Решение № 312 от 07.05.2021, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 312 гр. Варна , 07.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 42 СЪСТАВ в публично заседание на девети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Моника Жекова при участието на секретаря Христина И. Христова като разгледа докладваното от Моника Жекова Гражданско дело №

20203110110531 по описа за 2020 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано въз основа на предявена във ВРС искова молба, заведена под входящ номер 56248/28.08.2020 г. Със сезиращата съда искова молба ищецът Г. Я. С., ЕГН **********, с адрес: ****, чрез адв. Х.Р. от АК Ш., със съдебен адрес: **** е предявил в условията на обективно кумулативно съединяване осъдителни искове против ответното дружество „У. М. Т.“, ЕООД ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ****, Адрес на складова база: ****, представлявано от управителя С. Г. Х., с правно основание на исковете чл. 128, т. 2 КТ, чл. 86 ЗЗД и чл. 244 КТ. Отправените до съда искания по смисъла на чл.127, ал.1 т.5 ГПК са ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищеца: неизплатеното брутно трудово възнаграждение за 1/един/ месец, обхващащо периода от 01.05.2018 г. до 16.05.2018 г. с общ размер на 570,00 лв. (петстотин и седемдесет лева), ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 28.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, както и законната лихва върху сумата от 570,00 лв. от датата на падежа на работната заплата до датата на подаване на исковата молба - т.е. до 27.08.2020 г. вкл., както следва:законната лихва върху трудовото възнаграждение от 570,00 лв .за м. май 2018г. с падеж датата на прекратяване на трудовия договор 16.05.2018г.; Да изплати допълнително възнаграждение за отслужено време по 0,6% върху основното трудово възнаграждение за 8 /осем/ месеца в размер на 27,00 лв. (двадесет и седем лв.), ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите , на основание чл. 128 т. 2 КТ и чл.

86, ал. 1 ЗЗД;Обективирано е и искане на основание чл. 224 КТ ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за неползван платен годишен отпуск - 7 (седем) дни за 2018 в размер на 210,00 лв. Обективирано е искане и в полза на ищеца да бъдат 1 присъдени сторените съдебно деловодни разноски.В изпълнение на разпоредбата на чл.

127, ал. 4 ГПК ищецът е посочил и банкова сметка по която желае да му бъдат изплатени исковите суми а именно: банкова сметка с титуляр Г. Я. С., и реквизити на сметката: IBAN: **** /валута BGN/ BIC: ****, при „***" АД.

Ищецът основава исковата си молба на следните фактически твърдения: В сезиращата съда искова молба ищецът сочи, по силата на трудов договор № 9082‐ 2/28.09.2017 г. бил назначен на работа при „У. М. Т.“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от С. Г. Х. на длъжност „Продавач, разносна търговия“ в „У. М. Т.“ ЕООД. Трудовата заетост на ищеца била 8 часова /пълен работен ден/ при 5 -дневна работна седмица. Основното месечно трудово възнаграждение сочи ищецът, че било в размер на 550,00 лв../петстотин и петдесет лева/, с периодичност на изплащане до 30-то число на месеца, следващ този, за който се дължало и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит 0,6% за всяка година трудов стаж при настоящия работодател или трудов стаж на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия, с основен платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни. Твърди се, че между страните било сключено и Допълнително споразумение № 2192/29.12.2017 г., с което основното месечно трудово възнаграждение на ищеца било увеличено на 570,00 лв. /петстотин и седемдесет лева/. Трудовият договор бил прекратен на 16.05.2018г. със Заповед № 5061-1/16.05.2018 г., на основание чл. 325, ал. 1, т.

1 от КТ по взаимно съгласие.По същество, ищецът заявява, че не е получил трудовото си възнаграждение за месец май 2018 г. Към датата на прекратяването на трудовия договор следвало да му бъде изплатено обезщетение по чл. 224 от Кодекса на труда за неизползван платен годишен отпуск в размер на 210,00 лв. /двеста и десет лв./ за 7(седем) дни за 2018 г.

Отделно от горното се твърди, че на С. не било начислявано допълнително трудово възнаграждение за продължителна работа в размер на 0,6 % за прослужена година за целия период на работа в „У. М. Т." ЕООД от 28.09.2017 г. до 16.05.2018 г.При тези твърдения и ищецът е сезирал РС Варна с обективно, кумулативно съединените искове с правни основания чл.128 т.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.224 КТ.В подкрепа на твърденията си ищецът е направил и доказателствени искания.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът - работодател-„У. М. Т.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от управителя С. Г. Х., чрез адв. М.Д.

Ц. от АК- Варна, адрес: ****, изразява следното становище по предявената от Г. Я. С. срещу „У. М. Т." ЕООД искова молба. Исковата молба ответникът намира за неоснователна.Оспорват се изцяло предявените искове по основание и размер, както и изложените в исковата молба твърдения.Относно исковата претенция с правно основание чл. 128 КТ за заплащане на БТВ за един месец, за периода от 01.05.2018 г. до 16.05.2018 г. в размер на 570,00 лева ответникът оспорва изцяло исковата претенция в размер на 570,00 лева, за заплащане на брутно трудово възнаграждение за един месец - за периода от 01.05.2019 г. до 16.05.2019 г., като счита същата за неоснователна. На първо място, размера на предявената искова претенция не кореспондирал нито с изложените от 2 самия ищец факти и обстоятелства, нито с приложените към исковата молба писмени доказателства. Видно било за ответника от представеното по делото допълнително споразумение от 29.12.2017 г. към трудов договор №9082-2/28.09.2017 г., че страните уговорили месечното брутно трудово възнаграждение на ищеца в размер на 570,00 лева.

Ноторно известно било, че от брутното трудово възнаграждение, работодателят - осигурител начислявал и удържал дължимите от и за сметка на осигуреното лице осигурителни и данъчни вноски, които, подлежали на заплащане в полза на НАП единствено и само от осигурителя - работодател. Законодателят не бил предоставил възможност на осигуреното по трудово правоотношение лице да заплаща само и за себе си, дължимите за негова сметка осигурителните и данъчни вноски върху доходите от трудово правоотношение. Независимо, че съответните осигурителни и данъчни вноски били за сметка на осигуреното лице, единствено работодателят бил задължен към съответното ТП на НАП да извърши тези плащания, които при всички положения оставали като публично задължение на работодателя. Ето защо за ответника било напълно неоснователно да се претендира получаване на брутно трудово възнаграждение, доколкото по този начин осигуреното лице щяло да се обогати неоснователно, за сметка на работодателя, получавайки сумите за личните си осигурителни и данъчни вноски, които суми работодателят заплатил още един път в полза на НАП.На следващо място, ответникът намира за неоснователна и претенцията за пълният размер на месечното възнаграждение за месец май, при положение, че нито се твърдяло, нито се установявало лицето да е полагало труд през целия месец. Напротив, видно било от представените към исковата молба писмени доказателства,оспорва ответникът, че ищецът работил в ответното дружество до 16.05.2018 г., когато му било прекратено ТПО, т.е. налице бил половин отработен месец, а претенцията за заплащане на пълният размер на месечното трудово възнаграждение била напълно необоснована и неоснователна.Независимо от горното, обаче, моли ответникът ВРС да вземе предвид, че пълният размер на дължимото от ответното дружество в полза на ищеца възнаграждение за месец май 2018 г., ведно с дължимото му при прекратяване на ТПО обезщетение, било заплатено напълно на лицето, което плащане било удостоверено в положен подпис на ищеца върху ведомостта за заплати за месец май 2018 г. Видно било от приложената към отговора на искова молба разчетно-платежна ведомост, че ищецът получил сумата в размер на 378,28 лева, представляваща дължимото му за отработените през месец май 2018 г. дни (включително и дните в които е ползвал платен годишен отпуск) трудово възнаграждение и дължимото му при прекратяване на ТПО обезщетение по чл. 224 КТ, намалена с удържаните и внесени от работодателя данъчни и осигурителни вноски, дължими за сметка на осигуреното лице. Ето защо, моли ответника съдът да приеме, че претенцията на ищеца по чл. 128 КТ е неоснователна, доколкото ищецът получил дължимото му за месец май 2018 г. трудово възнаграждение в пълен размер. Неоснователна за ответника била и исковата претенция за заплащане на всякакви други суми, надхвърлящи заплатените в полза на ищеца такива.По исковата претенция за заплащане на обезщетение за стаж и професионален опит, ответникът оспорва исковата претенция за заплащане на така претендираното допълнително трудово възнаграждение за 3

„отслужено време“, като счита, че същата е недопустима и неоснователна. Оспорва и претендирания размер на същата претенция. На първо място, ищецът сочи ответника, че не бил навел ясни и точни твърдения в исковата молба, относно естеството на така заявената претенция. В случай, че се претендира заплащане на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, то моли ответника ВРС да приемете исковата претенция за неоснователна. Съобразно разпоредбата на чл. 12, ал. 9 НСОРЗ, правото за получаване на допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит възниквало при придобит трудов стаж и професионален опит не помалък от една година. В конкретния случай, ищецът не бил отработил една година в предприятието на ответното дружество и за него не било възникнало правото да получи така претендираното допълнително трудово възнаграждение. Нещо повече, възразява ответникът: видно било от приложените към исковата молба писмени доказателства - нито при възникване на ТПО, нито при прекратяване на същото, били налице основанията по чл.

12, ал.4 НСОРЗ, за отчитане и определяне размера на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит. Такива обстоятелства не се навеждали и в предявената искова молба. Напротив, при сключването на трудовия договор, ищецът не бил предоставил на работодателя данни за какъвто и да е предходен трудов стаж, още по-малко за същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. С вътрешните правила за организация на работната заплата в предприятието на ответното дружество били определени условията, при които се зачитало сходството на професията, съобразно характера на работата спрямо определената длъжност, каквото сходство в конкретния случай не било налице. При тези възражения ответника намира заявената претенция за неоснователна.Относно исковата претенция с правно основание чл. 224, ал.1 КТ становището на ответника е следното: При прекратяване на трудовото правоотношение между ищеца и ответното дружество, в издадената заповед за прекратяване на ТПО било посочено, че на лицето следва да се изплати обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 5 дни. Това обезщетение било включено във ведомостта за заплата на ищеца за месец май 2018 г. и същото, заедно с дължимото и за същия месец - май 2018 г. трудово възнаграждение, след приспадане на осигурителните и данъчните вноски за сметка на осигуреното лице, които работодателят удържал и внесъл в НАП, било изплатено напълно на Г. Я. С., / което било видно от приложената към отговора разчетно-платежна ведомост за месец май 2018 г./.Наред с горното, ответникът оспорва сочения размер на обезщетението по чл. 224, ал.1 КТ и начинът по които е формирана така предявената искова претенция.Оспорва и периода, за който се претендира това обезщетение, т.е. претенцията за получаване на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 7 (седем) дни, като моли съда да вземе предвид, че дължимото на ищеца обезщетение за неползван платен годишен отпуск било за 5 (пет), а не за 7 (седем) дни, както се сочело в депозираната искова молба.По повод претенцията по чл.224 КТ, ответната страна желае съда да вземе предвид, подробно изложеното в т.1 по-горе становище, което поддържа и по отношение на настоящия иск.