Решение № 1751 от 05.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1751 гр. София, 05.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Ирина Стоева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20211100511666 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 20154086 от 08.07.2021 г., обективирано в съдебния протокол за публичното съдебно заседание, състояло се на същата дата по гр.д.№ 24884 по описа за 2021 г. на СРС, ГО, 62-ри състав се: ПРИЕМА за установено, че СТ. СТ. СП., дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата –453,33 лв., ведно със законната лихва считано от 26.02.2021 год. до датата на изплащане, представляващи стойност на топлинна енергия от мес. 03.2018 год. до мес.

04.2019 год., сумата – 100,70 лв. мораторна лихва за периода от 01.03.2018 год. до 18.02..2021 год.; 11,80 лв. за дялово разпределение и 2,54 лв. мораторна лихва върху дяловото разпределение за периода от 03.03.2018 год. до 18.02.2021 год., КАТО ОТХВЪРЛЯ ИСКОВЕТЕ за приемане за установено, че се дължат суми до останалите предявени размери: 744,76 лв.;

165,43 лв.; 19,38 лв. и 4,17 лв.;

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, да заплати на СТ. СТ. СП., компенсирани разноски – 95,22 лв. по заповедното производство и 34,54 лв. разноски по исковото производство.

1

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба, подадена от ответника СТ. СТ. СП..

Решението се обжалва в частта в която претенциите на ищеца срещу въззивника /ответник/ с правно основание чл.422, ал.1 ГПК са уважени.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение.

Твърди се, че от страна на ищеца останал недоказан факта, че страните са обвързани от облигационно отношение, респ., че ответника е потребител на топлинна енергия. Липсвал писмен договор, че ответника е собственик или вещен ползвател на имота. Този факт изрично бил оспорен с отговора по исковата молба. Собственик на имота била Столична община. Ответникът бил наемател на общински имоти. Не било изпълнено условието на чл.61, ал.2 ОУ-липсвала декларация с изрично съгласие пред продавача. В тази хипотеза било необходимо наличие на писмен договор между ответника и топлофикационното дружество. В случая бил представен единствено договор за наем.

Иска се от настоящата инстанция да отмени решението в частта, в която са уважени претенциите на ищеца /пред СРС/ и да постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен. Претендират се разноски, както и адв.възнаграждение по Закона за адвокатурата.

От въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е постъпил отговор. В течение на производството се излага становище, че въззивната жалба е неоснователна.

Претенциите му били доказани. Претендират се разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „Т.“ ЕООД не взема становище по жалбата.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение всеки въззивник е бил уведомен на 08. 07.2021 г. , тъй като съдебното решение е обективирано в протокола за публичното съдебно заседание, състояло се на същата дата, на което заседание е присъствал процесуален представител на ответника.

Въззивната жалба е подадена на 21.07.2021 г.; следователно същите са в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

2

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

В частта, в която с първоинстанционното решение са отхвърлени претенциите на ищеца, решението като необжалвано е влязло в сила.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно:

Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 08.03.2021 г. , издадено по ч.гр.д.№ 12089 по описа за 2021 г. е съобщена на длъжника на 17.03.2021 г.

Възражението по чл.414, ал.1 ГПК е подадено на 25.03.2021 г.

Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на 29.03.2021 г.

Исковата молба е предявена на 29. 04.2021 г., т.е. в срок.

По основателността на въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че ответникът независимо, че бил наемател на Столична община дължал претендираната стойност на ТЕ. Противното било абсурдно. Възражението за погасяване на вземанията по давност е прието за основателно за периода до м.02.2018 г., защото заповедното производство било образувано на 26.02.2021 г. За останалите месеци до м.04.2019 г. съдът е определил задълженията по реда на чл.162 ГПК, съответно на: 453,33 лв., представляваща стойност на ТЕ за периода м.03.2018 г. до м.04.2019 г., сумата в размер на 100,70 лв. – мораторна лихва за забавеното й издължаване, изтекла за периода от 01.03.2018 г. до 18.02.2021 г., сумата в размер на 11,80 лв., представляваща стойност на услугата за дялово разпределение и сумата в размер на 2,54 лв.мораторна лихва за забавеното й издължаване, изтекла за периода от 03.03.2018 г. до 18.02.2021 г. За разликата до пълния предявен размер на всяко едно вземане, предявено за установяване, съответно за: 744,76 лв., 165,43 лв., 19,38 лв. и 4,17 лв. искът е отхвърлен.

