Определение № 2721 от 26.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2721 гр. София, 26.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20258002104125 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Итал-Текс“ ЕООД срещу въззивно решение № 5666 от 18.10.2024 год., постановено по в. гр. дело № 3702/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б с-в, с което, като е отменено решение № 7282 от 28.06.2022 год., постановено по гр. дело № 53887/2021 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 119 състав, изменено в частта за разноските с определение № 36227 от 12.10.2023 год., са отхвърлени предявените от „Итал-Текс“ ЕООД срещу Ю. Н. Ф. главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 93 462.96 лв., платена в изпълнение на спогодба от 19.10.2018 год., развалена от ищеца поради неизпълнение на договорни задължения от ответницата с връчване на препис от исковата молба и евентуален иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 92 ЗЗД за сумата от 93 462.96 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение /неустойка/, уговорена в т. 1.5 от спогодба, сключена на 19.10.2018 год.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил обсъдил в цялост всички събрани по делото 1 доказателства. Неправилен бил изводът, че целта на сключената между страните спогодба е да бъдат уредени финансовите отношения между страните, свързани и възникнали във връзка и само с прекратяване на трудовото правоотношение, т.е., че т.

1.5 от спогодбата е свързана с това, че плащането на втората част от уговорената сума е поставена в зависимост от това дали служителят ще предприеме действия по оспорване на прекратяването на трудовото правоотношение, но това, според съда, не означава, че плащането е свързано с отказ на Ю. Ф. от предявяване на всякакви искове срещу работодателя. Въззивният съд неправилно тълкувал посочената клауза, като приел, че същата е недействителна, доколкото предварителен отказ на служителя да упражни процесуалното си право да предяви искове, свързани с възникване, действие и прекратяване на трудовия договор е недействителен. При прекратяване на трудовия договор с ищцата, както и с останалите четири служителки от същият отдел, работодателят бил изплатил напълно и изцяло всички трудови възнаграждения и обезщетения на съкратените служители, като процесната спогодба не се отнасяла до възнаграждения съгласно КТ. Мотивите на дружеството да сключи спогодби с бившите си служители били свързани с желанието му да опази доброто си име и обществено доверие, преценяйки че евентуални последващи искове от страна на служителяи, включително и възможно възстановяване на работата, ще оказват отрицателно въздействие върху репутацията му – както в обществото, така и като работодател, известен със своята коректност. Поради това дружество се задължило да заплати значителни суми на служителите, а последните имали единствено задължението за бездействие, изразяващо се в неоспорване на окончателно уредените отношения между страните. Въззивният съд не бил отчел, че съгласно заключението по съдебносчетоводната експертиза, след прекратяване па трудовото правоотношение на ответницата били изплатени всички дължими трудови възнаграждения и обезщетения, съгласно трудовото законодателство, касаещи прекратения със заповед от 18.10.2018 год. трудов договор. Едва след това била сключена процесната спогодба, по която работодателят бил изправна страна – заплатил уговорените суми в посочените срокове.

От страна на ответницата било налице неизпълнение, тъй като, видно от доказателствата по делото, същата била предявила искове за симулативност на трудовото правоотношение пред италианския съд спрямо свързано с работодателя лице. С тези искове тя била претендирала същите обезщетения, които на практика вече й били изплатени при прекратяване на трудовия договор /извън платените суми по спогодбата/.

Въпреки, че трудовото правоотношение било прекратено законосъобразно, в действителност ответницата била злоупотребила с предоставените й от закона трудови права, завеждайки недопустими искове. Неправилно въззивният съд бил приел, че поетото от ответницата задължение, а именно да не предявява искове, не е основен предмет на спогодбата, а оттам и че поради тази причина не е налице договорно неизпълнение от нейна страна. В чл. 2.3 страните по спогодбата 2 изрично били уговорили, че са постигнали съгласие, че всички съществуващи и/или бъдещи претенции на всяка от страните ще се считат за окончателно уредени и удовлетворени. Следователно за ищеца било възникнало потестативното право да развали спогодбата поради виновно неизпълнение на задълженията на ответницата по уговорките по т. 1.2, т. 1.4 и т. 2.2. Това право било упражнено с подаването на исковата молба. Изявлението на страните, че уреждат напълно отношенията си, свързани с отговорността на работодателя във връзка с трудовото правоотношение не представлявало предварителен отказ от права от страна на бившия служител и не можело да бъде обхванато от предвидените в КТ механизми за защита на работника в качеството му на икономически по-слаба страна в правоотношението и по-конкретно от забраната на чл. 8. ал. 4 КТ, доколкото ищецът бил поел насрещно задължение за заплащане на определени суми, без необходимост да се установява тяхната дължимост на друго основание. Сумите по споразумението се предоставяли на ответницата под условие – тя да не предявява никакви претенции, произтичащи или свързани с прекратеното трудово правоотношение, което последната била приела. Касаторът поддържа, че след като условието е юридически факт от категорията на юридическите събития, то без съмнение е възможно да бъде сключен договор под прекратително условие и по специално от така наречените отрицателни условия, при които действието на сделката е обусловено от запазването на едно определено положение, което да се изразява в действие или бездействие на страните. Сбъдването на прекратителното условие има обратно действие, което представлява законово установена фикция. Ако страните не са уговорили друго, юридически се възстановява положението, каквото е било преди сключването на договора. Поради това ответницата дължала връщане на всичко, което е получила като изпълнение от дружеството, тъй като то било получено на отпаднало основание и дружеството може да иска обратно онова, което е платило, съгласно чл. 25 ЗЗД. Въззивният съд бил приел, че спогодбата е действителна, с изключение на клаузата на чл. 1.5., поради което служителят има правото да задържи получената сума. Този извод не съответствал на основанието и целта на сключеното между страните споразумение, тъй като същото оставало без предмет и съдът го превръщал в едностранна сделка, на практика дарение, с което едната страна плаща на другата определени суми, без съответно тази друга страна да има някакви задължения за насрещна престация. Целта на спогодбата била ясно посочена в чл. 1.2 и чл. 2.3. Въззивният съд неправилно бил тълкувал споразумението, променяйки волята на страните по такъв начин, оставяйки едната страна без каквато и да било престация, а другата – облагодетелствана с получена на такава без основание, което като краен резултат водело до неоснователно обогатяване.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните 3 правни въпроси:

