Решение № 656 от 09.12.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 656 гр. Велико Търново, 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Радка Цариградска

Силвия Йовчева при участието на секретаря Албена П. Шишманова като разгледа докладваното от Радка Цариградска Въззивно гражданско дело № 20244100500630 по описа за 2024 година за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Предмет на въззивната жалба на ответника П. Х. А. чрез особен представител адв. М. Л. ВТАК е Решение № 48/26.02.2024 г. по гр.д. № 522/2023 г. по описа на РС Павликени, с което е уважен иска на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, с ЕИК 207172780, да бъде установено спрямо жалбоподателя-ответник, че дължи на дружеството сумата от 1396.94 лв. главница, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 25.09.2023г до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 103/04.04.2023г по ЧГрД№226/2023г. по описа на РС Павликени.

В частта, в която са отхвърлени исковете за главница за разликата от 1396.94 лв. до 2000 лв. и претенциите за договорна и мораторна лихви решението не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.

Ответникът в жалбата си навежда оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Счита, че е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила поради неуважено искане на ответника по реда на чл. 183 ГПК без мотиви; необсъждане на доводите за нищожност на договора по чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и за противоречието му с морала, предвид уговорения размер на гаранцията почти в размер на заемната сума, която е в 1 полза на свързано с кредитодателя лице и съставлява печалба на същия; необсъждане на възражението, че гарантът е изплатил без искане от кредитора. Формулирано е искане да се отмени изцяло обжалваното решение.

Ищецът чрез пълномощника си – юрисконсулт Е. И. е подал писмен отговор на жалбата, съдържащ изложение на подробни доводи за съответствие на решението с доказателствата по делото и материалния закон. Моли за неговото потвърждаване.

В с.з. страните устно и писмено поддържат, съответно оспорват жалбата.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Ищецът е основал претенцията си на твърденията, че между ответника П. Х.

А. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем №4226464 от 06.08.2021г., по силата на който на длъжника е предоставена в заем сумата от 2000 лв., за обезпечаване на изпълнението по който длъжникът сключил договор за поръчителство от същата дата с „Файненшъл България“ ЕООД. Излага, че длъжникът поел задължение освен да върне заетата сума, да заплати и договорна лихва от 239,68лв., двете в рамките на шест месечни вноски, всяка по 373.28лв. с кроен падеж 05.02.2022г. Признава частично плащане на ответника от 305 лв. Твърди, че поради неизпълнение дружеството-поръчител е изплатила остатъка от дълга на ответника на 01.07.2022г. и така встъпило в правата на кредитора. Вземанията на поръчителя били прехвърлени на ищеца по силата на Рамков договор за цесия от 01.07.2020г. и Приложение 1 към него от 25.11.2022г., за която длъжникът бил уведомен от цедента „Файненшъл България“ ЕООД по пощата.

Особеният представител на ответника е възразил в писмения отговор на ИМ за нищожност на договора за предоставяне на гаранция /поръчителство, поради противоречие с морала и добрите нрави, тъй като уговореното възнаграждение е почти равно на главницата по заема и поръчител е дружество, еднолична собственост на кредитодателя и така с възнаграждението и по този договор той увеличава печалбата си в разрез с ЗПК. Оспорва валидността и на договора за кредит на основание чл. 22ЗПК, като изтъква, че не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, предвид неяснотата на размера на задължението с оглед изискването за гаранция, увеличаване печалбата на кредитора над законоустановения максимум, посочване на грешна информация за ГПР – без сумата за обезпечението. Твърди, че след като гарантът не е бил уведомен от кредитодателя за неизпълнението и от него не е търсено изпълнение, плащането от страна на гаранта е без правно основание. Същевременно гарантът не изпълнил задължението си по чл. 4, ал.2 от договора за гаранция да уведоми длъжника. Възразява и за изтекла в полза на длъжника погасителна давност.

Предвид липсата на изложена в пълнота фактическа обстановка в първоинстанционното решение, въззивния съд следва да изложи собствена такава.

Действително писмените доказателства на ищеца са представени във вид на 2 заверени от пълномощника му преписи и съдът не се е произнесъл по искането на ответната страна на представяне на оригинали, но доколкото в преклузивния срок – отговора на исковата молба, не са оспорени тези доказателства по реда на чл. 193 от ГПК, то нарушението на съда не е съществено, тъй като не води до преклудиране права на ответника. Самият ответник в жалбата не подновява това доказателствено искане.

Видно от представен договор за паричен заем № 4226464/06.08.2021г., страни по същия са „Изи Асет Менджмънт“ като кредитодател и П. Х. А. като кредитополучател. Предмет на договора е сумата от 2000 лв. като потребителски заем EasyМonth със срок за връщане от шест месеца, договорено на равни погасителни вноски от по 373,28 лв., както следва:

08.09.2021г., 08.10.2021г., 07.11.2021г., 07.12.2021г., 06.01.2022г. и 05.02.2022г.

