Решение № 4541 от 18.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4541 гр. Пловдив, 18.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Светла Н. Гърчева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330100159 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искове, предявени от „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД, ЕИК 207172780, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет.3, представлявано от ** ** **** Я.Б.Я., чрез пълномощника ю. Е.И., против П. М. Р., ЕГН **********, с адрес: ** ** **** ****************.

Ищецът твърди, че е подал Заявление по чл. 410 ГПК, въз основа на което била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение, но в законоустановения едномесечен срок П. М. Р. била възразила срещу същата, поради което на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК се депозира настоящия установителен иск. Сочи се в исковата молба, че Договор за паричен заем № ***** от 25.03.2020 г., сключен между „Креди Йес” ООД като заемодател и П.

М. Р. като заемател, отговарял на разпоредбите на Закона за потребителския кредит, като заемателят се съгласил и подписал погасителен план, запознал се с общите условия и е получил Стандартен европейски формуляр. Било предвидено в разпоредбата на чл.6, ал.3 от Общите условия правото на заемодателя да прехвърли на трето лице правата си по договора за кредит.

Излага се, че между дружеството ищец и „Креди Йес“ ООД бил сключен Договор за покупко – продажба на вземания/цесия от 22.01.2021г. на основание чл.99 от ЗЗД, като с Приложение № 1/23.06.2021г., както и Потвърждение за извършено прехвърляне на вземания, по силата на което вземането било прехвърлено в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД /правоприемник на което е „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК: 207172780, считано от 25.11.2022 г./ 1 изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Релевира се, че дружеството кредитодател упълномощило ищеца да уведоми ответницата за извършената цесия, като това било сторено с писмо с обратна разписка. В исковата молба се заявява, че съгласно Договора за паричен заем № ***** от 25.03.2020 г. заемодателят се задължил да отпусне на заемателя паричен заем в общ размер на 2700 лева, като Р. усвоила цялата сума веднага след сключване на процесния договор. Сочи се, че ответницата се задължила да ползва и върне заемната сума, съгласно условията на сключения договор, като заплати сума в размер на 3632,94 лева, ведно с договорната лихва на 18 броя погасителни вноски, всяка в размер на 201,83 лева, включваща първоначална главница и договорна лихва. Заемополучателят извършил плащания по договора в размер на 327 лева, като към настоящия момент дължимата главница била в размер на 2588,08 лева. Начислената договорна лихва била в размер на 843,04 лева за периода от 25.05.2020г. до 24.09.2021г. Излага се, че ответницата трябвало да изплати целия заем на 24 септември 2021 г. последната падежна дата, като от тогава до подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, както и на настоящата искова молба, сроковете по всички падежи на тези остатъчни вноски били отдавна изтекли, а ответницата по делото продължавал да не изпълнява задълженията си, поради което същият дължал и обезщетение за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница в размер на 831,29 лева, начислена от 26 май 2020г. - датата, следваща деня на последната погасителна вноска на паричния заем до датата на подаване на заявлението – 27 октомври 2023г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми.

Отправя се искане да бъде признато за установено, че „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД /правоприемник на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД/ има следните вземания срещу П. М. Р. но Договор за паричен заем № ***** от 25.03.2020 г.: Останала и непогасена главница в размер на 2588,08 лева; 843,04 лева - договорна лихва за периода от 25 май 2020 г. - датата на първата вноска до 24 септември 2021 г. - датата на настъпване на падежа на договора; лихва за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница в размер на 831,29 лева за периода от 26 май 2020 г. датата на допускане на забава на погасителна вноска до датата на подаване на заявлението - 27.10.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане па дължимите суми. Претендират се сторените разноски в исковото производство.

В законоустановения срок по чл.131, ал.1 от ГПК е ангажиран отговор на исковата молба от ответницата П. М. Р., чрез пълномощника адв.К. К., с който заявява, че исковата претенция е допустима, но неоснователна. Според ответницата договорът бил недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1. т.9 от ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една от месечните вноски, посочени в погасителния план, а освен това договорената възнаградителна 2 лихва от 3.330% била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като лихвата надвишавала както двукратния, така и трикратния размер на законната. Сочи се, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвало каквато и да било яснота по какъв начин бил формиран същия, респ. общо дължимата сума по него, с оглед на което договорът бил недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Твърди се от Р., че договорът бил изплатен изцяло и в тази връзка се претендира сума от 843,04 лева за възнаградителна лихва и сумата от 831,29 лева обезщетение за забава, подлежали на връщане, тъй като били платени по нищожни клаузи за възнаградителна лихва, обезщетение за забава и такси, свързани с управление и усвояване на кредита, като платени при начална липса на основание и моли същите да бъдат прихванати от неизплатената главница. Ответницата намира, че исковата претенция подлежала на отхвърляне и претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на предявените искове :

Видно от приложеното ч.гр.д. № 16531/2023 г. по описа на Районен съд - Пловдив, ІХ гр.с., образувано по депозирано от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед № 7689/14.11.2023 г. Срещу заповедта е постъпило възражение по чл. 414 ГПК, поради което с разпореждане съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Затова предявените искове са допустими.