1/ Длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на материалноправния спор, да обсъди всички събрани но делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?

2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се?

3/ Длъжен ли е въззивният съд при прилагане на материалната разпоредба да съобрази интереса на страните и тяхната действителна воля при тълкуване на приложимата правна норма?

4/ В случаи на обявяване за недействителна клауза от двустранен възмезден договор, която води до липса на всякакво задължение за насрещна престации от едната страна, води ли това до неоснователно разместване на материални блага между двете правни сфери?

5/ В случай че една от клаузите на договора, представляваща единствено задължение на една от страните, бъде обявена за недействителна, ще остане ли договорът валиден за останалите свои части?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че първите два въпросаса разрешени от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, решение № 208 от 09.02.2018 год. на ВКС по т. дело № 394/2017 год., І т. о., ТК, решение № 60136 от 24.11.2021 год. на ВКС по т. дело № 1897/2020 год., ІІ г. о., ГК, решение № 32 от 20.04.2012 год. на ВКС по гр. дело № 153/2011 год., ІІ г. о., ГК и решение № 101 от 03.06.2015 год. на ВКС по т. дело № 1740/2014 год., І т. о., ТК, третият въпрос – в противоречие с решение № 75 от 23.06.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2712/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 12 от 11.02.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2032/2021 год., ІV г. о., ГК, решение № 56 от 04.04.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2700/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 502 от 26.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 222/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 546 от 23.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 856/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 504 от 26.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 420/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 220 от 31.07.2014 год. на ВКС по гр. дело № 6126/2013 год., ІV г. о., ГК, решение № 134 от 25.06.2014 год. на ВКС по гр. дело № 6886/2013 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 430 от 20.01.2015 год. на ВКС по гр. дело № 1673/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 129 от 12.07.2013 год. на ВКС по т. дело № 558/2012 год., ІІ т. о., ТК, решение № 482/11 от 30.05.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1421/2010 год., І г. о., ГК, решение № 453 от 03.11.2011 год. на ВКС по гр. дело 4

№ 634/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 121 от 27.09.2013 год. на ВКС по т. дело №621/2012 год., I т. о., ТК и решение № 170 от 15.10.2013 год. на ВКС по т. дело № 595/2012 год., II т. о., ТК, а четвъртият и петият въпроси – в противоречие с решение № 224 от 30.12.2013 год. на ВКС по т. дело № 981/2012 год., ІІ т. о., ТК, решение № 94 от 13.09.2016 год. на ВКС по т. дело № 3768/2014 год., ІІ т. о., ТК и решение № 888 от 30.12.2005 год. на ВКС по гр. дело № 1130/2004 год., ІІ г. о., ГК.

Касаторът се позовава и на допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но в тази връзка не формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, като вместо това общо е сочи, че „разрешението по казуса е необходимо за точното прилагане на закона и за развитието на правото“.

Ответницата по касационната жалба Ю. Н. Ф. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решението е правилно.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения, че основателността на предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е поставена в зависимост от установяването на следните правопораждащи факти, а именно, ищецът е заплатил на ответницата исковата сума в изпълнение на задължение, както и че основанието за плащане е отпаднало. Посочил е, че твърденията на ищеца са, че с исковата молба отправя изявление за разваляне на сключената между страните на 19.10.2018 год. спогодба, поради неизпълнение на задължения от страна на ответницата, която дължи връщане на даденото в изпълнение на договора.