранка Ал. Паскалева в присъствието на прокурора С. В. К. като разгледа докладваното от Румяна Панталеева Наказателно дело за възобновяване № 20233000600176 по описа за 2023 година Производството пред апелативния съд е по реда на чл.420, ал.2, вр.чл.422, ал.1, т.5 от НПК и е образувано по искане на адвокат Д. Р., АК София, като пълномощник на осъдения В. К., за възобновяване на ВНОХД № 232/2022 г. по описа на Окръжен съд Разград и произнасяне с нова, оправдателна присъда, а в условията на алтернативност - за връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, или приложение на чл.78а от НК.

Прокурорът от въззивната прокуратура оспорва основателността на искането по съображения за липса на нарушения при постановяване на съдебните актове в инстанциите по същество.

Осъденият не участва лично в производството по възобновяване, не е изразил и лично писмено становище по искането, което се поддържа от защитника му в съдебното заседание на въззивния съд.

Съставът на Апелативния съд във Варна извърши проверка по доводите и намери, че подаденото в срок искане е частично основателно.

Предметното наказателно производство е приключило в две инстанции.

1

С решение № 86/01.11.2022 г. Окръжен съд Разград е изменил оспорената присъда № 33/28.06.2022 г. на Районен съд Разград в частта на наказанието, като съгласно окончателния съдебен акт, за извършено престъпление по чл.354а, ал.3, т.1 от НК, на В. К., в хипотезата на чл.55, ал.1, т.1 от НК, е било определено наказание лишаване от свобода за срок от девет месеца, чието изпълнение е било отложено с приложение на чл.66, ал.1 от НК за три години.

Не са налице твърдяните от искателя нарушения на процесуални правила, обуславящи отмяна на съдебния акт.

Неправилно предходните инстанции са укорени, че „…потвърдената осъдителна присъда се основава единствено на две доказателства показанията на полицейския служител М.Т. и протокол за доброволно предаване от 26.05.2019 г., като всички други доказателства, събрани по делото, са производни на тези“.

Поначало не съществува законова забрана за извеждане на фактическите изводи дори само въз основа на едно пряко доказателство, което е достоверно и достатъчно за разкриване на обективната истина, но в случая са налице няколко преки доказателствени източника – протоколът за доброволно предаване, протоколът за оглед на веществено доказателство, и показанията на свидетелите М.Т., А.З. и Д.Й.. В частта относно личните възприятия на свидетеля М.Т. – за явяването на осъдения в кабинета му с чантичка, както и за нейното съдържание, показанията му представляват източник на преки доказателства, и оценката, която са им дали инстанциите по същество, е правилна. В останалата част, в която възпроизвеждат изявления на осъдения – че веществото, подобно на кристали, си е закупил от лице на име Бойко за баловете, показанията имат производен характер, и следва да бъдат преценени първо с оглед тяхната допустимост. Действително, тези изявления са били направени в полицейско управление – място, принципно представляващо контролирана среда, но осъденият е бил отведен там не с цел проверка за наркотици, а по повод инцидент пред дискотека, и откриването на инкриминираното вещество е станало случайно. Изявлението си по повод намереното вещество осъденият е направил без да е задържан, и преди да придобие каквото и да е качество в процеса, което изисква защита, поради което настоящият състав счита, че не съществува пречка показанията на свидетеля Т. да бъдат ценени в своята цялост като допустимо 2 доказателствено средство, а в частта, в която служат за контролен факт за проверка на първично доказателство – обясненията на осъдения, те са напълно идентични със саморъчно направеното от него отразяване в протокола за доброволно предаване, при което той е направил съвсем същото изявление.

Към настоящия момент е недопустимо да се правят изводи за нарушения, въз основа на съпоставка на дадените от свидетеля М.Т. показания на съдебното следствие с тези от досъдебното производство, тъй като последните не са били прочетени по предвидения за това ред, съответно не са част от доказателствената съвкупност. Такова искане от страна на защитата не е било направено нито в първата, нито във въззивната инстанция, но последната, по повод оплакването пред нея в аналогичен смисъл, правилно е отговорила, че не се констатира наличие на такива съществени противоречия, които да обосноват приложение на чл.281, ал.1, т.1 от НПК.