Освен размера заемната сума вноските включват и сумата от 239.68 лв. – възнаградителна лихва на кредитодателя. Посочен е ГЛП от 40% и ГПР от 47.33%. В чл. 4 от договора за кредит е уредено задължение на кредитополучателя да представи обезпечение, което може да е двама поръчители, работещи на постоянен трудов договор с доход над 1000 лв., и добро кредитно досие; банкова гаранция в полза на заемодателя; гаранция от дружество, одобрено от заемодателя. Във връзка с това задължение на ответника едновременно със сключване на договора за кредит е подписан от него и Договор за предоставяне на гаранция № 4226464 с „Файненшъл България“ ЕООД /дъщерно дружество на ищеца/, по силата на който гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на кредитодателя с цел гарантиране на изпълнението по договора за паричен заем. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че договорът за гаранция влиза в сила в случай, че кредитополучателя не изпълни задълженията си по сключения договор за паричен заем в указания срок. Това е условия за да започне изпълнение от страна на гаранта към кредитора. Самият договор влиза в действие в тридневен срок от договора за кредит, ако не бъде предоставено друг вид обезпечение и веднага става дължимо възнаграждението на гаранта, уговорено в размер на 1414,32 лв. и платимо заедно с всяка месечна погасителна вноска по кредита като добавка от още 235,72 лв. при това с приоритетно погасяване на задължението към гаранта /горното е видно и от погасителния план/.

Ищецът признава, че е приел плащане от ответника в размер на 305 лв. преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не сочи дата и отнася погашението извън главницата, без ада сочи дали е намалил с него възнаградителна или мораторна лихва.

По делото е налично /л. 24-26 от делото на ПРС/ искане за изпълнение от кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт“АД до гаранта „Файненшъл България“ ЕООД от 01.07.2022г. Писмото е общо за множество кредити и в него не се излага твърдение за неизпълнение, а само основание от рамков договор за гаранция, какъвто не е представен. Искането касае сумата от 2000 лв. главница, 184,40лв. възнаградителна лихва, 36 лв. разходи за събиране на вземането, лихва за забава от 121,19 лв. - общо 2341,59 лева. Видно от платежно нареждане от 04.07.2022г. „Файненшъл България“ ЕООД е превело 3 на „Изи Асет Мениджмънт“АД сумата от 2341,59 лв.

Между гаранта „Файненшъл България“ ЕООД и ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД /с правоприемник ищецът Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД/ действа Рамков договор за цесия от 02.03.2020г., в рамките на който на 01.07.2022г. с Приложение № 1 е уговорено прехвърляне вземанията към ответника, посочени в следните размери към тази дата: 200 лв. главница; 184,40 лв. договорна лихва, 36 лв. такса разходи за забава; 1178,60 лв. възнаграждение по договор за поръчителство и 121,19 лв. лихва за забава. От горната разбивка е видно, че погашението от 300 лв. е отнесено към възнаграждението по договора за поръчителство.

От „Файненшъл България“ ЕООД, чрез пълномощник „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, е съставено писмо за уведомяване на длъжника за цесията, но липсват данни за връчването му преди процеса.

В хода на делото – в писмено становище от 25.01.2024г., ищецът признава още едно плащане от страна на ответника, но вече към ищеца - на 25.09.2023г. в размер на 390 лв.

Не се спори и е видно от приложеното ЧГр.Д № 226/2023 г., че за процесните вземания е подадено заявление по чл. 410 от ГПК от ищеца, издадена заповед за изпълнение срещу ответника, връчена му по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Същата е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол, в неблагоприятната за въззивника част - с която са уважени предявените срещу него обективно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, поради което за последния е налице правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение. Доколкото се отправя искане за отмяна изцяло на обжалваното решение, предвид, че част от претенциите не са уважени, но поради плащане, а не поради неоснователност, и в тази си част жалбоподателят има правен интерес и жалбата се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му. Жалбоподателят се позовава на недопустимост без конкретни твърдения.

4

Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която съдът е отхвърлил предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимостта на главницата за разликата от 1396.94 лв. до 2000лв. и претенциите за договорна и мораторна лихви, но с оглед жалбата на контрол подлежи решението в тази част досежно основанието за отхвърляне.

С оглед правомощията на въззивния съд при съобразяване разпоредбата на чл.

269 ГПК, настоящият въззивен състав приема за неправилни изводите на ПРС относно валидността на договор за предоставяне на поръчителство и договора за кредит.

По отношение на процесния договор за потребителски кредит от намира приложение ЗПК. Нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК вменява на съда задължението служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а в случая е налице и изрично възражение от ответната страна.

Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки.