Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 16420 от 12.10.2023, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 28244/2023
Вид
Решение № 16420
Подписан
12.10.2023
В сила
25.11.2023
Състав
СОФИЯ ГЕОРГИЕВА ИКОНОМОВА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 16420 гр. С, 12.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: С И при участието на секретаря П А като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20231110128244 по описа за 2023 година

Предявен е иск от Н. Л. Р., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.М -3 бл....., чрез адв.Н., със съдебен адрес гр.В, бул.“Ц О“ № 44, ет.4, офис 6, за признаване за установено по отношение на „И А М“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, офис 40-46, представлявано от Г Т и А М, и по отношение на „Ф Б” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, ап.40-46, представлявано от П. Д, че ищцата не дължи на „Ф Б“ ЕООД сумата от 620.18 лв., представляваща възнаграждение за поръчителство, съобразно предвиденото в чл.3, ал.1 от договор за предоставяне на поръчителство № .../24.06.2022 г.

Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

Ищцата твърди, че на 24.06.2022 г. е сключил а с „И А М“ АД договор за паричен заем № ....., по силата на който тя е получила сумата в размер на 1500.00 лв., при ГПР от 39.97 %, годишен лихвен процент от 35,00 %, при 11 двуседмични погасителни вноски от по 147.62 лв. Във връзка с чл. 4 от договора за предоставяне на заем, ищцата сключила с ответника «Файненшъл Българрия» ЕООД договор за предоставяне на поръчителство № ....., по силата на който ищцата следвало да заплати на ответника „Ф Б“ ЕООД сумата в размер на 620.18 лв., която била разсрочена, и подлежала на заплащане заедно с погасителните вноски по кредита. По този начин общата сума, която следвало ищцата да върне възлизала на 2244.00 лв.

По отношение договора за кредит сочи, че той е потребителски, но противоречи на добрите нрави с оглед въведеното в чл.4 изискване за предоставяне на обезпечение.

Навежда се, че с цитираната клауза се поставят неизпълними условия за потребителя като 1 икономически по-слабата страна в правоотношението.

Според ищеца двата договора – за кредит и за поръчителство са неразривно свързани, като и двата са нищожни. Като аргументи в тази насока се сочат размерът на годишния лихвен процент, както и противно на приетото в ЗПК, в разходите, формиращи ГПР не са включени всички такива по кредита /вкл. възнаграждението по сделката за поръчителство/, с което потребителят е въведен в заблуждение. Прави се извод, че по този начин е допусната заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1, т.1 от ЗЗД. Обръща се внимание и че в предоставения на ищцата стандартен европейски формуляр е посочена сума за връщане от 1623.82 лв.

По отношение договора за гаранция се твърди, че той е нищожен на собствено основание. Според ищеца, този договор е уреден в закона като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника, лице, т.е. интерес от този договор има кредитора, а не длъжника. С оглед на това се отбелязва, че доколкото длъжникът не получава никаква престация по това правоотношение, то заплащането на възнаграждение от него, води до нарушаване принципа на справедливост.

Освен това задължение на кредитора е да направи предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, преди да отпусне кредита – по арг. от чл.16 ЗПК. С оглед на това уговорка за заплащане на възнаграждение на поръчител е в пряко противоречие със закона и с Директива 2008/48, а като резултат и води до допълнително увеличаване размера на задълженията.

Ищецът обръща внимание и че едноличен собственик на капитала на поръчителя е самият кредитор, при което печалбата на „Ф Б“ ЕООД се разпределя в полза на „И А М“ АД и се достига до обогатяване на последното дружество.

В срока за отговор, ответниците по делото са депозирали такива, в които се съдържат доводи по основателността на предявените искове.

Ответникът „И А М“ АД признава, че между страните е сключен процесния договор за предоставяне на паричен заем. Ответникът обаче оспорва изложените в исковата молба доводи за недействителност на процесната клауза от договора, предвиждаща задължение за кредитополучателя да осигури обезпечение.

В тази връзка отбелязва, че в законодателството няма въведено ограничение за размера на дължимата лихва, а същата подлежи на свободно договаряне между страните, като в случая тя е съобщена и ясно формулирана и чл.2, т.6 от договора. Освен това се позовава на чл.4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО и на решение по дело С-186/16, решение по дело № С-484/08, EU: С:2010:309 и решение по дело № С-26/13, в които се приема, че ако клаузата е изразена по ясен и разбираем начин, същата не се счита за неравноправна и не се прави преценка за неравноправния й характер.

Ответникът оспорва да е налице нарушение и на изискванията на чл.11, ал.1, т.10, 11 и 12 от ЗПК, доколкото в договора е посочен ГПК и в размер, съобразно изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК. Обръща се внимание, че изискването за посочване на допусканията за 2 промяна на ГПК важи само когато ГПР може да се изменя през течение на договора, какъвто не е настоящия случай. Според ответника, възнаграждението на гаранта не е част от ГПР, тъй като то се дължи по акцесорно правоотношение с трето лице и не зависи от това дали ще бъде ангажирана отговорността на гаранта при евентуално неизпълнение от страна на длъжника. В този смисъл се аргументира становище, че възнаграждението на поръчителя не представлява разход по кредита по смисъла на ЗПК и Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета. Освен това се обръща внимание, че сключването на договор с поръчителя е само една опция, предоставена на преценката на потребителя.

