Решение № 181 от 05.03.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 181 гр. гр. Хасково, 05.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Милена Д. Борисова като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20235640100188 по описа за 2023 година

Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл.

26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП от К. Х. П. от гр.Хасково против „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр.София, Район „Люлин“, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г.

В исковата молба се твърди, че на 09.09.2022г. ищцата сключила Договор за паричен заем № 5848259 с ответното дружество, в който страните се били договорили да й бъде отпуснат заем в размер на 1600 лева, при 30 броя погасителни вноски. В договорът било посочено, че годишният лихвен процент ще бъде в размер на 40.32 %, а ГПР в размер на 49.35%. В исковата молба се поддържа, че клаузата на чл.4, ал.2 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 670.80 лева, била нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП. На първо място се посочва, че съобразно възприетото в правната доктрина и съдебна практика становище, накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал. 1, предл.3 от ЗЗД било налице, именно когато 1 се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /посочва се съдебна практика на ВКС/. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, който имал за цел да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Доколкото в случая се касаело за търговска сделка, в ТЗ този принцип бил прокаран с разпоредбата на чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да бъде даден отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Накърняването на добрите нрави по смисъла на посочената разпоредба водело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне интересите на ищцата и извличане на собствена изгода от кредитора. Сочи се още, че оспорваната клауза била нищожна и като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата от 670.80 лева, която се претендирала чрез нея, била в размер, надвишаващ половината от сумата на отпуснатия кредит, по който начин безспорно се нарушавали принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Клаузата била и неравноправна и по смисъла на чл.143, т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение 2 била пример за такава, излизаща извън присъщите си функции и водела до неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС становище, че нищожна поради накърняване на добрите нрави била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял и чл.33, ал.1 от ЗПК. С процесната клауза в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл била и т.32 от извлечение от протокол № 44 от заседание на КЗП от 05.11.2015г. По съществото си неустойката била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Ищцата поддържа на следващо място, че оспорваната клауза за неустойка била нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП. Това било така, тъй като клаузата не била уговорена индивидуално, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да обяви за нищожна клаузата на чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем № 5848259 от 09.09.2022г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 670.80 лева, на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП.

Претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на претендираното от ищцата възнаграждение за адвокат.

В срока за отговор ответникът предявява насрещен иск с правно основание чл.79, вр. чл.240 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД. В насрещния иск се посочва, че на 09.09.2022г. К. Х. П. сключила с дружеството Договор за 3 предоставяне на паричен заем № 5848259 и по силата на този договор усвоила заемна сума в размер на 1600 лв. С подписване на договора тя се задължила да върне заемната сума на 30 равни двуседмични вноски, всяка в размер на 67.10 лв., в която били включени част от дължимите главница и лихва. С предявяване на насрещния иск, на основание чл.8, ал.3 от Договора , ищецът по същия обявява вземането по договора за предсрочно изикуемо, като моли съда настоящата искова молба да се счита и за Уведомление за обявяване на задължението по Договор за паричен заем № 5848259/07.09.2022г., за предсрочно изискуемо. Посочва се още в насрещната искова молба, че ответницата по същата - К. Х. П., заплатила суми по Договора, както следва: на 07.10.2022г. била заплатена сума в размер на 100 лева, от която със сума от 10 лева били погасени начислените разходи за събиране на просрочени вземания; със сума от 89,46 лева и с 14 дни забава изцяло била погасена първа погасителна вноска; със сума от 0,54 лева частично била погасена втора погасителна вноска; на 21.11.2022г. била заплатена сума в размер на 200 лева; направена била и отстъпка в размер на 20 лева, от които със сума от 20 лева били погасени начислените разходи за събиране на просрочени вземания; със сума от 88,92 лева и с 45 дни забава изцяло била погасена втора погасителна вноска; със сума от 89,46 лева и с 31 дни забава изцяло била погасена трета погасителна вноска; със сума от 21,62 лева частично била погасена четвърта погасителна вноска; на 06.12.2022г. била заплатена сума в размер на 68 лева, от която със сума от 67,84 лева и с 32 дни забава изцяло била погасена четвърта погасителна вноска; със сума от 0,16 лева частично била погасена пета погасителна вноска, като към датата на депозиране на насрещната искова молба и с оглед обявената с нея предсрочна изискуемост, ответницата дължала на ищеца обща сума в размер на 1871.06 лева, от които : главница 1426.87 лв., договорна лихва - 173.11 лв. за периода 18.11.2022 г. 10.03.2023г., неустойка - 201.08 лв., неизплатен остатък, разпределен по вноски за периода 18.11.2022г. - 10.03.2023г., 70 лв. - разходи за събиране на просрочени задължения, която обуславяло правния интерес от предявяване на насрещния иск. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да осъди ответницата да заплати на ищеца сумата в размер на 1426.87 лева – главница по Договор за паричен заем № 5848259/09.09.2022г. и 173.11 лева – начислена и неплатена договорна лихва за периода от 18.11.2022г. до 10.03.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 4

13.03.2023г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски.

В срока за отговор на насрещната искова молба е постъпил такъв от ответницата по насрещния иск, в който счита същия за допустим, но неоснователен. Прави възражение за недействителност на сключения между страните договор на специалните основания по чл.22 от ЗПК, а именно поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК и излага подробни доводи в такава насока. Прави изрично възражение - в случай, че договорът бъде обявен за недействителен, съдът да извърши прихващане на заплатената от К. Х. сума за неустойка от 89.60 лева и лихва от 95.27 лева по договора от 09.09.2022г. с претендираната по същия сума за главница. На свой ред също прави искане да й бъдат присъдени разноски по насрещния иск.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от представените писмени доказателства се установява, че между ищцата К. Х. П. и ответника „Вива Кредит“ ООД е бил сключен Договор за паричен заем Standard 14 № 5848259 – 07.09.2022 от 09.09.2022г., по силата на който на ищцата е била предоставена сумата в размер от 1 600 лева за срок от 60 седмици при 40.32% фиксирана годишна лихва, ГПР 49.35% при обща сума за погасяване в размер на 2 013 лева. Кредитополучателят се е задължил да върне предоставения потребителски кредит на 30 равни двуседмични вноски в размер на 67.10 лева. Съгласно чл.4, ал.1 от договора, в тридневен срок от усвояване на сумата по договора потребителят се задължава да осигури на кредитора едно от следните обезпечения на Договора: 1.Поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, издадена не порано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева; през последните пет години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; или 2. Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.

Банковата гаранция се изпраща от заемателя в срока по предходното изречение в оригинал на адреса на кореспонденция на заемателя.

Съгласно чл.4, ал.2 от договора, страните се съгласяват, че в случай на 5 неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят дължи неустойка в размер на 670.80 лева, платима на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл.2, ал.1, т.4, като в този случай дължимата вноска е в размер на 89.46 лева, а общото задължение по договора става в размер на 2683.80 лева.

По делото, по искане на ответника, бе назначена съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която съдът възприема.