Определение № 314 от 26.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 314 гр. София, 26.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20238002101827 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение №1629/15.12.2022г., постановено по в. гр. дело №20223100501403 по описа за 2022 по описа на ВОС, въззивният съд е потвърдил решение №262971/20.12.2021г., поправено с Решение № 260223/11.04.2022 год., постановени по гр. дело № 6920/2020 год. на ВРС, с което е прието за установено, че ищецът А. П. А. е собственик на недвижим имот, представляващ реална част с площ от 872 кв. м. от имот с [№] по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], район „Приморски“[жк], местност „С. Н.“, защрихован с червени линии на скицата на л.62 от гр. дело №6920/2020 год. на РС-Варна /неправилно изписан в решението като л.75/, по силата на упражнявано давностно владение, като е осъдил ответниците В. И. и П. И. да предадат на ищеца А. владението на имота, на основание чл. 108 ЗС.

Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от В. И. И. и П. С. чрез адв. С..

Жалбоподателите считат решението за недопустимо и неправилно, поради което молят да бъде отменено. Вероятната недопустимост на решението се основава на твърдението, че първоинстанционният съд е уважил иск на непредявено основание, след като с решение №260223/11.04.2022г., постановено на осн. чл. 247 ГПК е допуснал поправка на диспозитива на решението, съгласно която А. П. А. е признат за собственик на процесната реална част от ПИ [№] по силата на упражнявано от него давностно владение. В тази връзка се излага, че ищецът не е поддържал твърдение, вкл. и евентуално, че собствеността е придобита по давност от него, а се е позовал на давност, изтекла в полза на неговата наследодателката и наследяване след смъртта й през 2012г. Уважаването на иска на основание, различно от предявеното, според касаторите води до недопустимост на постановеното решение поради произнасяне по непредявен иск. Като основание за допускане на касационното обжалване по 1 чл.280 ал.1 т.1 ГПК, се посочват следните въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС,:

1.„Настъпва ли вещноправният ефект на придобивната давност, ако наследникът се позове на изтекла в полза на наследодетеля му придобивна давност, след като е загубил владението върху имота за период по-дълъг от 6 месеца?“, по който се твърди, че разрешението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в тълкувателно №4 от 17.12.2012г. на ОСГК, решение №118/10.01.2021г. по гр.д.№ 665/2020г. ВКС, решение №73/09.07.2019г. по гр.дело №3771/2018г. и решение №58/02.07.2019г. по гр.д.

№3433/2018г., в които е прието, че до момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление - позоваване на давността чрез предявяване на иск, на възражение, по предявен иск или чрез снабдяване с нот. акт по обстоятелствена проверка, правото на собственост не може да се придобие от момента на изтичане на определения давностен срок по чл.79 ЗС.

2. „Води ли автоматично до придобиване правото на собственост осъществяването на фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС или е необходимо нарочно изявление от страна на владелеца, за да настъпят последиците от изтеклата давност?" Поставянето на този въпрос произтича от извода на съда, че придобивната давност в полза на наследодателката на ищеца била изтекла към 10. 02. 2011г., а ищецът е придобил имота като неин наследник, поради което е прието, че е без значение дали към момента на позоваване на давността той владее имота.

3. „Достатъчно ли е декларирането на имота пред общински орган и заплащането на данъци за него в определен период от време, за да се приеме, че държателят е манифестирал пред действителния собственик намерението си да владее имота за себе си?" 4. „Представляват ли действията по провеждане на обстоятелствена проверка демонстрация на намерение за своене на имота спрямо действителния собственик?“ 5. „Може ли подаването на молба-декларация за обстоятелствена проверка за идеална част от имота да се приеме за демонстрация на намерение за своене на целия имот?“ Тези въпрос се поставят във връзка с изводите на съда досежно осъществяваното от праводателката на ищеца давностно владение. Твърди се, че разрешението на въззивния съд на първите два въпроса е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №181 от 18.09.2013г. по гр. д. №560/ 2012г., решение №70 от 03.11.1980г. по гр.дело №65/80г. на ОСГК на ВС, решение №635 от 25.10.2010 по гр. дело № 1495/2009г., решение №1154/3.10.2008г. на ВКС по гр. дело №5078/2007г., решение №635 от 25.10.2010 по гр. д.

№1495/2009г., в които е прието, че декларирането на имота в данъчната служба на свое име, без това да е станало известно на действителния собственик, заплащането данъци и консумативи не съставлява действие на отричане на неговите права и демонстрация на намерение за своене на имота.

6. „Кои са индивидуализиращите белези на недвижимите имоти при спор за идентичност на имоти, описани в различни документи за собственост и задължително ли е съвпадението на три граници за да се приеме тази идентичност за установена?“

7. „Възможно ли е спорната идентичност да се приеме за доказана при съвпадение на две 2 граници, когато те определят със сигурност местоположението на имота и изключват възможността той да се намира другаде?“

Тези въпроси се поставят във връзка с възражението на ответниците за придобиване на собствеността чрез договорите с нот.акт № 25 т.1 рег.№ 74/11.01.1983г. и с нот.акт вх. рег. № 10603, т.ХХУМ, акт № 145/22.05.2020г.

