Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 687 от 29.05.2024, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 704/2024
Вид
Решение № 687
Подписан
29.05.2024
В сила
29.05.2024
Състав
Светлана Иванова Изева, Светлана Ангелова Станева, Радостина Ангелова Стефанова

Цитирани разпоредби

  • чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 183, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 79, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 11, ал. 1 т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 687 гр. Пловдив, 29.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20245300500704 по описа за 2024 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Образувано е по постъпила въззивната жалба от адв. Т. К. пълномощник на Т. В. И., против решение №352 от 20.01.2024 г., постановено по гражданско дело №5115/2023 г. по описа на ПдРС, 14 гр. състав, което се обжалва в частта му, в която е признато за установено в отношенията между страните, че Т. В. И. дължи на „*******сумата 700 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем №552115 от 29.07.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 01.02.2023 г. до окончателното погасяване.

Във въззивната жалба се твърди неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт поради нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалния закон, немотивирано, необосновано и в противоречие със събраните по делото доказателства, без да се излагат конкретни съображения. Единственият конкретен довод е, че неправилно е прието от съда, че е доказано получаването на сумата от 700 лв. по договора.

Иска се отмяна на решението в атакуваната му част и отхвърляне на иска, като на страната се присъдят и разноските.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като 1 се излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а решението в атакуваната му част да се потвърди. Изложени са съображения и във връзка с валидността на сключения между страните договор за кредит и съответствието на клаузите му с разпоредбите на ЗПК. Претендират се разноски в размер на 460 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по искове, с които е бил сезиран.

Правилно е дадена материално – правната квалификация. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на съдебния акт.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и 86 ЗЗД - за установяване на задължения на ответника в размер на 700 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем; договорна лихва в размер на 281.04 лева и обезщетение за забава в размер на 174.78 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда до окончателното погасяване. Предявен е и е разгледан и насрещен иск за прогласяване недействителността на договора за кредит.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем за сумата от 700 лева с уговорена договорна лихва. Ищецът изпълнил задълженията си и предоставил сумата, но ответникът не я върнал съгласно уговореното. Заради забавата в плащанията се дължало и обезщетение за забава в размер на законната лихва. Поради неизпълнението срещу ответника била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която постъпили възражения. Иска се уважаването на претенциите и присъждането на разноски.

2

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорва същата. Признава се сключването на договора, но не и размера на задълженията по него. Счита договора за недействителен, като предявява насрещен иск. Иска се отхвърляне на исковете и присъждането на разноски.

В срока за отговор на исковата молба е предявен насрещен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за прогласяване недействителността на договора за паричен заем. Твърди се, че в същия било уговорено плащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.

Нейната стойност представлявала разход по кредита и следвало да бъде включена в ГПР. Поради това посоченият в договора ГПР не отговарял на реалния. Неустойката не служила за обезщетяване на вредите от неизпълнението, а била допълнително възнаграждение за кредитора. Поради това не бил посочен коректно и ГЛП. Иска се прогласяване недействителността на договора. Претендира разноски.

В срок е постъпил отговор на насрещната искова молба, с който се взема становище за нейната неоснователност. Счита, че в ЗПК не съществува изискване да се посочва математическия алгоритъм на изчисляване на ГПР, нито да бъдат записвани всички разходи, включени в него. Самите разходи се определяли от формулата на приложение 1 към ЗПК. Ясно бил посочен и ГЛП, като същият бил фиксиран за периода. Намира, че неустойката не следва да се включва в ГПР, защото към момента на сключване на договора не била изискуема. Отрича да е налице заблуждаваща търговска практика.

Счита, че евентуалната нищожност на клаузата за неустойка не обосновава нищожност на целия договор. Иска се отхвърляне на иска. Претендира разноски

Съдът е приел, че искът по чл.422 ГПК е допустим, тъй като производството е инициирано с подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от кредитора „******** срещу Т. В. И., по което е образувано ч. гр. дело №1557/2023 г. на ПдРС. В полза на заявителя е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми, заедно с други вземания и за разноските. Заповедта е връчена на длъжника, в срок е постъпило възражение по чл. 414 ГПК и съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Исковете са предявени в преклузивния срок - 10.04.2023 г., съгласно приложената справка от Система за сигурно електронно връчване, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на районния съд е прието за установено от фактическа страна следното:

Между „******“ ООД и Т. В. И. е сключен договор за паричен заем №552115 от 29.07.2021 г., по силата на който на ответната страна е предоставена сумата в размер на 700 лева. Уговорен е годишен лихвен процент от 40.05%, а годишният процент на разходите (ГПР) е посочен на 3

48.06%. Кредитополучателят се е задължил да върне сумата в срок до 30.01.2023 г. на 18 месечни погасителни вноски в размер на 23.36 лева за първите четири и 63.60 лева за останалите. Общият размер на всички плащания е записан на 981.04 лева.

В чл. 6.1 е уговорено, че заемателят се задължава да обезпечи договора по начин, уреден в чл.33, ал.1 от общите условия - чрез поръчителство или банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение в 3-дневен срок от усвояването на сумата, в чл. 6.2 е уговорена неустойка от 1412.96 лева, начислявана автоматично с подписването на договора и дължима разсрочено, съгласно погасителния план.

Договарянето между страните е извършено чрез средства за комуникация от разстояние съгласно ЗПФУР, като сключването му е отделено като безспорно обстоятелство с доклада на делото, обективиран в определение от 19.10.2023 г.

В о.с.з. докладът е допълнен в частта относно безспорните обстоятелства с това, че в изчисляването на ГПР е включена единствено възнаградителната лихва.

Съдът е разгледал предявения насрещен иск и е приел, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, тъй като при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, като са изложени подробни съображения в тази насока. Решението в тази част не е обжалвано и е влязло в сила.

По отношение на предявения иск с правно основание чл.422 ГПК е прието, че за предоставянето на сумата от 700 лева е приложена разпечатка на електронен документ, описващ последователността на действията при кандидатстване и сключване на договора, според който, след сключването на договора, е наредено плащане към Изипей на 29.07.2021 г. в 10:27 часа, и сумата е изплатена на Т. В. И. от Изипей на 29.07.2021 г. в 13:30 часа.

Разпечатката е представена като извадка от електронната система на ищеца и следва да се приеме, че съдържа електронни изявления за описаните обстоятелства. Електронният документ е представен по делото в електронна форма чрез Системата за сигурно електронно връчване, заверен с КЕП, съгласно чл. 183, ал. 2 ГПК. Ответницата признава сключването на договора с ищеца, не оспорва представените от дружеството доказателства и не излага възражение за неизвършено предаване на сумата или за плащания от нейна страна. Поради това съдът е приел, че представеният документ удостоверява предаването на сумата от 700 лева на ответницата.

С въззивната жалба се сочи, че от представения документ не става ясно дали жалбоподателката е получила сумата, но липсват твърдения, че самата тя не е взела средствата. Такова твърдение в първоинстанционното производство не е въведено. Нещо повече – в отговора на исковата молба се 4 посочва, че договорът е недействителен, като се дължи връщане само на чистата стойност на кредита, т.е. главницата. В насрещната искова молба отново е отбелязано, че „на ищцата е отпуснат заем в размер на 700 лв.“. Ето защо не се възприема твърдението, че неправилно е прието получаване на сумата от 700 лв. по сключения между страните договор за кредит от жалбоподателката. Такива твърдения се правят едва с въззивната жалба, което е недопустимо. Освен това изводите на районния съд не са произволни, а са съобразени както със съвпадащите твърдения на страните, така и със събрания по делото доказателствен материал.

От първостепенния съд е прието, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, като се е позовал и на съдебна практика. Доколкото по делото се установява предаването на сумата от 700 лева на ответницата и няма доказателства за нейното връщане (в тази насока няма изложени твърдения в отговора или насрещната искова молба), предявеният установителен иск за главницата се явява основателен.

От жалбоподателката се оспорва извода на съда, че няма твърдения за извършено плащане, като се твърди, че исковете са оспорени.

Самото оспорване размера на исковете не доказва извършено плащане, а и такива твърдения липсват както в отговора на исковата молба, депозирана от И., така и в насрещната искова молба. Доказването на благоприятния за въззивника факт – извършването на плащане или настъпване на друг правопрекратяващ или правопогасяващ факт, е именно в нейна тежест. Не само, че доказателства в тази насока не са ангажирани, но липсват и такива твърдения. Ето защо, и с оглед признанието на получаването на сумата от 700 лв., без твърдения за извършени каквито и да е плащания по договора, се достига до единствения възможен извод, че такива не са правени.

Въз основа на изложеното, и доколкото не са въведени други доводи, въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, а решението в обжалваната му част – да се потвърди.