Определение № 4078 от 31.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4078 гр. София, 31.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20268002101468 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 96 от 26.01.2026 год., постановено по в. гр. дело № 2785/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, 4-ти граждански с-в, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №3337 от 06.06.2024 год., постановено по гр. дело №7435/2023 год. по описа на Софийски градски съд, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Г. Ц. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 45 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение по НОХД № 894/2008 год. по описа на Софийски градски съд, по което ищецът е оправдан, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.06.2021 год. до окончателното й изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд бил допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди от воденото незаконно производство бил силно и необосновано завишен и не съответствал като еквивалент на действително претърпените вреди. Освен това въззивният съд не бил изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди, както и какво точно налага увеличаването повече от два пъти размера на обезщетението, присъден 1 от първоинстанционния съд. При определяне на размера на обезщетението не били взети предвид следните обстоятелства: интензивността на наказателното производство – конкретно предприетите спрямо ищеца действия на процесуална принуда в хода на досъдебното и съдебното производство, причините за голямата продължителност на наказателното производство; действителната много голяма фактическа и правна сложност на наказателното дело – с осем обвиняеми лица, разпит на много голям брой свидетели, изслушване на 11 съдебни експертизи с голяма сложност; възрастта на ищеца към момента на привличането към наказателна отговорност – той бил понесъл негативния ефект от незаконното обвинение в активна от гледище на трудовата реализация възраст, която предполагала по-висока устойчивост към стреса от наказателното преследване. Въззивният съд бил направил неправилен анализ и оценка на някои обстоятелства, които бил обсъдил и взел предвид при определяне на размера на обезщетението. Отчел бил, че спрямо ищеца не била прилагана никаква мярка за неотклонение, както и други ограничителни мерки по НПК, в това число забрана да напуска пределите на страната, но не бил съобразил, че търпените от него вреди били със значително занижен интензитет в сравнение с лицата, спрямо които такива мерки са били прилагани. Освен това в значително по-малка степен била засегната личната му сфера и не бил изведен от обичайната си семейна и социална среда. Приел, че наказателното производство било с много голяма продължителност, но не съобразил, че ищецът бил упражнил правото си по чл. 60а ЗСВ и бил получил обезщетение по силата на сключено с Министерство на правосъдието споразумение, с оглед нарушаване на правото му на разглеждане на наказателното дело в разумен срок. Тази изплатена сума трябвало да бъде приспадната от определеното от съда глобално обезщетение. Въззивният съд неправилно оценил и отражението на наказателното производство върху неимуществената сфера на ищеца, защото преживените стрес, срам, неудобство от злепоставянето на изграденото име и авторитет, дистанцирането от близки и познати, промяната в характера и поведението, както и в обичайния му начин на живот и общуване, без да се подценяват, не били довели обективно до загуба на социален и професионален статус. По делото били налице доказателства, че в резултат на наказателното производство за ищеца не били настъпили трайни, непоправими вредни последици за физическото и психичното му здраве, за семейния му живот и професионалното му развитие. Следователно претърпените от ищеца неимуществени вреди не се отличавали с по-голям интензитет от обичайните за подобни случаи.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулирани два правни въпроса, които обобщени от настоящия съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.210 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., се свеждат до следния въпрос: Какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и следва ли определянето на този размер да се извърши от съда след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното приложение на чл. 52 ЗЗД?

2

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 год., т. З и 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 1/2000 год., ОСГК, решение № 191 от 20.05.2015 год. на ВКС по гр. дело № 6686/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 251 от 06.04.2020 год. на ВКС по гр. дело № 886/2019 год., IV г. о., ГК, решение № 44 от 03.02.2025 год. на ВКС по гр. дело № 4237/2023 год., III г. о., ГК и решение № 60239 от 02.11.2021 год. на ВКС по гр. дело № 520/2021 год., IV г. о., ГК.

