Решение № 2849 от 21.10.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2849 гр. София, 20.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Стойчо Попов при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20221100505415 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20001891 от 10.01.2022 г. по гр.д. № 61981/2020 г. по описа на СРС, 65 с-в, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че Б. Н. М., ЕГН ********** с адрес град София, ж.к******* дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, гр.

София, ул. „*******, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 330,66лв., представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.05.2017год. до 30.04.2019год., ведно със законната лихва от 14.09.2020год. до изплащане на вземането; сумата в размер на 48,04лв. - мораторна лихва за забава от 15.09.2018год. до 08.09.2020год.; сумата в размер на 24,15лв. - сума за извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.08.2017год. до 30.04.2019 год., ведно със законната лихва от 14.09.2020год. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 48 от 30.09.2020год. по ч.гр.д.№ 44249/2020год. по описа на СРС, 65 състав, като са отхвърлени предявените искове, с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ, за разликата от 134,77 лв. над уважения размер от 330,66лв. до пълния предявен размер от 465,43лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна и за периода от 01.05.2016 год. до 30.04.2017 год., като погасен по давност, както и предявените исковете по чл.422 от ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за лихва за забава на главницата за топлинна енергия , за разликата от уважения размер от 48,04 лв. до 1 пълния предявен размер от 85,12лв. и за периода от 15.09.2017год. до 14.09.2018год. както и за лихва за забава на главницата за дялово разпределение, за сумата в размер на 4,70лв. за периода от 01.10.2017год. до 08.09.2020год. като неоснователни.

Решението е постановено в производство, проведено с участието на „Т.С.“ЕООД, като подпомагаща страна на ищеца в производството.

Решението, в частта на уважаване на предявените по реда на чл.422 ГПК искове е обжалвано от ответника Б. Н. М. с изложени доводи, че е неправилно поради нарушение на процесуалните правила, материалния закон и поради необоснованост.

Поддържа, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по валидността и допустимостта на заповедта за изпълнение, която е издадена в нарушение на дадените разяснения с т.2б от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като вземанията не са индивидуализирани, както и че следва служебно да прилага общностното право на ЕС в областта на енергетиката и правата на потребителите. Посочва, че изготвената по делото експертиза е неправилна. Поддържа, че ОУ на ищеца за доставка на топлинна енергия нямат юридическа стойност, което от своя страна води до нищожност на обжалваното решение. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по силата на пар.1 т.42 ДР на ЗЕ, която разпоредба противоречи на пар.1, т.1 ДР на ЗЗП, и неправилно е приел, че по силата на чл.150 ал.3 ЗЕ не е необходимо ОУ да бъдат приети от потребителя, а тази разпоредба е в колизия с норми от по-висок ранг – КРБ и Регламент 2006/2004 на ЕО. Поддържа, че договорът за доставка на топлинна енергия е формален /чл.7 Директива 2011/83/ЕС/, а ОУ съдържат неравноправни клаузи, както и че първоинстанционният съд не взел предвид обстоятелството, че параметрите на подгрятата вода са относими към договора, тъй като доставената топлинна енергия до сградата – етажна собственост трябва да съответства на потреблението на сградата, а и не е установено, че е спазван установения температурен график спрямо стандарта.

Поддържа още, че е приложима клаузата на непоръчани доставки и СРС не е взел предвид и факта, че измервателният уред не е поставен на границата на етажната собственост, съгласно чл.156 ЗЕ и Директива 2012/27/ЕС– при топлообменника, а на друго място, както и неправилно е възприел разпоредбата на чл.13 Директива 2006/32/ЕС, в която е залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Не е спазена и методиката към Наредбата за топлоснабдяването, а ОС на ЕС не може да сключва сделки на потребление от името на собствениците. Сочи също, че нормативната уредба, регламентираща топлоснабдяването, противоречи на КРБ и на Директива ЕС/32/2006 г., както и че липсват доказателства, че абонатната станция е пусната в експлоатация и че са и били направени проби и извършени последващи настройки. Сочи и че начисляването на лихви върху прогнозни сметки е нищожно.

Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове за главница за незаплатена 2 топлинна енергия, за главница за дялово разпределение и за лихва за забава. Излага доводи за нищожност на издадената по делото заповед за изпълнение.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата. С подадена молба от 29.09.2022 г. изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Третото лице-помагач „Т.С.“ЕООД не взема становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно - постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му, и допустимо - съдът е разгледал предявените искове при наличие на предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми. В тази връзка и с оглед наведените във въззивната жалба доводи, следва да се отбележи, че към момента на издаване на процесната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК образците за заповедите не са били отменени със соченото във въззивната жалба решение на ВАС, нито е налице някоя от предпоставките по чл.411 ал.2 ГПК.

Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Предявени са за разглеждане главни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.153, ал.1 ЗЕ, чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

За да се уважи този иск по делото следва да се установи, че за процесния период между страните е съществувало валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил да доставя на ответника топлоенергия срещу задължение на ответника да заплаща стойността й, както и че ищецът е изпълнил точно своите задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за същото съобразно с 3 действащите към съответния момент разпоредби на ЗЕ вр. с Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. /. поради което и за ответника да е възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на стойността на същото, че е носител на вземане за възнаграждение за дяловото разпределение на енрегията, като е изпаднал и в забава за изпълнението им.

Съгласно разпоредбата на чл. 150 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, които влизат в сила 30 дни след публикуването им в един централен и един местен всекидневник и стават задължителни за потребителя, без да е нужно потребителят изрично и писмено да ги е приел.

Съгласно разпоредбите на ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139-148 от ЗЕ и в действалите към процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.).

Съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.

Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Според, ал. 2 на същия текст когато всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат потребители на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение, като съгласно, ал. 3 лицата по, ал. 2 се смятат за потребители на топлинна енергия до датата на прекратяване на топлоснабдяването.

По аргумент от чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.

4 следва и че потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат заплащане на сумата за мощност (В този смисъл решение N о 210 от 24.02.2006 г. по адм. д. N о 11361/2005 г. на 5 чл. състав на ВАС). Нещо повече - разпоредбата на чл. 153, ал. 5 от ЗЕ, въвежда забрана за прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от потребител.

Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката и съгласно разпоредбата на чл.106а ал.4 Закон за енергетиката и енергийната ефективност /отм./, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ и съгласно разпоредбата на чл.106а ал.2 ЗЕЕЕ отм., продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ и съгласно разпоредбата на чл.106а ал.3 ЗЕЕЕ отм., несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за договорите.