По доводите във въззивната жалба:

3

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Ищецът претендира за установяване вземания за: главница за топлинна енергия за периода м.05.2017 г.- м.04.2019 г.; лихва за забавеното й издължаване в размер на 165,43 лв., изтекла за периода от 15.09.2018 г. до 18.02.2021 г.; стойност на услуга за дялово разпределение в размер на 19,38 лв. за периода м.02018 г. до м.04.2019 г. и лихва за забавеното й издължаване в размер на 4,17 лв., изтекла за периода от 03.03.2018 г. до 18.02.2021 г.

Видно от посоченото в обстоятелствената част на исковата молба ищецът изрично е посочил, че ответника е наемател на общинско жилище. С исковата молба е представен и договора за наем от 17.07.2007 г. /л.28 по делото пред СРС/. Видно от чл.5.3 наемателят е поел задължение да заплаща всички консумативни разноски за жилището, а в т.5.4. е поел задължение да открие партиди за консумативните разноски.

Обстоятелството, че наемателят е открил партиди на свое име, в конкретния случай се доказва по косвен път от представеното по делото заявление от 06.02.2018 г./л.32 по делото пред СРС/ с което от ответника е поискано да бъдат разсрочени задълженията му за периода от 05.2015 г. до м.12.2017 г. Това заявление по своя характер представлява своеобразно признание на ищцовите претенции, вкл. и за наличието на облигационно отношение между страните по спора.

„Съгласието“ на наемодателя, собственик на топлоснабдения имот, е обективирано както в договора за наем, така и в писмото на Столична община до топлопреносното дружество /ищец/ 27.08.2020 г./л.33 по делото пред СРС/.

Настоящата инстанция намира, че при съвкупната преценка на горецитираните доказателства, се налага извод, че страните са обвързани от договор за доставка на топлинна енергия.

Следователно доводът във въззивната жалба /който е и единствен за разглеждане по правилото на чл.269 ГПК/ е неоснователен.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в обжалваната му част първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено.

По разноските:

4

С решението си първоинстанционният съд е присъдил разноски в полза на ответника в размер на 95,22 лв. по заповедното производство и 34,54 лв. разноски в исковото производство като е посочил, че е извършил компенсация.

С молба от 21.07.2021 г. адв.И. е поискал съдът да измени решението си в частта за разноските като е посочил, че е недопустимо извършване на компенсация с дължимо по реда на чл.38, ал.2 от ЗАДв. адв. възнаграждение.

Съобразно изхода на спора му се следвало адв.възнаграждение в размер на 140,86 лв. Последната сума следвала да бъде присъдена нему.

На същата дата е постъпила молба и от адв.Б. с аналогични мотиви.

Нейното адв.възнаграждение било също в размер на 140,86 лв.

По молбата ответника не е изразил становище.

С определение от 10.08.2021 г. СРС е оставил молбите без уважение като е препратил към мотивите си в съдебното решение, а именно, че ищеца претендира по списък за заповедното производство 75 лв., а за исковото – 175 лв.; ответника претендирал за всяко едно от производствата по 360 лв.

Уважената част на претенцията била в размер на 568,37 лв., а отхвърлената – 365,37 лв. при обща цена на исковете от 933,74 лв. Така СРС е достигнал до извода за присъдените разноски в полза на ответника, съответно 95,22 лв. и 34,54 лв.

Срещу определението по чл.248 ГПК е постъпила частна жалба от адв.И. и Б. в която са изложени доводи аналогични на тези в молбите по чл.248 ГПК.

Иска се обжалваното определение да бъде отменено и вместо това да се постанови друго с което на всеки един от жалбоподателите се присъди адв.възнаграждение в размер на по 140,86 лв. Претендират се и разноските по производството по чл.275 и следв.ГПК, както и адв.възнаграждение в размер на 200 лв.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното: