Решение № 6030 от 05.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6030 гр. София, 05.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20231100503873 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника Частна детска градина „П.к.“ ЕООД срещу решение № 15209 от 29.12.2022 г., постановено по гр. дело № 24265/2022 г. по описа на СРС, 125 състав, в частта, с която е уважен предявеният от Б. М. М., представляван от своя баща и законен представител М. К. М., частичен осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2000 лв., част от вземане в общ размер от 9000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат от причинени от служител на ответника на 16.02.2021 г. телесни увреждания, ведно със законната лихва от деня на увреждането – 16.02.2021 г. до окончателното плащане.

Във въззивната жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното решение поради съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като са изложени твърдения, че съдът превратно е тълкувал събраните по делото доказателства и погрешно е достигнал до извод, че поведението на служителката на ответното дружество е причинило физическите увреждания на детето. Въззивникът счита, че приложеният по делото видеозапис е недопустимо доказателствено средство, а и приобщаването му към доказателствения материал следва да се извърши посредством оглед, какъвто 1 първоинстанционният съд не е провел. Намира, че от заключението на СМЕ не се установява наличието на причинна връзка между охлузванията по гърба на ищеца и действията на служителката на детската градина, като вещото лице недопустимо е обсъждало представените цветни фотоснимки, които не са били приети като доказателства от СРС и не е била установена тяхната автентичност. Счита, че приложената медицинска документация била противоречива и не установявала с категоричност характера на претърпените физически увреждания, като представеният лист за преглед на пациент в УМБАЛСМ „Пирогов“ не следвало да се кредитира поради наличието на задрасквания и дописвания в него. Оспорва механизма на получаване на травмите по гърба, който се разколебавал от наличието на по-стара травма на главата на детето. Счита, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните гласни доказателства и не е изложил мотиви защо кредитира някои от тях, респ. подкрепят ли се от други доказателства по делото, като не е отчел и заинтересоваността и противоречията в показанията на разпитаната като свидетел майка на ищеца Ж.П.. Моли се за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск в цялост.

Въззиваемият Б. М. М., представляван от своя баща и законен представител М. К. М., подава отговор на въззивната жалба, като счита, че същата е неоснователна и моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде потвърдено.

По делото е подадена и частна жалба от ответника Частна детска градина „П.к.“ ЕООД срещу определение № 5946/13.02.2023 г., постановено по гр.д. № 24265/2022 г. по описа на СРС, 125 състав, с което е оставена без уважение молба на ответника с вх. № 9523/13.01.2023 г. за изменение на решението в частта за разноските. Изложени са доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на разпоредбата на чл. 2, ал. 7 НМРАВ и регламентираните в наредбата минимални размери на адвокатското възнаграждение, както и предвид липсата на съобразяване на действителната правна и фактическа сложност на делото. Ето защо въззивникът моли за отмяна на обжалваното определение и присъждане на допълнителна сума за разноски съобразно уважената част от иска в размер на още 1246,16 лв. Ответникът по жалбата Б. М. М., представляван от своя баща и законен представител М. К. М., подава отговор на частната жалба, с който оспорва същата и моли обжалваното определение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, 2 следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи и следното:

Фактическият състав на чл. 49 ЗЗД е налице, когато са причинени вреди на пострадалия от противоправното и виновно поведение на лице, при или по повод изпълнение на работата му, възложена от отговорния по чл. 49 ЗЗД. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (арг. ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента.

Отговорността на възложителя има обезпечително-гаранционна функция. Тя не произтича от вината на възложилия работата и затова няма място за презумптивна виновност и за нейното опровергаване. Лицето, което е възложило работата, може да се освободи от отговорност, ако докаже, че прекият причинител на вредата не е осъществил деликтен състав с поведението си, тъй като не е действал виновно или вредата не е настъпила от дейност, осъществявана при или по повод на възложената работа.

