Решение № 180 от 29.05.2023, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 180 гр. Варна, 26.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ванухи Б. Аракелян

Членове:

Анета Н. Братанова

Дарина Ст. Маркова при участието на секретаря Д. Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Дарина Ст. Маркова Въззивно търговско дело № 20223001000562 по описа за 2022 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно, образувано по жалби на „Първа Инвестиционна Банка“ АД със седалище гр.София срещу решение № 263 от 01.07.2022г. по търг.дело № 525/21г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявения от банката срещу М. Т. П. и З. Х.

П.а, и двамата от гр.Варна установителен иск по реда на чл.422 ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК за установяване на вземането на банката за сумата над 4 181.47 евро до претендираните 9 094.14 евро, претендирани като обезщетение за забавено изпълнение за периода 27.04.2018г. – 26.04.2021г., както и в частта, с която банката е осъдена да заплати разноски, и по жалба на М. Т. П. и З. Х.

Я. срещу същото решение, но в частите му с които е прието за установено съществуване на вземане на банката от тях солидарно въз основа на договор № 068LD-R-000212 от 26.11.2010г. за банков кредит за сумата 14 470.05 евро – главница, ведно със законна лихва, считано от датата на заявлението – 27.04.2021г. до изплащане на задължението, сумата 1 697.79 евро – просрочена договорна лихва за периода 15.05.2018г. – 15.11.2020г. и сумата 4 181.47 евро – обезщетение за забава за периода от 27.04.2018г. до 1

26.04.2021г.

В жалбата на банката се твърди, че решението в обжалваната му от банката част е неправилно и необосновано.

Оспорва извода на съда, че претенцията за обезщетение за забава в предявения размер 9 094.14 евро е недоказана. Твърди че в решението липсват мотиви, които да обосноват извод на съда за размер на обезщетението за забава 4 181.47 евро. Твърди че така определената от съда сума не кореспондира с данните на експертизата в частта за определяне на размера на дълга – заключение и приложение – Таблица 3, към която заключението препраща.

Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да уважи предявеният иск за обезщетение и да постанови ново, с което предявеният от банката установителен иск за обезщетение за забава да бъде уважен изцяло.

Претендира направените по делото разноски.

Въззиваемите страни М. Т. П. и З. Х. Я., и двамата от гр.Варна, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба на банката.

В жалбата на М. Т. П. и З. Х. Я. се твърди, че решението, с което установителните искове на банката са уважени е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения.

Твърдят, че неправилно първоинстанционният съд е отказал да назначи повторна тричленна съдебнопочеркова експертиза, въпреки направеното оспорване от тях на първоначалната експертиза и направеното изрично искане от тях за тричленна повторна експертиза. Твърдят, че и повторната единична експертиза е оспорена от тях и отново е поискано назначаването на тричленна експертиза, също оставено без уважение от първоинстанционния съд. Твърдят, че тричленната експертиза, освен че дава възможност да бъде извършено позадълбочено изследване на оспорените документи от няколко експерта, дава и по-голяма гаранция за безпристрастност на експертизата. Твърдят, че отказът на съда да допусне исканата от тях тричленна повторна съдебно-почеркова експертиза е нарушил правото им на защита и е станал причина за постановяване на неправилно решение.

Твърдят че от тях е оспорена и приетата по делото съдебно-счетоводна 2 експертиза, поради което и констатацията в решението, че тази експертиза е неоспорена е невярно.

Моли съда да отмени решението в обжалваните му части и вместо него да постанови друго, с което предявените срещу тях установителни искове на банката за съществуване на вземания по договор за банков кредит да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират направените по делото разноски.

Въззиваемата страна по тази жалба „Първа Инвестиционна Банка“ АД, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба и молят съда да потвърди решението на съда в обжалваните кредитополучателите части на решението.

Въззивникът „Първа инвестиционна банка“ АД със седалище гр.София, в съдебно заседание, чрез процесуален представител, поддържа своята жалба и моли съда да отмени решението в обжалваната от него част. Оспорва жалбата на насрещната страна моли съда да потвърди първоинстанционнотото решение в тази част. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Въззивниците М. Т. П. и З. Х. Я., в съдебно заседание, чрез процесуален представител, поддържат своята жалба и молят съда да я уважи, като отхвърли изцяло предявения срещу тях иск. Оспорват жалбата на банката и молят съда да потвърди решението в отхвърлителната му част, обжалвана от банката. Претендират направените по делото разноски и адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявен е установителен иск след заповедно производство от „Първа Инвестиционна Банка“ АД срещу М. Т. П. и З. Х. П.а, с който да се приеме за установено в отношенията между страните съществуването на вземания на банката срещу тях солидарно по договор за банков кредит № 068LD-R-000212 от 26.11.2010г. за сумата 14 470.05 евро – главница, ведно със законна лихва, считано от датата на заявлението – 27.04.2021г. до изплащане на задължението, сумата 1 697.79 евро – просрочена договорна лихва за периода 15.05.2018г. – 15.11.2020г. и сумата 5 307.14 евро – обезщетение за забава за периода от 27.04.2018г. до 26.04.2021г., 390.36 евро – непогасена договорна 3 лихва за периода 13.03.2020г. – 13.05.2020г. и сумата 3 787 евро – обезщетение за забава за периода от 14.05.2020г. до 26.04.2021г. , за които суми има издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК.