Предвид последното е и неправилно да се твърди нарушение по чл.13, ал.1 от НПК. Чрез наличните доказателства се установява как е било приобщено по делото процесното вещество, а те са събрани по реда и със средствата на НПК. Обясненията на осъдения са били обсъдени, подложени на проверка, и отхвърлени, именно чрез предвидения от закона ред – след съпоставка с другите доказателства.

Не се споделя твърдението, че по делото не е установено кога е извършено деянието. И във фактическото обвинение, и с диспозитива на обвинителния акт, като инкриминирана дата е посочена 26.05.2019 г., което е възприето и с присъдата, в пълно съответствие с всички доказателства по делото. В колко точно часа свидетелят М.Т. е възприел наркотичното вещество, и в колко часа осъденият фактически го е предал на разследващия полицай Христина Келчева, са ирелевантни факти, които с нищо не биха допринесли за доказването на главния факт – държането му от страна на осъдения в посочения ден. Данни за това в колко часа е бил задържан осъденият с издаване на съответна заповед за 24 часово задържане, по делото няма, но е очевидно, че към момента на осъществяване на визираните във фактическото обвинение събития, не се е било пристъпило към настаняването му в помещение за задържане, поради което и позоваването на цитираната в искането съответна Инструкция е некоректно. Огледът на вещественото доказателство е протекъл между 17:00 ч. и 17:30 ч., протоколът за това 3 действие е подписан от поемните лица, а при разпита си те са потвърдили неговото извършване и не са изнесли други факти, свързани с времето.

Неправилно се твърди непълнота на обвинителния акт, при това възражението не е правено нито в разпоредително заседание, нито пред въззивната инстанция. Обвинителният акт, по който е било образувано делото в съдебната си фаза, по което съответно са постановени проверяваните съдебни актове на двете предходни инстанции по същество, съдържа всички факти, които обуславят обективните и субективни признаци на престъплението, предмет на обвинението, и участието на подсъдимия в него, като те са посочени коректно и в достатъчна степен ясно в обстоятелствената му част, включително времевите характеристики на инкриминираното деяние - фиксираната от прокурора датата 26.05.2019 г., коментирана по-горе.

Доколкото с обвинителния акт се инкриминира престъпление на просто извършване, чието изпълнително деяние е държане, претендираната липса на точно посочване на мястото на извършване е несъстоятелна. Предходните две съдебни инстанции са произнесли и обосновали своите актове във фактическите и правни рамки на това обвинение, без да е налице поддържаното нарушение в правото на защита поради непълнота на обвинителните факти, която в контекста на изискването за справедлив процес п о чл.6 от ЕКПЧ да налага отмяна и връщане на делото. Законността на обвинението не може да се счита компрометирана и поради отбелязаната в искането липса на доказателствени източници във връзка с определени твърдения, които се откриват в изложението на прокурора, защото осъждането не е въз основа на тези факти - такива не са възприети с мотивите, а към момента, когато сам е преценил да даде обяснения, запитан изрично, осъденият е заявил пред съда, че разбира в какво е обвинен, но отрича вината си. За това и не може да се приеме, че подсъдимият не е бил достатъчно информиран и не е разбирал обвинението. Настоящата проверка не констатира отклонения от стандарта, въведен с ТР 2/2002 г., ВКС, ОСНК.

