Решение № 1010 от 27.11.2024, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1010 гр. Бургас, 26.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско дело № 20242100501022 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба на А. Т. Т. от гр.Б., със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Цар Симеон І“, подадена чрез пълномощник адв.Деян Костов, против решение № 1023 от 28.05.2024 г., постановено по гр.д.№ 55/2024 г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлен иска на А. Т. Т. против Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР, гр.София, бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 46, представлявана от директора, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2160 лв. – сборната левова равностойност на неосигурена храна с месечен размер от 120 лв., дължима за периода 04.01.2021 г. – 06.07.2022 г. С решението А. Т. Т. е осъден да заплати на ГД „Гранична полиция“ – МВР сумата от 100 лв. за направените по делото разноски.

Въззивникът изразява недоволство от първоинстанционното решение, като счита същото за неправилно, поради нарушение на материалния закон и неправилното му тълкуване. Счита се за неправилен извода на БРС, че нормата на чл.181, ал.1 ЗМВР не е приложима в случая, като съдът неправилно и стеснително е тълкувал закона.

Излагат се подробни съображения за правния статут на служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, който се урежда както от ЗДСл, така и от специалния ЗМВР, като се сочи, че изключването изцяло на статута на тези държавни служители от приложното му поле 1 би противоречало на основни принципи на управление на държавната служба в МВР (чл.141 ЗМВР) и най-вече тези за забрана на дискриминацията и за обективност. Сочи се също, че по силата на § 86 от ПЗРЗИДЗМВР правоотношенията на лицата, заемащи длъжности на държавни служители с висше образование към влизане в сила на закона, се преобразуват в служебни отношения по ЗДСл, считано от датата на влизане в сила на закона, т.е. не се прекратяват, поради което е нелогично защо служителите с трансформирано правоотношение биха получили левовата равностойност за храна, а тези със сходни длъжности, но назначени като държавни служители изначално, без трансформация, не биха получили такава, като това би довело до неравноправно третиране на служители, заемащи едни и същи длъжности в МВР. Затова според въззивника, възприетият от съда подход е неправилен и поставя в неравностойно положение не само служителите с приравнено правоотношение с изначално назначените, но и с тези, работещи по трудов договор. Сочи се, че законодателят е посочил в разпоредбата на чл.142, ал.1 ЗМВР кои са служителите на МВР, откъдето следва, че нормата на чл.181 ал.1 ЗМВР трябва да се прилага по отношение на всички служители на МВР. Сочи се също, че районният съд не е постановил конкретни мотиви, доколкото същите съвпадат изцяло с мотивите на съдебния акт по друго дело на същия съд. В заключение, моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи исковата претенция. Не се правят доказателствени искания. Претендират се разноските пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна ГД „Гранична полиция“ – МВР, подаден чрез пълномощника юрк.Красимира Иванова, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Сочи се, че в чл.142, ал.4 ЗМВР е регламентирано, че статутът на държавните служители по ал.1, т.2 се урежда със ЗДСл, а на основание чл.142, ал.1 ЗМВР само статутът на служителите по т.1 се урежда от специалния ЗМВР, като приложното поле на специалния ЗДСл във връзка със служебното правоотношение на тази категория служители в системата на МВР изключва приложението по отношение на същото правоотношение на другия специален закон /ЗМВР/. В тази връзка се излагат съображения, че статутът на въззивника се регламентира с разпоредбите на ЗДСл, в които не е предвидено заплащане на левова равностойност за храна, поради което и не му е изплащана такава. Поради това се считат за неоснователни доводите във въззивната жалба, че с разпоредбите на Наредба № 8121з-733/01.07.2015 г. министърът на МВР неправомерно бил ограничил правото по чл.181, ал.1 ЗМВР, като се сочи, че в Наредбата министърът е конкретизирал коя категория служители по чл.142 ЗМВР попада в кръга от лица, имащи право да получават храна или левовата й равностойност. Сочи се също, че в Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация не е регламентирана възможността за включване в заплатата на елементи, извън посочените в Наредбата, като формирането на работната заплата на държавните 2 служители със статут по ЗДСл и ЗМВР е съобразено с нормата на чл.32, ал.1 ЗДСл, а статутът на служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР трябва да се сравнява с този на останалите служители в държавната администрация. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение. Не се правят доказателствени искания.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице, поради което съдът я намира за допустима.

Предявеният иск е с правно основание чл.181, ал.1 ЗМВР.

Ищецът А. Т. Т. претендира за осъждане на ответника ГД „Гранична полиция“ да му заплати сумата от 2160 лв. – общият размер на равностойността на неосигурена храна с месечен размер от 120 лв., дължима за периода от 04.01.2021 г. до 06.07.2022 г.

