Решение № 39 от 30.01.2025, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 39 гр. Стара Загора, 30.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

В. К. Мишова при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова като разгледа докладваното от В. К. Мишова Въззивно гражданско дело № 20245500500724 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по въззивна жалба, подадена от П. К. А. от гр. С.З., чрез процесуалния му представител адв. Р. Д., против решение № 832 от 08.10.2024 г., постановено по гр.д. № 813/2024 г. на Районен съд – Стара Загора.

Във въззивната жалба са релевирани оплаквания относно извода на първоинстанционния съд за неоснователност на исковата претенция.

Въззивникът счита, че решението, с което съдът е отхвърлил предявените от него искове, е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на процесуалните правила и в противоречие с трайната съдебна практика. Счита, че първоинстанционният съд е извел погрешни фактически и правни изводи, което водело до необоснованост на съдебното решение. Излага съображения в подкрепа на становището си и иска съдът да постанови решение, с което да отмени обжалваното.

Въззиваемата В. А. К. оспорва въззивната жалба. Излага съображения в подкрепа на становището си.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което са 1 допустима, но по същество - неоснователна.

Пред районния съд е бил предявен иск за присъждане на имуществени и неимуществени вреди по чл.45 ЗЗД. Ищецът П. К. А. е твърдял в исковата си молба, че с В. А. К. от гр.С.З. били родители на детето К.П.А. и живеели във В.. Твърдял е, че се разделили, като детето било отглеждано от майката. В тази връзка страните посещавали Служба по медиация за уреждане на отношенията си във връзка с упражняването на родителските права. Твърдял е, че заплащал издръжка за детето. Въпреки това ответницата предявила иск за уреждане на родителските права над детето в България през месец август 2023 г. Завеждането на този иск било без всякакво основание, тъй като страните живеели в чужбина и там били предприели съответните процедури за уреждане на отношенията си. По предявения от ответницата иск било образувано гр.дело №3286/2023г. по описа на Районен съд гр.Стара Загора, което впоследствие било прекратено. Въпреки това съдът постановил лично явяване на страните. Това наложило той да отсъства от работа, за пътува до България, да прави превод на различни документи, с което му били причинени имуществени вреди в размер на 1500 лв. Същевременно, вследствие на заведения иск ищецът е твърдял, че е претърпял стрес, унижение, нервно напрежение и безсъние. Наложило се да обяснява на работодателя си причината за отсъствието, като той останал с грешно впечатление за него, че е безотговорен родител. Негативните емоции, които преживял, били в причинно-следствена връзка с предявения от ответницата иск пред РС-Стара Загора. Искал е съдът да постанови решение, с което да я осъди да му заплати сумата от 1500 лв. за имуществени вреди за неизплатено трудово възнаграждение за два дни, самолетни билети и разходи за превод на документи, както и сумата от 4500 лв. за неимуществени вреди – негативни емоции, стрес, унижение, потъпкване на човешкото достойнство, нервно напрежение, вследствие на разглеждане на делото, ведно със законната лихва, считано от 04.08.2023 г. до окончателното изплащане на сумите.

Ответницата е оспорила исковете като неоснователни. Признала е за вярно твърдението на ищеца, че са живели на семейни начала и имат дете К.П.А.. Признала е, че по нейна искова молба е било образувано гр.дело №3286/2023г. по описа на Районен съд Стара Загора, както и че към настоящия момент страните живеят във В.. Оспорила е твърдението, че делото е било заведено без основание. Твърдяла е, че към момента на завеждане на исковата молба ответницата се е била върнала в България, дори е записала детето на детска градина, но впоследствие е получила предложение за подобра работа в Лондон и е взела окончателно решение да се установи там с детето. Оспорила е изложеното в исковата молба, че е затаила определени факти при завеждане на детето, както и че е изложила някакви неверни обстоятелства. В заведената от ответницата искова молба не се съдържали никакви обидни думи или квалификации към ищеца, поради което не можело да се твърди, че умишлено са му нанесени неимуществени вреди.

Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, 2 че ответницата В. А. К. е завела иск срещу П. К. А. с правно основание чл.127 СК. Производството по делото е било прекратено в открито съдебно заседание на 13.10.2023 г., на което са присъствали двете страни, поради липса на международна компетентност на съда. Приел е за установено, че ищецът е пътувал от В. до България на 12.10.2023 г. и се е върнал във В. на 15.10.2023 г., за което е заплатил сумата от 26,99 британски лири и 175,99 лв. Издадената фактура била за сумата от 950 лв., като в нея е отразено, че се издава за превод на документи от английски на български език през месец септември 2023 г.

Съдът е направил фактическия извод, че ответникът е пътувал от В. до България и обратно заради насроченото по гражданско дело. Приел е, че не е установен размерът на трудовото възнаграждение и дните на отсъствие от работа. От показанията на разпитаните по делото свидетели е приел за установено, че ответницата е имала намерение да се установи трайно в Република България с детето и тъй като е била разделена с ищеца. Била е посъветвана от адвокат да заведе иск срещу ищеца. Констатирал е, че са налице съществени противоречия между показанията на свидетеля К.Д. А. с останалите събрани по делото доказателства относно разходите за превод на документи и времето, през което ответникът е бил в България. Затова и като е взел предвид наличието на друго съдебно производство между свидетеля и ответницата е приел показанията му за недостоверни.

От правна страна първоинстанционният съд е приел, че ответницата е упражнила свое законно признато право; че всеки има право да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено; подаването на искове, жалби и частни тъжби за защита на правата на гражданите не може да бъде разглеждано като противоправно действие, независимо от това дали искът е уважен или не; че не е осъществена злоупотреба с право; че такава не е налице и когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува, като е без значение дали грешката при преценка на правото е извинителна или неизвинителна. Приел е също така, че недобросъвестността не се предполага и този, който я твърди, следва да я докаже в конкретния случай ищецът е този, който твърди, че подаването на иск е с цел на ищеца да бъдат причинени вреди, а такива доказателства не били представени.

Решението е правилно.

Между страните не е било спорно, че са живели на съпружески начала и имат дете – К.П.А., родена на *** г. Не е било спорно, че са живели във В.. От показанията на разпитаните по делото свидетели П.П.П. и Е.К.Й. се установява, че ответницата се е върнала в България и е имала намерение да се установи трайно, но тъй като си е намерила добра работа във В., се е върнала там. Съдът кредитира показанията на тези свидетели, в т.ч. и на свид. Й..

Преценени по реда на чл.172 ГПК, те не дават повод на съда да ги игнорира.

Показанията и на двамата кореспондират с установеното от служебната бележка, издадена от ДГ „Т.“, че детето е записано в градината на 27.07.2022 г.

Между страните не е спорно и това, че на 07.08.2023 г., т.е. преди ответницата да сключи трудов договор (той е от 01.09.2023 г.), е подала пред 3

РС Стара Загора молба по чл.127, ал.2 СК. Делото е било насрочено в о.с.з. за 13.10.2023 г., на което са се явили и двете страни лично. Производството е било прекратено с протоколно определение от същата дата, тъй като съдът е приел, че не е компетентен да разгледа и реши спора между родителите относно упражняването на родителските права.

Между страните не е било спорно, че във В. е била проведена медиация и че ответникът там е заплащал издръжка.

Отговорността за вреди от злоупотреба с право на иск по чл.3 ГПК по правното си естество е деликтна, поради което общото правило на чл.45 ЗЗД намира напълно приложение - на обезщетение подлежат всички преки и непосредствени вреди (имуществени и неимуществени), които са причинени виновно от противоправно деяние. Фактическият състав на нормата на чл.45 ЗЗД съдържа пет елемента, чието кумулативно наличие следва да бъде установено във всеки отделен случай, за да може да се ангажира отговорността на причинилия вредите. Необходимо е да е налице деяние, което да е виновно и противоправно; да са налице вреди, които да бъдат в причинно-следствена връзка с това деяние. Според разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК в тежест на ищеца е да докаже наличието на горните предпоставки, обуславящи основателността на иска, като изключение прави само вината, която съгласно чл.45, ал.2 ГПК се предполага до доказване на противното.

В случая твърдяното от въззивника деяние, от което за него били настъпили вреди, съставлява подаване на молба пред РС Стара Загора с искане по чл.127, ал.2 СК, като това е било направено без основание, за да му нанесе умишлено вреда. Поначало отговорността за непозволено увреждане предпоставя вредите да са от деяние, което е неправомерно. Искането за защита, отправено до държавен орган, какъвто е съдът, в т.ч. и искането за съдействие за разрешаване на спор относно родителски права не е противоправно, защото е израз на установеното в Конституцията на Република България право – чл.57, ал.2. Носителят на правото да иска такова съдействие, каквато е безспорно въззиваемата, е свободен да прецени дали и кога да упражни своето право или въобще да не го упражни. Подалият искането за защита и съдействие е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Прекратяването на делото поради липса на компетентност не обуславя извод за извършено противоправно деяние от подалия молбата за разрешаване на спора и това е така, защото право на всеки гражданин е да сезира органите на властта с искане за защита на правата му, когато счита, че те са застрашени или накърнени от другиго (Р-242-2009, ІІІ г.о.; Р-668-2010, ІV г.о.; Р-276-2009, ІІІ г.о.; Р-1347-2008, ІІ г.о., О-25-2010, ІІІ г.о.). Това не изключва по принцип възможността от злоупотреба както с право на иск, така и с всяко друго съдопроизводствено действие. Такава злоупотреба е противоправна, но тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други.

Доказването на деянието и неговата противоправност, т.е. недобросъвестността, е в тежест на пострадалия, а вината, както бе посочено 4 по-горе, се предполага до доказване на противното – чл.45, ал.2 ЗЗД. В случая обаче изложените в исковата молба твърдения относно наличието на цел при сезирането на съда – да му бъдат причинени вреди, не се доказват.

Установената по делото фактическа обстановка не сочи на друго освен на извода, че ответницата е упражнила едно свое признато от закона право, а именно правото да предяви граждански иск за уреждане на въпросите за упражняването на родителските права над детето на страните, режимът за лични контакти и издръжката на детето. Така упражненото от нея по надлежния ред право, независимо дали е съществуващо или предполагаемо, не може да бъде счетено за непозволено увреждане, защото е напълно добросъвестно упражнено.

Добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува. Не е злоупотреба с право и когато се предявява неоснователен иск, ако страната смята, че е носител на материалното право. Без значение е дали нейната грешка при преценка на правото е извинителна или неизвинителна.