С оглед твърденията на страните по делото не се спори, че на 16.02.2021 г. ищецът е постъпил за пръв път в частната детска градина, стопанисвана от ответното дружество, като в рамките на час и 40 минути за него са полагани грижи от възпитатели, сред които и В.С., която към този период се е намирала в трудово правоотношение с ответника. Спорно се явява обстоятелството дали посоченото лице е извършило противоправни действия спрямо Б. М. М. и дали в причинна връзка с тях са настъпили описаните неимуществени вреди.

По делото е приложен на технически носител (флаш памет) видеозапис от камерите в помещението на детската градина, в което преимуществено се е намирало детето по време на престоя му на посочения ден. Противно на доводите на въззивника, същият представлява допустимо веществено доказателство – предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Всеки 3 предмет може съобразно връзката, в която се намира със значимия за спора факт, да носи спрямо него ролята на веществено доказателство. Независимо от липсата на изрично посочване на видеоносителите и фотоснимките като веществено доказателство, след като съдържащите се в тях данни могат да бъдат интерпретирани по съответния ред, дори с използването на специални знания, то може да се приеме, че същите могат да бъдат използвани за целите на доказването в гражданския процес. В този смисъл – определение № 262/12.03.2015 г. по дело № 7062/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 136/11.04.2011 г. по гр. д. № 602/10 г. на ІV г.о. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че според разпоредбата на чл. 32, ал. 2 КРБ никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи, т.е. не се изисква изрично съгласие за извършване на видеонаблюдение, а информиране на лицата, че се извършва тяхното заснемане, респ. че в обекта са разположени камери, като при липса на тяхното изрично несъгласие (твърдения и данни за каквото не се съдържат по делото) видеозаписът се явява допустимо и годно доказателствено средство.

В настоящия случай видеозаписът е приет като доказателство по делото посредством оглед на същия, извършен както от съда в хода на въззивното производство (в открито съдебно заседание на 17.04.2024 г. в присъствието на страните и процесуалните им представители), така и от вещо лице по назначената в първоинстанционното производство СТЕ. От кадрите на видеозаписа несъмнено се установява, че в продължение на около 16-17 минути възпитателка в детската градина е задържала Б. принудително на пластмасово столче с облегалка, като е стояла зад него и го е държала с ръце през гърдите или под колената, а той през повечето време се е опитвал да се измъкне и да слезе от стола, като е изпъвал крачета и се е изтласквал с цялото тяло. Видеозаписът е без звук, но на някои кадри е видимо от израженията на лицето на детето, че то плаче, като през това време възпитателката го държи в полуседнала поза на столчето с гръбче, опряно непосредствено в облегалката и със свити към гърдите колена.

От събраните по делото гласни доказателства се установява, че възпитателката, която е поела грижите за ищеца през процесния ден, е В.С.. Същата е разпитана като свидетел в първоинстанционното производство и заявява, че детето е било неспокойно при постъпването си в градината, а от родителите му е знаела, че има пъпна херния, поради което свидетелката е преценила, че трябва да го отдели от другите деца в началото, за да не го блъснат, като го е поставила на столче с изглед към стаята, седнала е зад него и го е прегърнала в опит да го успокои. Останалите свидетелски показания не съдържат преки доказателства за твърдяното деликтно поведение, доколкото свидетелката Т.С.В. само е въвела детето в градината и не е присъствала в помещението през цялото време, а майката на ищеца Ж.Й.П. въобще не е влизала вътре. Във връзка с нейните показания следва да се отбележи, че в качеството си на законен представител на малолетния ищец е недопустимо същата да бъде разпитвана като свидетел в производството – макар формално по делото Б. е представляван от баща си (както е отбелязано в исковата молба), съобразно разпоредбите на 4 чл. 3, ал. 2 ЗЛС и чл. 129, ал. 1 СК законни представители на малолетното дете са и двамата родители, които извършват вместо него и от негово име правни действия. В този смисъл Ж.П. се явява законен представител на страна в процеса и е недопустимо да бъде разпитвана като свидетел, а показанията й могат да бъдат ценени като обяснения на страна по смисъла на чл. 177, ал. 2 ГПК, но същите не съдържат преки данни за механизма на получаване на процесните увреждания, поради което се харатеризират с ниска доказателствена стойност.