Решение № 192 от 29.05.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 192 гр. София, 25.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ружена Керанова

Членове:

Румен Петров

Деница Вълкова при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора Ивайло Бл. Симов като разгледа докладваното от Ружена Керанова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200055 по описа за 2023 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по протест на прокурор при Апелативна прокуратура – Пловдив и по подадени жалби на частния обвинител Б. М. С. срещу въззивно решение № 138/18.10.2022 г., постановено по ВНОХД № 216/2022 г. от Апелативен съд – Пловдив.

В касационния протест се сочи, че подсъдимият В. П. неправилно е оправдан по повдигнатото обвинение за допуснато нарушение по чл. 119, ал.1 и ал.2 от ЗДП, като е съзряно противоречие в атакувания съдебен акт.

Оспорват се и съображенията от процесуално естество, залегнали във въззивното решение, послужили за отхвърляне на обвинителната теза по тази норма на специалното законодателство. Поддържат се твърдения, че апелативният съд, базирайки се на данни, събрани в проведеното въззивно съдебно следствие, е игнорирал утежняващи отговорността обстоятелства.

Отправен е упрек към анализа на смекчаващите отговорността обстоятелства, чието значение е надценено и се изразява несъгласие с приложението на чл.

1

66 от НК. В заключение се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция.

В постъпилите касационни жалби на частния обвинител Б. С., всяка изготвена от различен неин повереник, има позоваване на всички касационни основания. В обхвата на второто от тях се претендира допуснато от апелативния съд процесуално нарушение, изразило се в несъобразяване с ограниченията на проведената процедура по глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК. Неправилно и според частното обвинение подсъдимият е бил оправдан за допуснато от него нарушение на чл. 119 от ЗДП. Корекцията в санкционната част на присъдата, извършена от апелативния съд, е оспорена с доводи за пренебрегване на обществената опасност на деянието и дееца, тежестта на отегчаващите вината обстоятелства и неправилна оценка на смекчаващите такива, а приложението на чл. 66 от НК е счетено за несъвместимо с целите на наказанието по чл. 36 от НК. Настоява се за отмяна въззивното решение и ново разглеждане на делото от апелативния съд.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията и исканията, изложени в него. Пледира за отмяна на постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд.

Частният обвинител Б. М. С. и участващите в касационното производство нейни повереници поддържат жалбите и също изразяват становище за отмяна на атакувания съдебен акт и ново разглеждане на делото от втората инстанция.

Подсъдимият В. Т. П. и неговият защитник оспорват основателността на протеста и жалбите на частното обвинение. Намират, че постановеното решение не страда от поддържаните пороци и пледират за оставянето му в сила.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Пазарджик с присъда № 11/06.04.2022 г., постановена по НОХД № 68/2022 г., признал подсъдимия В. Т. П. за виновен в това, че на 19.07.2021 г., в с. Братаница, общ. Пазарджик, при управление на моторно превозно средство нарушил правилата за движение (чл. 21, ал.1, чл. 43, т. 5, 2 чл. 5, ал. 1,т.1, чл. 6, т.1, чл. 116, чл. 119, ал. 1 и ал. 2 от ЗДП и чл. 196 от ППЗДП) и по непредпазливост причинил смъртта на М. С. – седемгодишна, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 8, б. „б“, пр. 1 във вр. с ал. 1, б.

„в“ във вр. с чл. 342 ал.1 от НК и при условията на чл. 58а, ал.1 във вр. с чл.

373, ал.2 от НК му наложил наказание от четири години и осем месеца лишаване от свобода.

На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал.1, т. 7 от НК подсъдимият бил лишен от правото да управлява МПС за срок от шест години.

В рамките на иницииран от подсъдимия В. П. инстанционен контрол апелативният съд с оспореното решение на основание чл. 334,т.3 и чл. 337, ал.1, т. 3 от НПК изменил присъдата, както следва : отменил същата в частта, с която подсъдимият В. П. е признат за виновен да е извършил нарушения по чл. 5, ал.1, т. 1, чл. 6, т.1, чл. 116 и чл. 119, ал.1 и ал. 2 от ЗДП и по чл. 119, ал.1 и ал. 2 и чл. 196 от ППЗДП, като го признал за невинен и го оправдал по тези обвинения ; намалил е размера на наказанието лишаване от свобода от четири години и осем месеца на три години; присъдата е отменена в частта, с която на основание чл. 57, ал.1, т. 3 от ЗИНЗС е определен първоначален „общ“ режим и на основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на определеното наказание от три години лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от четири години; на основание чл. 67, ал. 3 от НК на подсъдимия е наложена в рамките на изпитателния срок пробационната мярка по чл. 42а, ал.2, т. 2 от НК; намалил е размера на определеното на основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал.1, т. 7 наказание „лишаване от право да управлява моторно превозно средство (МПС)“ от шест години на четири години.

Иницииращите касационното производство процесуални документи, предлагат почти идентични доводи и еднопосочни искания, което прави възможно разглеждането им паралелно.

Касационният протест и жалбите на частното обвинение са основателни, макар не всички от изложените в тяхна подкрепа твърдения да намират опора в процесуалния закон и материалите по делото.

Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК. Подсъдимият П. признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част и се съгласил да не се събират доказателства за тях.

3

В една от жалбите, поддържани от частното обвинение, е изтъкнат процесуален недостатък, изразяващ се в това, че в противоречие с проведената диференцирана процедура въззивният съд е допуснал разпит на подсъдимия и на свидетели, въз основа на които е постановил своя съдебен акт. Идентични по съдържание възражения се съдържат и в касационния протест, макар те да не са обвързани изрично с реда, по който е разгледано делото в първата инстанция.