Предмет на въззивно обжалване е решението в частта му, с която искът е уважен - за главницата изцяло, за договорната лихва до размера на сумата 1 697.79 евро – просрочена договорна лихва за периода 15.05.2018г. – 15.11.2020г. и за обезщетение за забава за периода от 27.04.2018г. до 26.04.2021г., както и в частта му, с която претенцията за обезщетение за забавено изпълнение за периода 27.04.2018г. – 26.04.2021г. за разликата над 5 307.14 евро до претендираните 9 094.14 евро е отхвърлена.

Спорно пред въззивна инстанция е съществуването на договорно правоотношение между страните по договор за банков кредит № 068LD-R000212 от 26.11.2010г.

Като доказателство по делото е представен писмен договор за банков кредит № 068LD-R-000212 от 26.11.2010г. , сключен между страните, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателите банков кредит в размер на 14 600 евро за погасяване на съществуващи задължения по два броя договори за кредитни карти от 04.10.2007г. и от 30.09.2007г. и по кредитна карта Дайнърс клуб от 03.09.2008г. с краен срок за погасяване 15.11.2020г., уговорени лихви и подписан погасителен план към договора.

От ответниците – кредитополучатели в отговора на исковата молба е оспорено съществуването на договорно правоотношение между страните по представения договор за кредит с твърдения, че те не са подписвали представения по делото договор за кредит, както и придружаващите го документи - искания за отпускане на кредит и декларации. Във връзка с оспорванията, поддържани и във въззивната жалба, по делото са приети заключения три съдебно-почеркови и технически експертизи – две единични от първата инстанция и тройна от въззивния съд, кредитирани от въззивнния съд изцяло като обективно и компетентно дадени. И трите експертизи, дават еднозначен и категоричен отговор, че при полагане на подписите и ръкописните текстове, обект на изследване, не се установяват признаци за използване на техническо средство за възпроизвеждане и пренасяния на подписите и ръкописните текстове, подписите са положени собственоръчно, а не с помощта на технически средства, прекопиране или пренасяне. Подписите 4 в договора за банков кредит от 26.11.2010г., погасителния план към него, исканията за отпускане на кредит, декларациите, предходните договори за издаване на кредитни карти от 2007г. и 2008г. и извънсъдебното споразумение с трето лице – картоиздател от 2009г са изпълнени от лицата, сочени за техни автори - М. Т. П. и З. Х. П.а. От тях са изписани и ръкописните текстове с техните имена. Поради което и съдът намира, че договорът за банков кредит от 26.11.2010г. и погасителния план към него, съпътстващите го документи – искания за отпускане на кредит и декларации, както и предходните договори за издаване на кредитни карти от 2007г. и 2008г. и извънсъдебното споразумение с трето лице – картоиздател от 2009г. са подписани от кредитополучателите и приетите по делото като доказателства документи са автентични.

Твърденията, поддържани и във въззивно производство досежно промяна на фамилно име на П.а, изтекъл срок на лични карти и развод между кредитополучателите, както и сключването на договора с клон на банката в друг град, различен от поС.ното им местожителство, при така приетите еднакви и категорични заключения на три съдебни експертизи, не могат да опровергаят извода за лично подписване от страните на всички посочени документи във връзка с процесния кредит.

С оглед на така установеното от трите съдебно-технически и почеркови експертизи, въззивният съд намира, че по делото е установено по безспорен и категоричен начин съществуването на договорно правоотношение между страните по договор за кредит от 26.11.2010г.

Във въззивната жалба липса оплакване срещу извода на първоинстанционния съд за липса на неравноправни клаузи в договора за кредит. Независимо от това на основание чл.7 ал.3 от ГПК и при извършена служебна проверка въззивният съд не констатира неравноправни клаузи в процесния договор, които да засягат правата на кредитополучателите – потребители и водещи до тяхната нищожност съобразно чл.146 ал.1 от ЗЗП.

От извършената от съда служебна проверка не се установи наличие на договорна клауза, която да е сключена в нарушение на принципа за добросъвестност и да създава съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните и като резултат да е във вреда на потребителя. Предвидената в общите условия към договора възможност за 5 едностранна промяна на референтния лихвен процент от страна на банката не е приложена по време на действието на договора, поради което и не се налага обсъждането и. Служебната проверка на съдържанието и формата на договора за кредит не установи нарушение на императивните изисквания на чл.10, чл.11и чл.19 от ЗПК. Съставът на въззивния съд намира, че разпоредбата на чл.10 от договора, регламентираща олихвяване на неплатена на падежа вноска с договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва противоречи на императивната норма на чл.33 ал.2 от ЗПК съобразно която обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Поради което и по отношение на претенцията за обезщетение за забава следва да бъде приложена императивната норма на чл.33 ал.3 от ЗПК.

С оглед на така изложеното, съдът намира че страните са валидно обвързани от сключения между тях договор за банков кредит с приложение на императивната норма по отношение на лихвата за забава.

Като доказателство по делото е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, обективно и компетентно дадено и кредитирано от въззивния съд изцяло. От приетото по делото заключение, въззивният съд приема за установено, че договореният размер на кредита е усвоен на 26.11.2010г., когато сумата е постъпила по посочената в договора разплащателна сметка и от нея са извършени вътрешнобанкови преводи за погасяване на задълженията на М. П. и З. П.а по двата договора за кредитна карта с банката и на задължение към „Дайнърс Клуб България“ АД.