Определение № 1065 от 16.01.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1065 гр. София, 16.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Б, в закрито заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Братоева

Членове:

Атанас Маджев

Цветомир М. Минчев като разгледа докладваното от Атанас Маджев Въззивно частно гражданско дело № 20251100511635 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба, вх. № 330767/10.10.2025 г. на Е. Д. М., ЕГН **********, чрез назначения му особен представител – адвокат К.И. срещу разпореждане № 151964/02.10.2025 г. по гр. д. № 2846/2025 г. по описа на СРС, 125 състав, с което постановено връщане на искова молба с входящ № 16406 от 17.01.2025 г., по повод на която е образувано цитираното гражданско дело. С жалбата се правят оплаквания, че така постановения преграждащ съдебен акт е неправилен и трябва да бъде отменен. Сочи се, че на 15.08.2025 г. от назначения за особен представител на ищеца – М., адвокат К.И. бил получен препис от определение № 31358 от 24.07.2025 г., с което адвоката бива назначен за особен представител на ищеца. С това връчване на съдебни книжа обаче се възразява особения представител – И. да е получил препис от разпореждане с № 51773 от 26.03.2025 г. и сочи, че не е запознат с неговото съдържание. Мотивира се, че разпореждането следва да му бъде връчено лично, като новоназначен особен представител на ищеца – М., а евентуално връчване на предходен особен представител не го обвързва. Допълва, че е правил опити да се запознае с материалите по делото, но те са останали безуспешни, тъй като не могъл да получи достъп до делото, доколкото то не било налично в адвокатска стая. Особеният представител – И. сочи, че едва когато е получил постановеното и обжалвано разпореждане с № 151964/02.10.2025 г. е разбрал, че исковата молба на ищеца е била оставена без движение с даване на определени указания и срок за тяхното изпълнение.

Липсата на надлежно връчване на разпореждането, с което се дават тези указания на назначения особен представител – адвокат И. обаче опорочавало законосъобразното приложение на чл. 129, ал. 3 ГПК, поради което и постановеното разпореждане от 02.10.2025 г. следва да бъде отменено, а делото върнато на СРС за продължаване на процесуалните действия, считано от момента преди допускане на процесуалното нарушение довело до постановяване на преграждащия производството по делото съдебен акт.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба и прецени представените доказателства, намира следното:

1

В искова молба, вх. № 16406/17.01.2025 г., въз основа на която е образувано гр. д.

№ 2846/2025 г. по описа на СРС, 125 състав, ищецът твърди, че за периода 30.09.2016 г. – 07.01.2025 г. ответникът Апелативен съд – София му причинил неимуществени вреди – увреждане на здравето и основните му права, които следвало да бъдат обезщетени с престиране на 24 999 лева, като увреждането било осъществено чрез противозаконното му задържане в място за изтърпяване наказание лишаване от свобода.

С разпореждане от 26.03.2025 г. сезираният с исковата молба Софийски градски съд на основание чл. 129, ал. 2 ГПК е оставил подадената от ищеца – Е. Д. М. без движение, като е дал на същия, чрез назначения му особен представител – адвокат М. за изпълнение конкретни указания, с които нередовата искова молба да бъде приведена в режим на редовност, като е определил за това и ясен процесуален срок. Указано на ищеца е и какви биха били последиците при евентуално допуснато от него неизпълнение на тези указания – че исковата му молба ще бъде върната. Това разпореждане е връчено на ищеца, чрез назначения му към този момент особен представител – адвокат М. на 04.04.2025 г. На същата дата от адвокат – Г. М. е депозирана молба по делото, с която е поискано от съда да го освободи, като особен представител назначен на ищеца – Е. М., защото е възпрепятстван да упражни изискваната защита, поради наложително пътуване извън страната и дълъг престой в чужбина.

С определение от 22.04.2025 г. съдът е заменил, като особен представител на ищеца определения му за такъв – адвокат М. с излъчения от САК адвокат К.С..

Същият със своя молба от 24.04.2025 г. е информирал СРС по повод назначаването му за особен представител на ищеца по делото, че след запознаване с предмета на същото е констатирал, че не разполага с необходимия професионален опит за водене на подобен вид дела, като е поискал да бъде освободен от тази му функция. Това искане е било удовлетворено, като с ново определение от 12.05.2025 г. за особен представител на ищеца – Е. М. е назначен адвокат Н.И.. Последният обаче също е депозирал молба от 20.05.2025 г, с която посочва пред съда, че не разполага с необходимата компетентност за да предложи необходимата защита по казуса на ищеца и също е поискал да бъде освободен, като особен представител. Същата процедура се е развила и спрямо следващите двама назначени на ищеца – М. особени представители – адвокат Т.Т. и адвокат И. И.. Така се е стигнало до назначаването на адвокат К.И. за особен представител на ищеца – Е. М., като за целта е постановено определение от 24.07.2025 г. Със същото определение е указано на особения представител, че в 1-седмичен срок, считано от получаване на разпореждането с № 51773 от 26.03.2025 г. следва да изпълни дадените с него указания за преодоляване нередовност на ИМ разглеждана по делото. На лист 69 от делото е приложено съобщение, заедно с разписка, от които е видно, че на адвокат – К.И. е бил връчен на 15.08.2025 г. препис от Определение № 31358 от 24.07.2025 г. /за назначаването му като особен представител на ищеца – М./, но не и от разпореждането с № 51773 от 26.03.2025 г.