Не е допуснато и твърдяното нарушение по чл.55, ал.1 от НПК в правото на осъдения К. да има защитник. Нарушението се твърди, въпреки че всеки един от упълномощените от него общо четирима защитници, макар и не присъствали във всяко едно от съдебните заседания, във всеки един етап от производството е участвал активно в защита на неговите интереси. След продължилия твърде дълго първоинстанционен процес, което определено не 4 се е дължало на бездействие от страна на съда, в опит да се гарантира законосъобразното му приключване, дори се е стигнало до назначаване на резервен защитник. В последното съдебно заседание се е явил само един новоупълномощен защитник, който при приключване на съдебното следствие е отправил молба да му се даде възможност да се подготви. Съдът е приел тази молба като искане за отлагане на делото – макар такова изрично да не е било направено, и се е произнесъл, че искането за отлагане е неоснователно, след което е пристъпил към изслушване на съдебните прения и произнасяне.

В принципен план, при дела със значителна фактическа и/или правна сложност, с множество на брой и обемни доказателствени източници, вкл. много приобщени нови такива в хода на заседанието, в което делото приключва в съответната инстанция, искане на защитата да получи време за подготовка винаги би се явило основателно. Но настоящият случай не е такъв – обвинението е било за престъпление на просто извършване, фактите по обвинението са се изчерпвали в няколко реда, доказателствените източници не са били много, нито големи по съдържание, в последното заседание единствено е било изслушано едно вещо лице, а възражението, което е направил защитникът във връзка с неговото заключение, сочи на познаване на експертизата. Нещо повече, видно от пространната пледоария на защитника, той, обратно на твърдението си, че се нуждае от подготовка, се е явил напълно подготвен, познавал е и е коментирал детайлно, вкл. с позоваване на относима съдебна практика, целия доказателствен материал, в т.ч. събрания на досъдебното производство, както и при всяко едно от съдебните заседания, на които не е присъствал. За това и не е основателно да се твърди, че осъденият е бил лишен от адекватна защита, както и че е нарушено правото на защитника по чл.99, ал.1 от НПК да се запознае с делото. Макар възражение в този смисъл да не е било правено във въззивното производство, в изпълнение на задължението си за служебна проверка, съставът на окръжния съд е изразил сходно становище, което е правилно, но с уточнението, че датата на упълномощаване все пак би имала значение, ако защитникът не беше изчерпил в пълнота всички фактически и правни въпроси, чиито отговори са били от значение за правилното решаване на делото.

С аргумент, че отговорността на осъдения е ангажирана с оглед държане на наркотично вещество на стойност 112.40 лв., в искането се твърди 5 нарушение на материалния закон, тъй като случаят е маловажен и характеристиките на деянието сочат на престъпен състав по чл.354а, ал.5 от НК, а наказуемостта по тази норма обуславя приложение на чл.78а от НК.

Това разбиране е било изложено и пред първоинстанционния съд, който не го е споделил с единственото изречение „Количеството и стойността на държаното от подсъдимия наркотично вещество не са незначителни, поради което и деянието не може да се определи като маловажен случай“. Подробни мотиви в тази връзка се откриват във въззивното решение, което също приема, че приложимият закон е именно основният състав на престъплението.

Незначителността като критерий, използван от състава на първоинстанционния съд, сама по себе си, и по дефиниция, е относима с оглед преценка за възможното приложение на чл.9, ал.2 от НК – въпрос, който не е бил поставян тогава, не се поставя и в настоящото производство.

Правилните критерии за отговор по аналогичното искане към него, са били очертани с решението на въззивния съд, но е неправилен направеният въз основа на тях извод. Дали случаят е маловажен, се решава в съответствие с разпоредбата на чл.93, т.9 от НК. В нея е указано, че маловажен случай е този, при който извършеното престъпление, с оглед незначителността на вредните последици, или с оглед на други смекчаващи обстоятелства, представлява пониска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпления от съответния вид. В изобилната съдебна практика по относимите текстове – чл.354, ал.3 и чл.354а, ал.5 от НК, последователно се приема, че значение в преценката на признаците по чл.93, т.9 от НК имат данните за личността на подсъдимия и предметът на престъплението, в т.ч. видът на наркотика, неговото тегло, стойност и наркотично съдържимо, както и осъществената форма на изпълнително деяние, защото при формалните престъпления липсва вредоносен резултат по смисъла на визираната разпоредба.