Изложени са твърдения, че със заповед № 8121К-8128/10.11.2017 г. на Министъра на вътрешните работи ищецът е назначен на длъжност с. е. /****/ към РД „Гранична полиция“ – Бургас при ГД „Гранична полиция“ – МВР, като е заемал тази длъжност до прекратяване на правоотношението му със заповед № 8121К6401/06.07.2022 г. Твърди се, че на основание чл.181, ал.1 ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или левовата й равностойност, определена в размер на 120 лв. месечно със заповед на Министъра на МВР, като за процесния период 04.01.2021 г.06.07.2022 г. ответникът не е предоставил на ищеца храна или левовата й равностойност и същата не е била включена в индивидуалното му трудово възнаграждение за исковия период, поради което му дължи незаплатената сума за храна в общ размер от 2160 лв.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът ГД „Гранична полиция“ – МВР е оспорил иска като неоснователен. Не се оспорва, че ищецът е заемал длъжността с. е. /****/ към РД „Гранична полиция“ – Бургас, но се сочи, че той е от категорията служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, чийто статут се урежда от ЗДСл и за тях не се прилага чл.181, ал.1 ЗМВР, като законодателят не е предвидил изплащане на левова равностойност на храна на такива служители.

Първоинстанционният съд е приел, че съгласно чл.181, ал.3, изр.1 ЗМВР служителите по чл.142, ал.1 и 3, които извършват дейности, свързани със специфичен характер на труда, за което се полага безплатна храна, се осигурява левовата й равностойност, а по делото не се твърди и не се установява ищецът, заемащ длъжността „*******“ (*****) в Сектор „Регионален координационен център“ към РД „Гранична полиция“ – Бургас да извършва дейност, свързана със специфичен характер на труда, поради което не са налице посочените законови основания за дължимост на безплатна храна, респ. на левовата й равностойност. Прието е също, че разпоредбата 3 на чл.142, ал.4 ЗМВР (в ред. ДВ, бр. 60 от 2020 г., в сила от 1.10.2020 г.) предвижда, че статутът на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2, какъвто е бил и ищецът, се урежда със Закона за държавния служител и конкретно посочените разпоредби от ЗМВР, сред които не попада правилото на чл.181, ал.1 ЗМВР, поради което не са налице основания за дължимост на храна или нейната равностойност. По горните съображения, БРС е отхвърлил предявеният иск като неоснователен.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта м у – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за основателна, а обжалваното решение за неправилно. Съображенията на съда са следните:

По делото не се спори, че в процесния период 04.01.2021 г. – 06.07.2024 г. страните са били в служебно правоотношение, по силата на което ищецът А. Т. е имал статут на държавен служител по смисъла на чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, същият е заемал длъжността „с. е. (****)“ в РД „Гранична полиция“ – Бургас при ГД „Гранична полиция“ – МВР, на която е бил назначен след проведен конкурс и въз основа на заповед № 8121К-8128/10.11.2017 г. на Министъра на вътрешните работи, като правоотношението му е прекратено със заповед № 8121К-6401/06.07.2022 г. на Министъра на МВР.

Спорният по делото въпрос е относно приложението на чл.181, ал.1 ЗМВР по отношение на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, какъвто е бил ищеца с оглед заеманата от него длъжност по служебното правоотношение, т.е. дали същият има право на безплатна храна или левовата й равностойност за процесния период.

Настоящата инстанция намира, че правният статут на служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР се урежда както от общия ЗДСл, така и от специалния ЗМВР, което следва от изричния текст на специалния закон – общата разпоредба на чл.1 ЗМВР, определяща предметния обхват на закона, а именно, че ЗМВР урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него, като останалите текстове на специалния закон следва да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с тази норма. В този смисъл, чл.142, ал.4 ЗМВР, съгласно който статутът на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 се урежда със ЗДСл, също следва да се тълкува във връзка с чл.1 ЗМВР, поради което общите 4 разпоредби относно статута на държавния служител ще се прилагат по отношение на служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР само при липсата на изрично специално правило в ЗМВР. Изключването изцяло на статута на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР от приложното поле на ЗМВР би противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР, посочени в чл.141 ЗМВР.

В случая, ищецът Т. има статут на служител на МВР и същевременно е държавен служител по смисъла на чл.142, ал.1 ЗМВР.

На основание чл.181, ал.1 ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или левовата й равностойност. Тази норма е ясна и от нея е видно, че се отнася за всички категории служители на МВР, посочени в чл.142, ал.1 ЗМВР, като не предвижда изключение на определена категория служители. Законът не делегира на Министъра на МВР да определя кои лица следва да получават храна или парична равностойност, а единствено възлага с подзаконов нормативен акт да се определят условията и редът за предоставяне на сумите и доволствията по чл.181, ал.1-3 ЗМВР, съгласно разпореждането на ал.4 от същия член. Ето защо, за определяне кои лица имат право на безплатна храна или левова равностойност съдът следва да изходи единствено и само от ЗМВР. Следователно, доколкото липсва изричното им изключване от закона, правилото на чл.181, ал.1 ЗМВР се отнася и за служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, какъвто е статутът и на ищеца, поради което съдът приема, че и на тази категория служители на МВР се дължи храна или левовата й равностойност. В този смисъл е и § 69, ал.1 от ПЗР към ЗИДЗМВР (Обн., ДВ, бр.81/2016 г., нормата в сила от 01.02.2017г.), по силата на който е прието, че служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от ЗИДЗМВР (ДВ, бр.14/2015 г.) и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на МВР и на тези по § 70, ал.1, т.1, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от датата на влизане в сила на този закон.