С обжалваното разпореждане № 151964/02.10.2025 г. съдът е постановил връщане на исковата молба, като се е мотивирал, че дадените към ищеца – М. указания с разпореждането с № 51773 от 26.03.2025 г.не са били изпълнени надлежно по делото в рамките на определения му за това 1-семдичен срок, въпреки че са били връчени на актуалния му особен представител по делото – адвокат К.И..

Предмет на частната жалба е съдебен акт, който има преграждащ по-нататъшното развитие на делото характер, като правото на обжалване е упражнено в седмичен срок от 08.10.2025 г., когато разпореждането за връщане на исковата молба е връчено на Е.

Д. М., чрез особения му представител – адвокат К.И., а това обуславя процесуалната 2 допустимост на упражнената срещу него частна жалба 10.10.2025 г. По нея не се следва плащане на такса, тъй като е подадена от особен представител.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Трябва да се подчертае, че при постановяването на обжалваното разпореждане от 02.10.2025 г. не са били налице предпоставките за прилагане на санкцията на чл. 129, ал. 3 ГПК /разпореждането от 26.03.2025 г., с което СРС е оставил исковата молба без движение и е дал указания към ищеца- М. за преодоляване на нейната нередовност няма данни по делото да е било надлежно връчено на назначения му особен представител – адвокат К.И., поради което и не може да се смята, че същия е бездействал по отношение на задължението за изправяне на тези нередовоности в пределите на определения за това процесуален срок/ – връщане на исковата молба, поради допуснато неизпълнение на дадени към ищеца указания за преодоляване на нередовност по нея и това основание за прекратяване на производството по делото не е могло да бъде законосъобразно приложено от съда.

Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС в производството по частни жалби не се прилага чл. 269, изр. второ ГПК, т.е. съдът действа при условията на пълен въззив и не е ограничен от доводите на жалбоподателя, както и от изложените в атакуваното определение мотиви на постановилия го съд. Упражнявайки тези си правомощия съдът в настоящия си състав намира, че е налице друго различно от чл. 129 ал. 3 ГПК приложимо в случая основание за прекратяване на производството по образуваното пред СРС дело, поради което макар и по други съображения крайния резултат – връщане на исковата молба, въз основа на която делото е образувано от ищеца – Е. Д. М. следва да бъде съхранен.

Налице е основание за недопустимост на предявения с исковата молба осъдителен иск – чл. 130 ГПК. Злоупотребата с право е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК. При анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че злоупотребата с права е форма на противоправно поведение, изразено в недобросъвестно упражняване на право - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 КРБ), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно - като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е нормативно предвидено/създадено.

При установена злоупотреба с право, последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната, инициирала процесуалното правоотношение, не цели защита на свои субективни материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Аналогично на така даденото разрешение е и създадената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено (така, дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели). Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на 3 индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното/своевременно провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба (в този смисъл Miroļubovs and Others v. Latvia).

От данните, базирани на публично достъпната деловодна система на СРС се установява, че към 23.01.2025 г. пред СРС са висящи общо 1118 дела, с ищец Е. Д. М. и ответник - различни органи на съдебната власт - Прокуратура на Република България, АСНС (сега САС), ВКС, АССГ, както и други ответници.

Служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела установява, че за периода 15.09.2020 - 07.01.2026 г. Е. Д. М. е инициирал над 736 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като тези данни не включват евентуално образуваните наказателни дела. Обективното систематизиране на всички дела е практически невъзможно, като този резултат се дължи единствено и само на процесуалната активност на жалбоподателя.

При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Предявените от Е. М. пред съда искания за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за нарушаване на правото на ЕС е свързано с позоваване на сходни/дари идентични по своя характер факти, като делата срещу съответните ответници се отличават единствено по заявения период на търпене на вредите (исковите молби, с които се предявяват тези искове, включително и процесната искова молба, представляват предварително принтирани документи, в които е оставено празно място за ръкописно попълване на периода на увреждането, както и номер на съответното производство/неразгледана негова жалба и т.н). Тази идентичност и сходство между подаваните от Е. М. искови молби често обуславя прилагането на разпоредбата на чл. 126 ГПК, съответно води до прекратяване на голяма част от така предявените искове. Така посоченото процесуално поведение на ищеца поражда основателни съмнения дали същият има валидно защитим правен интерес, който да се нуждае от санкцията на съда, за да бъде реализиран.