Ответникът оспорва и доводите в исковата молба за недействителност на договора за предоставяне на поръчителство. Навежда доводи, че същият има основание, а именно договорът за кредит да бъде обезпечен, с което ищцата би изпълнила поето от нея задължение именно по този договор. В същото време се отбелязва, че не е налице и заблуждаваща търговска практика, тъй като кредиторът е действал добросъвестно при отпускане на кредита и е уведомил по ясен и недвусмислен начин ищцата за условията по него, като тя е избрала да го сключи и какво обезпечение да предостави.

По така изложените съображения от съда се иска да отхвърли предявените искове, като присъди на ответника направените от него разноски. В условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

В законоустановеният срок, ответникът „Ф Б“ ЕООД е депозирало писмен отговор, с който оспорва предявения иск.

От една страна излага доводи за недопустимост на иска, доколкото вземането по процесните договори са прехвърлени изцяло на «Агенция за контрол на просрочени задължения» ООД с договор за цесия.

По същество се излага, че ответното дружество било вписано като финансова инситуция в регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ с предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно поради това, в качеството си на търговец, ответникът следвало да получава съответно възнаграждение по сключената от него гаранционна сделка. Счита за неоснователно твърдението, че процесният договор бил лишен от правно основание, доколкото същият бил сключен, за обезпечаване на задълженията на заемателя, от една страна и от друга – поради възможността за ответника да получи договорно възнаграждение.

Счита за неоснователно и твърдението, че договорът противоречи на добрите нрави, доколкото съгласно чл. 9 ЗЗД в отношенията между правните субекти действа принципът на свободно договаряне. Отделно, счита че твърденията за нищожност на договора, поради накърняване на добрите нрави били недоказани, доколкото липсвали твърдения за нарушаване на конкретен морален принцип.

Оспорва да е налице нееквивалентност на насрещните престации по договора, доколкото ответникът се е задължил да отговаря солидарно със заемателя за сума, която значително надхвърляла сумата по договора, отделно, поръчителството се простира върху 3 всички последици от неизпълнението на главното задължение. Твърди, че доколкото същият е търговец няма как да извършва безвъзмездни сделки. Посочва се и че заемодателят е дал различни начини на заемателя за обезпечаване на договора за кредит, като въпреки това ищецът е избрал именно да скючи процесния договор за гаранция с ответника.

По отношение на релевираното от ищеца основание за нищожност на процесния договор на основание чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП и чл.19, ал.4, вр. чл.22 ЗПК, ответникът твърди, че същото е неотносимо към процесния договор, доколкото посочените норми били приложими само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто процесния договор не бил.

Отбелязва, че дори и при нееквивалентност на престациите, ВКС приема, че това не води до нищожнсот на клаузата, с която са установени, а поражда само правото на заинтересованата страна да поиска в 1-годишен срок унищожаване на договора, ако той е сключен при крайна нужда. В тази насока се позовава на Определение № 381/14.04.2016 г., постановено по гр.д.№ 1275/2016 г. по описа на ВКС.

По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като присъди на ответника направените от него разноски по делото. В условията на евентуалност се иска съдът да намали поради прекомерност претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Ищцата депозира писмено становище по съществото на спора.

По делото са ангажирани писмени доказателства.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявените искове са с правно основание правно основание чл.124, ал.1 от ГПК и има за предмет установяване недължимостта на сума по договор за кредит поради нищожност на клаузата, която я поражда.

По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че ищцата и ответника „И А М“ АД са страни по договор за паричен заем № .../24.06.2022 г., а между ищцата и „Ф Б“ ЕООД е възникнало облигационно отношение по договор за предоставяне на гаранция № .../24.06.2022 г.

Въз основа на договора за паричен заем, първият ответник е предоставил на ищцата в заем сумата от 1500.00 лв., която последната следва да върне на 11 двуседмични погасителни вноски от по 147.62 лв. Заемът е отпуснат при 35.0% годишен лихвен процент и 39.97 % ГПР.

Съгласно чл.4 от договора за заем, в срок от 3 дни, считано от датата на сключване на договора, заемателят следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1/ две физически лица-поръчители, които да отговарят на подробно изброени изисквания /относно месечен доход, условия, при които полагат труд, наличие на други задължения и 4 т.н./ или 2/банкова гаранция с бенефициент заемодателя в размер на 1623.82 лв. със срок на валидност 30 дни след крайния срок за изплащане на задълженията по процесния кредит.

С оглед изпълнение на това задължение ищцата е сключила с втория ответник договор за предоставяне на гаранция № .../24.06.2022 г. Съгласно чл.3, ал.1 от този договор, за поемане на задълженията по договора за кредит, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 620.18 лв., което той заплаща разсрочено на 1вноски от по 56.38 лв. В чл.3, ал.3 от договора изрично е посочено, че гарантът овластява „И А М“ АД да приема вместо него изпълнение на задължението на потребителя за плащане на това възнаграждение .

В случая ищецът претендира, че е не дължи плащане възнаграждението по договора за гаранция, доколкото уговорката между страните, която поражда това задължение е нищожна поради липса на основание, като неравноправна в ущърб на потребителя, противоречаща на добрите нрави, при което не е породила правни последици.

По отношение действителността на договора за гаранция следва да се има предвид, че в чл.9 от ЗЗД е утвърдена свободата на страните да определят съдържанието на договорите, които сключат, за която свобода обаче има две ограничения: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави /в тази насока т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК/.