Решение № 250 от 07.11.2022, Окръжен съд - Враца

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 250 гр. Враца, 07.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Пенка П. Петрова

Калин Тр. Тодоров при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело № 20221400500313 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.

Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба, подадена от „Т.-Транс“ ООД, ЕИК: ***, гр. ***, представлявано от управителя В. Т. Т., против решение № 334/08.06.2022г., постановено по гр. дело № 3648/2021г. на Районен съд - Враца, в неговата цялост, с което е отхвърлен предявения от него против „Електрохолд Продажби” ЕАД, ЕИК: ***, с предишно наименование „ЧЕЗ Електро България“ АД, иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД за сумата 1000,00 лева, частична претенция от общо 11 025.13 лева, представляваща заплатена сума по издадени 57 броя фактури за такса мощност за обект с абонатен № *** (***), за периода от 01.02.2016 г. до 31.10.2020 г. и е осъдено да заплати на „Електрохолд Продажби ” ЕАД, сумата 150,00 лв. разноски по делото /юрисконсултско възнаграждение/.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно и необосновано. Счита, че решението на Районен съд Враца е недопустимо, защото е произнесено в нарушение на принципа на диспозитивното начало при свръх-петитум – по нерелевиран спор за изпълнение, съответно липсата на изпълнение, на договорни задължения, вместо по спор за неоснователно обогатяване, конкретно - направил е извод, че потребителят-ищец не е изпълнил свое договорно задължение да монтира захранващ трансформатор от 400 kW на процесния обект, поради което е преценил, че е неоснователно да претендира обезщетение. Наред с това 1 поддържа, че първоинстанционният съд не е изследвал пълно въпроса за монтирането на трансформатор от 400 кW и че с доклада по делото не е възложил на ищеца процесуалната тежест да ангажира доказателства в тази посока.

По отношение твърденията му за неправилност на обжалваното решение жалбоподателят на първо място твърди, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал заключенията на приетата по делото съдебнотехническа експертиза; че не е обсъдил спазването на процедурата за въвеждане на промяна в първоначално заявената и договорена мощност на обекта, регламентирана в Наредба № 6 от 09.06.2004 г., действаща към момента на сключване на Договор от 19.12.2008 г. и в Наредба № 6 от 24.02.2014 г., действаща към момента на сключване на Договора от 27.04.2016 г. и Договор от 15.10.2014 г.; че такава процедура не е откривана, но съдът е приел за релевантни стойностите „предоставена мощност“, вписани в споразумение от 02.02.2016 г. и Заявление от 15.09.2014 и единствено въз основа на тях е приел, че ищецът е поискал допълнителна мощност. Поддържа, че първоинстанционният съд не е съобразил коректно същността на предмета на сключените между страните договори от 19.12.2008 г. и от 27.04.2016 г., че договорът от 15.10.2014 г. не е произвел своето действие, но съдът без убедителни доказателства е приел, че доставчикът има правно основание да начислява на потребителя такса за предоставена мощност от 356 kW. Изтъква, че съдът не е изяснил от кой договор за доставка на електрическа енергия произтича облигационното правоотношение между страните, че е приел Договор за присъединяване на обекти на клиенти към разпределителната електрическа мрежа по реда на чл.

117, ал. 5 ЗЕ ДПЕРМ 1201592700/15.10.2014. за източник на облигационното правоотношение между страните, но се е позовал и на Споразумение № 6009632462/02.02.2016 към друг Договор за продажба на ел. енергия за стопанска и обществена дейност № ***/30.03.2011 г., какъвто няма приложен по делото и изобщо не е ясно какъв предметен и времеви обхват има, че съдът без аргументация не е обърнал внимание на приложения по делото Договор за предоставяне на достъп и пренос на електрическа енергия през разпределителната мрежа №1202163575/27.04.2016 г., на база на който е трябвало да се изследват отношенията между страните за периода след 27.04.2016 г. Посочва, че първоинстанционният съд не е обърнал внимание на предприетите от него надлежни действия за промяна на договорните отношения и преодоляване на абсурдната икономическа ситуация, тъй като никога не имал нужда от такава предоставена мощност за процесния обект и би било абсурдно да я заявява, но „ЧЕЗ Разпределение България” АД, използвайки монополното си положение му е поставил условия, за да извърши намаляването на предоставената мощност, каквито Наредба № 6/2014 не поставя, и е продължил неправомерното начисляване на такса за предоставена мощност в огромни размери.

На второ място изтъква, че първоинстанционният съд не е изложил 2 никакви мотиви по изложените от ищеца факти и твърдения относно реално предоставената мощност на обекта и неправилно се е ограничил до заключението, че е заявил мощност от 365 kW, без да анализира останалите обстоятелства по делото; че реално предоставена услуга липсва и доставка на такъв обем мощност от страна на мрежовия доставчик не е извършена, за да има основание да се начисли процесната сума за такса за достъп до разпределителната мрежа; че въпреки констатациите на съдебнотехническата експертиза първоинстанционният съд неправилно е достигнал до извода, че процесната „предоставена мощност“ на обекта е от 365 kW (само защото такава била заявена) и не зависи от инсталираната мощност на машините. Твърди, че ответната страна не е ангажирала доказателства пред първоинстанционния съд за съществуването на съоръжения и за осъществяван от него контрол и отчетност при регистрирането на стойностите на електрическите мощности като основание да изисква от ищеца заплащането на такса за предоставена мощност над първоначално заявената; че исковата претенция е отхвърлена неправилно, тъй като доставчикът не е провел пълно и главно доказване на факта, че за исковия период реално е предоставял електрическа мощност от 356 kW или друга поголяма от 25 kW; че без реално да е предоставяна отразената в процесните фактури мощност от 356 kW, доставчикът получава плащане за предоставена мощност над 25 kW, с което се е обогатил неоснователно по смисъла на чл.