Ответникът по касационната жалба В. Г. Ц. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че ищецът бил заемал длъжността главен директор на дирекция в Държавна агенция „Държавен резерви и военновременни запаси“ до 2005 год. На 15.08.2007 год. бил привлечен като обвиняем по ДП №12-П/2005 год. на СтСлС за извършено престъпления по служба – за това, че в периода от 17.05.2002 год. до 03.09.2003 год. е нарушил служебните си задължения като главен директор на дирекция в Държавна агенция „Държавен резерви и военновременни запаси“ с цел да набави за другимо облага и от това са настъпили значителни вредни последици за Държавна агенция „Държавен резерви и военновременни запаси“. Предявени били и граждански искове с обща цена от 13 000 000лв. С присъда от 10.03.2017 год., постановена по НОХД №894/2008 год. по описа на Софийски градски съд, ищецът, заедно с още осем лица, бил признат за виновен за престъпления по чл. 282, ал. 3 НК, в качеството му на длъжностно лице като главен директор на дирекция в Държавна агенция „Държавен резерви и военновременни запаси“ и бил осъден на лишаване от свобода за срок от три години, като изпълнението на наказанието било отложено за петгодишен изпитателен срок. Наложено му било и наказание лишаване от право да заема длъжности в държавната агенция. Ищецът бил признат за невиновен и бил оправдан по обвинението за престъпление по чл. 219, ал. 4 НК. С решение № 341 от 07.08.2019 год., постановено по ВНОХД № 94/2019 год. по описа на Софийски апелативен съд първоинстанционната присъда била изменена, като по отношение на част от престъпленията по чл. 282, ал. 3 вр. с чл. 20, ал. 4 НК била приложена давност на основание чл. 305, ал. 5 НПК и наложените наказания били отменени, а гражданските искове – частично отхвърлени. С решение №120 от 16.06.2021 год., постановено по КНД № 216/2020 год. по описа на ВКС било отменено решението на Софийски апелативен съд, с което ищецът бил признат за виновен в осъществяването на престъпления по чл. 282, ал. 3 НК и на основание чл. 304 вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК бил признат за невиновен и оправдаван по повдигнатите обвинения, а предявените срещу него граждански искове за обезщетения за претърпени имуществени вреди били отхвърлени.

Ищецът бил упражнил правото си по чл.60а от ЗСВ да получи обезщетение за допуснато нарушение на правото му на разглеждане на наказателното производство в разумен срок 3 съгласно чл. 6, § 1 ЕКПЧОС, като сключил споразумение с Министерството на правосъдието и му била изплатена определената сума за обезщетение на 10.06.2022 год. /видно от писмо с вх.№ 116901 от 12.12.2023 год.

Въззивният съд е приел, че процесното наказателно производство било с обща продължителност от 16 години, два месеца и 12 дни, а по отношение на ищеца – 14 години и два месеца. Същото било със значителна сложност, обусловена от броя на подсъдимите лица, от броя на престъпленията, за които са им повдигнати обвинения, от необходимостта да се изследват факит за продължителен период от време, с голям обема на доказателствения материал, както и от приемането за съвместно разглеждане на граждански искове. Не било спорно между страните, а и от доказателствата се установявало, че ищецът бил участвал във всички 90 съдебни заседания по делото. В хода на делото били изслушани стотици свидетели, изслушани били 11 експертизи, а подсъдимите били осем физически лица и Държавна агенция „Държавен резерви и военновременни запаси“ участвала в процеса като граждански ищец. Съдебното производство било преминало през три инстанции. В тази връзка въззивният съд е формирал извода, че наказателното дело се отличава с голяма фактическа и правна сложност и по обективни причини същото било с голяма продължителност, както нямало данни за забавянето му по причина на процесуалното поведение на ищеца или на негов пълномощник.

Въззивният съд е счел за установено въз основа на представените по делото епикризи и други медицински документи и заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, че в началото на наказателното производство – 2005 год., нямало медицински данни за заболявания на ищеца, а към 2017 год. и 2018 год. същият бил развил следните заболявания: Невралгия на троичния нерв, Аневризма на абдоминалната аорта, Лумбална спондилоартроза и остеохондроза, Дискова протрузия и Дискова херния, Артериална хипертония, Непаразитарни кисти на черния дроб и Разстройство на вегетативната /автономната/ нервна система. Артериалната хипертония и разстройството на вегетативната нервна система се влияели от високи нива на стрес. Артериалната хипертония било мултифакторно заболяване и не можело да се посочи само една причина за възникването му, но стресът бил такава, която причинявала рязко повишаване на стойностите му с по-трудно овладяване и контролиране. Разстройствата на вегетативната нервна система обикновено се обуславяли от стрес и се влияели от високи нива на същия, но всички останали заболявания не се причинявали и не се влияели от стреса. Можело да се отнесат в причинноследствена връзка със стреса, възникнал у ищеца във връзка с привличането му като обвиняем и подсъдим по наказателно производство, заболяванията артериална хипертония и разстройство на вегетативната /автономната/ нервна система. Първото заболяване се било проявило в периода около 2007 год., като вероятно стресът бил една от множеството причини, които можели да доведат до това заболяване. За второто заболяване стресът бил съществен фактор за развитието му и ищецът бил провел лечение на същото с медикаменти от 2017 год. до 2021 год. Основното лечение на артериалната хипертония било започнало в края на 2017 год.