8. „Задължен ли е въззивният съд като инстанция по същество да постанови решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява поотделно и в тяхната взаимна логическа връзка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно и не се кредитира, съдът следва ли да изложи мотиви за това?“ 9. „Допустимо ли е въззивният съд да основе изводите си по спорните факти само въз основа на показанията на посочените от едната страна свидетели, като откаже да вземе предвид показанията на останалите свидетели?“

10. „Може ли въззивният съд да откаже да вземе предвид и изцяло да не кредитира показанията на даден свидетел поради родствената му връзка с една от страните по спора и поради подадена срещу него жалба от другата страна?“

Твърди се, че в противоречие със съдебната практика, обективирана в ТР №1/04.01.2001г. по гр. д. №1/2001г. на ОСГК на ВКС - т.19, решение №183/16.11.2017г. по т. д. №2624/2016г., решение №156 от 30.10.2017г. по гр. д. №5111/2016г., решение №160 от 26.07.2017г. по гр. д.

№60244/2016г., решение №22/29. 06. 2017г. по гр. д. №2113/16г. и др., и изискванията, произтичащи от разпоредбите на чл.12 чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, въззивният съд е основал решаващите си изводи единствено на показанията на посочените от ищеца свидетели, без да съобрази показанията на водените от ответниците свидетели, което според касаторите е недопустимо. Считат, че съдът би могъл да не кредитира показанията на даден свидетел относно конкретни факти, но не и да игнорира изцяло тези показания и да откаже изобщо да ги съобрази при формиране на фактическите си изводи.

Във връзка с недопустимостта на решението, в допълнителното изложение, депозирано чрез адв. И., касаторите посочват, че в противоречие с Решение №157 от 30.10.2013г. на ВКС по т.д.№1091/2012г. и в нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд вместо да обезсили решението на основание чл.270, ал.3, изр.трето ГПК и да върне делото за ново разглеждане, е дал собствено разрешение като вече се е съобразил със заявеното от ищеца придобивно основание за претендираното право на собственост. Във връзка с оплакванията за неправилност на решението - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, се излага следното: при формирането на извода, че наследодателката на ищеца П. Д. е придобила собствеността върху имота по давност, упражнявана в периода 2001-2011г. и съответно, че ищецът е собственик по наследствено правоприемство, съдът не е зачел обвързващата сила на влязло в сила съдебно решение №570/22.03.2012г. по в.гр.д.

№199/2012г. на ВОС и решение №4151/31.10.2011г. по гр.д. №20738/2010г. на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от П. Д. срещу [община] иск за признаване за установено, че тя е собственик на ПИ с идентификатор [№] с площ от 872 кв.м. /идентичен с процесната реална част/ при наведено придобивно основание: давностно владение върху имота, упражнявано за периода от 1997г. до предявяването на иска през 2010г. В тази връзка се поставя въпрос, по 3 който даденото от съда разрешение противоречи на практиката със задължителен характер:

11. „Длъжен ли е съдът да зачете силата на пресъдено нещо и възприетото относно общи правопораждащи факти за спорното право, на влязло в сила решение в последващ процес с идентични основание, предмет и искане /иск за признаване право на собственост по давностно владение при тъждество на имот, основание и период/, но при липса на субективен идентитет на страните по двете дела, извън хипотезата на чл. 298 ал.2 ГПК?

Твърди се произнасяне в противоречие със съдебната практиката на ВКС постановена по реда на чл.290 ГПК по приложението на чл.297 ГПК, формирана с Решение №314 от 15.01.2018 по гр.д. №4301/2014 на ВКС, решение №49/14.04.2011г. по т.д. №561/2010г. и решение №115/10.01.2012г. по т.д. №883/2010г. на ВКС. вкл. и на възприетото в т.18 ТР №1/2000 по ТР №1/2000г., според която диспозитивът на решението представлява източника на силата на пресъдено нещо, като при няколко спора основани на един и същ правопораждащ фактически състав, съдът по висящото дело е длъжен да зачете, формираната сила на пресъдено нещо относно елементите от основния фактически състав на правоотношението, когато те са общи правопораждащи факти, относими към възникването и съществуването на спорното право.

Поставени са и следните два въпроса, по които се твърди, че са разрешени в противоречие със задължителната практика:

12. „В хипотезата на предявен иск по чл. 108 ЗС за реална част от недвижим имот, следва ли съдът да отхвърли искането за предаване на владението, ако по делото е установено, че в имота е разположена сграда, която се владее от ответниците, но тази сграда не е включена в предмета на ревандикационната претенция?“ доколкото по делото е безспорно установено наличието в процесната реална част на сграда по смисъла на §1, 6.1 Б от ДР на ЗКИР, като между страните е безспорно, че считано от 2019г сградата се владее и ползва от ответниците. Постановявайки решение, с което уважава ревандикационната претенция в пълния й обем, съдът се е произнесъл в противоречие със съдебната практика възприета с Решение №245 от 03.11.2014г. по гр.д. №483/2014 ВКС, според което когато предмет на иска по чл. 108 ЗС е терен, зает от чужда на ищеца сграда, ползвана от ответника по иска, последният не ползва терена под сградата пряко, а опосредено - чрез ползването на постройката.

13. „Длъжен ли е съдът служебно да провери /установи/ наличието на пречки за изтичане на срока по чл.79 ЗС, обусловени от вида и характера на собствеността на процесния имот?“ доколкото в исковата молба ищецът не е навел ясни и категорични твърдения чия собственост е имота, респективно спрямо кого е трансформирал намерението, което е от значение с оглед съобразяването на императивните забрани за придобиване по давност на имоти публична държавна и общинска собственост, както и прилагането на извънредния режим на спряна давност, въведен по отношение на частната общинска и държавна собственост със Закона за допълнение на ЗС, приет на 01.06.2006г., за което съобразно т.1 от Тълкувателно дело №1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд следи и служебно. Не осъществявайки този служебен контрол върху първоинстанционното решение, съдът е нарушил съдопроизводствените правила.