55, ал. 1 ЗЗД в хипотезата на първоначална липса на основание.

На трето място поддържа, че липсва правна връзка, въз основа на която доставчикът да начислява такса за предоставена мощност за 356 kW над първоначално заявената от потребителя през 2008 г. предоставена мощност от 25 kW; че липсва валидно породило се договорно отношение за присъединяване на обекта към мрежата за „предоставена мощност“ над 25 kW, поради липсата на захранващ трансформатор от 400 kW, както и че извършените от него плащания не са в изпълнение на съществуващи, правновалидни задължения. Посочва, че от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е установен размера на недължимо платената от него на въззиваемата страна парична сума - 10 430.03 лв., представляваща такса за достъп до електроразпределителна мрежа за периода 01.02.2016 г. 31.10.2020 г., неправилно калкулирана на цена за предоставена мощност от 356 kW, че с тази сума „Електрохолд Продажби” АД се е обогатило без правно основание за сметка на потребителя и че е налице имуществено разместване на блага между него и въззивника.

Моли въззивния съд да обезсили обжалваното решение като недопустимо и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане; при условие, че счете същото за допустимо, да го отмени изцяло като неправилно и необосновано и да постанови решение по същество, с което да осъди „Електрохолд Продажби” АД да му заплати сумата 1 000.00 лв., частична претенция от 11 025.13 лв., представляваща недължимо платена цена за достъп до електроразпределителна мрежа за периода 01.02.2016 г. 3 31.10.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна „Електрохолд Продажби” ЕАД (предишно наименование „ЧЕЗ Електро България“ АД), гр.

София, чрез пълномощника му юрисконсулт А. В., е постъпил писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба и счита процесното решение за правилно, законосъобразно и мотивирано. Счита решението за допустимо като твърди, че съдът се е произнесъл единствено по спорния между страните предмет, очертан от петитума и че изследването на факта на неизпълнение на договорно задължение на въззивника е направено от съда в изпълнение на неговото задължение по чл. 10 от ГПК да установи фактите, които са от значение за решаването на делото. Счита, че „Електрохолд Продажби“ АД правилно и законосъобразно е фактурирало левовата равностойност на 356 kW предоставена мощност по договора за продажби на ел. енергия. Относно основателността на съдебното решение изтъква, че таксата се определя на база предоставена мощност, а не от някаква имагинерна „разполагаема мощност“ или от „реално потребявана мощност“; че се касае за възможност за ползване, каквато ответникът е имал през целия период, а не за някакво доказване на реално ползване на ел. енергия, което е извън същността на понятието предоставена мощност. Счита за ирелевантни възраженията на въззвника, че никога не бил имал нужда от такава мощност, след като е подал заявление за предоставяне на мощност от 356 kW и заявката му е изпълнена и процесната мощност е предоставена.

Счита също за неотносимо към предмета на делото направеното възражение във връзка с Договора за предоставяне на достъп до и пренос на ел. енергия през разпределителната мрежа, тъй като той не е страна по него и предметът му не касае размера на предоставената максимална мощност в обекта на въззивника. Моли съда да отхвърли въззивната жалба като неоснователна. В условията на евентуалност, моли съда да вземе предвид направеното с отговора на исковата молба възражение за настъпила погасителна давност, като твърди, че не дължи връщане на всички претендирани суми с настъпил падеж и заплатени три години преди подаване на исковата молба, поради погасяването им с кратката тригодишна давност по силата на чл. 111, т. в от ЗЗД /като задължения за периодични плащания/. Евентуално прави възражение за настъпила погасителна давност за претендираните суми на основание чл. 110 от ЗЗД. Претендира сторените разноски от 150,00 лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззивника.

В срока по чл.263 от ГПК от третото лице – помагач

„Електроразпределителни мрежи Запад” ЕАД (предишно наименование „ЧЕЗ Разпределение България“ АД), гр. София, не е постъпил писмен отговор на жалбата.

В съдебното заседание страните, чрез процесуалните си представители, 4 поддържат изразените във въззивната жалба и отговора становища и искания.

Третото лице – помагач не взима становище по жалбата и не се представлява в съдебното заседание.

Във въззивната инстация не са събирани доказателства.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е от лице с правен интерес в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е насочена против обжалваем съдебен акт.

Първоинстанционното съдебно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.

Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по иска, с който е бил сезиран, в съответствие с основанието и петитума за съдебна защита, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

Неоснователно е възражението на въззивното дружество за недопустимост на решението на Районен съд Враца, поради произнасяне на съда свръх-петитум – по нерелевиран спор за изпълнение, съответно липсата на изпълнение, на договорни задължения, вместо по спор за неоснователно обогатяване. Районният съд правилно е определил правна квалификация на предявения иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД и в определението си по чл.140 ГПК е разпределил доказателствената тежест между страните, а в решението е разгледал наведените от ищеца факти, които са релевантни за иска по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД и се е произнесъл в рамките на изложените от него твърдения и търсената от него защита, касаещи именно този иск.