По основателността на предявените искове:

Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ответницата Р., като кредитополучател, и кредитора „Креди Йес” ООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ***** към искане № ***** от 25.03.2020 г., за сумата от 2 700 лв., при фиксиран месечен лихвен процент от 3,330 % и посочени в договора годишен процент на разходите – 48,106 %, и обща дължима сума от 3 632,95 лв.

Съгласно чл. 6 и чл. 8 от Договора, кредитополучателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да осигури едно от посочените в договора обезпечения - Ипотека върху недвижим имот; Особен залог върху движимо имущество; Банкова гаранция или Ценна книга издадена в полза на заемодател. При непредоставяне на обезпечение в предвидения срок, съгласно чл. 8 от Договора, се дължала неустойка в размер на 2 091,39 лв.

Представените са още и приложенията към договора за кредит – погасителен план, общи условия и стандартен европейски формуляр. Безспорно е, че 3 кредитът е усвоен от кредитополучателя. Последното се потвърждава и от отговора на първия въпрос от приетата по делото ССчЕ.

Доказва се от представените с исковата молба писмени доказателства, че по силата на Договор за покупко-продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ от 22.01.2021 г. и Приложение № 1 от дата 23.06.2021 г. към същия, вземането по процесния договор за кредит, ведно с всички привилегии и обезпечения, е прехвърлено от „Креди Йес” ООД на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД /понастоящем „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД /, който е и актуалният кредитор по кредитното правоотношение. По делото са налични още потвърждение от „Креди Йес” ООД за извършената цесия и пълномощно от цедента в полза на ищцовото дружество - цесионер, с което последното е упълномощено да уведоми длъжниците по прехвърлените вземания за извършената цесия. В тази насока към исковата молба е приложено и уведомление до П. Р. от „Креди Йес” ООД чрез „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД като пълномощника на цедента, с което се уведомява ответницата за извършената цесия.

Предвид горното следва да се отбележи, че прехвърлянето на вземането от цедента на цесионера настъпва по силата на договора за цесия на основание чл. 99, ал. 1 ЗЗД. За да породи цесията действие спрямо длъжника и трети лица, по арг. от чл. 99, ал. 3 ЗЗД, същата следва да е надлежно съобщена. От приложеното по делото ч.гр.д. № 16531/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив, ІХ гр.с. е видно, че на длъжника и настоящ ответник П. Р. са били връчвани книжа, в които е отразено, че вземането е прехвърлено. Цесията също така е надлежно съобщена на ответницата, доколкото към исковата молба е приложено уведомление за цесията от ищцовото дружество, упълномощено от цедента, което уведомление е редовно връчено на Р. заедно с исковата молба и приложенията към нея. В принципен план като обстоятелство, настъпило в хода на процеса, на основание чл. 238, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да го вземе предвид и да приеме редовността на уведомяването. В посочения смисъл са Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК. Следователно прехвърлянето на вземането е породило действие на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД и спрямо ответницата.

По изложените съображения съдът приема, че страните по процесното правоотношение по Договор за паричен заем № ***** към искане № ***** от 25.03.2020г. са кредиторът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД и длъжникът – кредитополучател П. М. Р.. При това кредитно правоотношение обаче ответницата Р. освен качеството на кредитополучател, също така има и качеството на потребител, ползващ се със закоустановената потребителска закрила, поради което приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока и при съобразяване с разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът намира, че е налице некоректно посочване в договора на действително приложимия в отношенията между страните ГПР и на реалния размер на общата дължима по кредита сума. Това е така, защото сумата за неустойка, 4 уговорена в чл. 8 от договора, представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита, а видно от съдържанието на представения погасителен план същата е начислена от кредитора и съставлява част от месечната вноска от общо 327 лв.

По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съд намира, че уговорената в чл. 8 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена в ГПР, но реално оскъпява кредита. За последното дори не са необходими специални познания предвид размера на главницата по кредита – 2 700 лв., срока на договора, съобразно представения погасителен план – една година и пет месеца, и размера на неустойката – 2 253,05 лв., който надвишава повече от 80 % от главницата. При посочен в договора ГПР по кредита от 48,106 % и лихва на месечна база от 3,330 % (т.е. на годишна база лихвата е 39,96 %), неминуемо с включването на неустойката при изчисляването на процента на разходите, същият ще надвиши законоустановения лимит с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравнопревие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитопулчателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за получения от него финансов ресурс.

Разпечатката съдържа 23 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/fdac2553-9958-4708-a2f4-828154fa627b