Несъмнено е, че в рамките на надлежно проведената процедура по чл.

372, ал.4 във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК съответният съд (пъроинстанционен или въззивен) не може по свой почин или по искане на страните да събира доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт. В рамките на признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт могат да се установяват и противопоставят „правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложението на материалния закон и с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност“. Задължително условие за доказателствена дейност в коментираната насока е обстоятелствата от посочения кръг да са съвместими с фактологията по обвинителния акт и да не внасят „съществени изменения в нейните очертания“ (виж, ТР № 1/06.04.2009 г. по т.д. №1/2008 г., т. 8.1).

По конкретното производство защитата на подсъдимия е направила искане за разпит на подсъдимия и на лицата С. и П. за установяване на обстоятелства, свързани със събития, предшестващи инкриминирания инцидент, по изпълняваната от подсъдимия служебна задача, наложила бързото му придвижване с автомобила, предпоставили превишаване скоростта на движението. Въззивният съд е откликнал на направеното искане, като не е изложил никакви съображения нито в съдебното заседание, нито в постановения акт, дали и доколко с оглед на обвързващите указания в цитираното тълкувателно решение това е било допустимо. В депозираните от подсъдимия П. обяснения в допълнителното съдебно следствие той е въвел данни за движение на служебния автомобил със светлинна сигнализация (т.нар. „синя лампа“), тоест насочващи към управление на МПС със специален режим. Това обстоятелство не е елемент от фактическите положения по обвинителния акт и правилно не е коментирано от въззивния 4 съд. Основното недоволство на касаторите е насочено към констатациите, отразени на стр. 15 от мотивите на проверяваното решение, направени според тях въз основа на събраните пред въззивния съд доказателствени материали.

Според отразеното в съдебния акт подсъдимият е управлявал служебния автомобил по маршрута с. Аврамово до с. Братаница с превишена скорост заради получено обаждане, съдържащо информация, наложила бързото му прибиране за изпълнение на служебна задача с цел успешна реализация на водена от него оперативна разработка. Това е дало основание на въззивния съд, да приеме, че поведението му преди настъпилия инцидент има извинителна причина. В обстоятелствената част на обвинителния акт има единствено запис, че подсъдимият е управлявал МПС, собственост на ОД МВР- Пазарджик, „по служебна задача“, както и отразени данни, че е изминал посочения маршрут от 73 км. за 40 минути, но не и описаните от въззивния съд детайли, поради които той е предприел шофиране с превишена скорост.

В този смисъл съдът е следвало да бъде по- прецизен и да прецени дали не разширява фактическото съдържание на обвинителния акт извън неговата обстоятелствена част. Необходимо е било най-малкото да се аргументира, че предприетият подход за формиране на доказателствената съвкупност не противоречи на разпоредбите на разпоредбите на чл. 371, т.2, чл. 372, ал.4 и чл. 373, ал. 3 от НПК, лимитиращи доказателствената активност на съда.

Обективността изисква да се отбележи, без да се пренебрегва значението на посочените дефицити в мотивировката, че отразените разсъждения са свързани с изразеното от второинстанционния съдебен състав несъгласие с основния съд, който е включил в кръга на отегчаващите обстоятелства неспазването на правилата за скоростта на движение от подсъдимия по посочения маршрут, даващо му негативен облик като водач на МПС.

На следващо място, страните по обвинението поддържат доводи срещу оправдаването на подсъдимия по въведеното обвинение за нарушение на чл.

119, ал.1 и ал.2 от ЗДП. С протеста не се оспорва отпадането на вменените на подсъдимия нарушения на чл. 5, ал. 1,т.1, чл. 6, т.1, чл. 116 от ЗДП и чл. 196 от ППЗДП. Основното оплакване в жалбите на частното обвинение и поддържано пред касационната инстанция също е насочено срещу оправдаването по чл. 119 от ЗДП, макар да се счита, че и останалите инкриминирани нарушения, за които е постановено оправдаване, имат отношение за индивидуализация на санкцията.

5

За да постанови оправдаване по чл. 119, ал.1 и ал.2 от ЗДП, въззивната инстанция е приела, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила с осъждането на П. за нарушение на коментираната разпоредба без същият да е имал обвинение за това. В тази връзка е посочено, че с обвинителния акт подсъдимият е бил обвинен за нарушение на чл. 119, ал.1 и 2 от ППЗДП, което няма отношение към конкретната пътна обстановка, но основният съд с присъдата си го е признал за виновен и осъдил за това да е нарушил чл. 119, ал.1 и ал. 2 от ЗДП.

Процесуалната конкретика по делото показва, че в обвинителния документ, сложил началото на съдебния процес, чл. 119, ал.1 и ал.2 е посочен не като разпоредба от закона, а като такава, съдържаща се в подзаконовия акт относно неговото приложение – от Правилника за приложение на ЗДП.

Принципно незаконосъобразно от процесуална гледна точка е осъждане на подсъдим по непредявени факти, за които не е имало повдигнато обвинение и това в определени случаи би довело до оправдаването му изцяло или поне частично.

Подходът, приложен от апелативния съд, към обсъждането на съзрения от него процесуален проблем обаче е ограничен. Констатацията за осъждане по „непредявено обвинение“ е изисквала задълбочено проучване от съда, който е следвало първо да съобрази дали в обвинителния инструмент се съдържа съставомерна фактология по повод на правилото за движение по чл.

Разпечатката съдържа 42 от 66 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/fd997948-a066-4781-8dad-0e648c714dbb