Решение № 1201 от 09.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1201 гр. София, 09.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Въззивно гражданско дело № 20211100506140 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение 141123/13.06.2019г., поправено с решение № 20079043/2603.2021г. по гр. д. 74620/2018г. по описа на Софийски районен съд 157-ми състав е признато за установено, на основание чл. 124, ал.1 от ГПК, че С. Х.

К., ЕГН **********, адрес гр. София, жк ****, че „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ****, адрес: ул. **** няма право на принудително изпълнение върху сумата от 2 293,43 лв., представляваща цена за топлинна енергия за периода 01.04.2013 – м.10.2015г., както и за сумата от 926,44лв., представляваща лихва за забава за периода 01.06.2013г. – 14.12.2015г., като погасени по давност. Исковете са отхвърлени за разликата над 2 293,43 лв. до пълния предявен размер от 3 542,89 лв. за периода м.11.2015г. – 31.07.2017г. главница и за законната лихва за сумата над 926,44 лв., до пълния предявен размер от 1112,77лв. за периода 15.12.2015г.-08.11.2018г. С решението е разпределена отговорността за разноски, като такива са поставени в тежест на ищцата.

Решението е постановено при участието на третото лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД.

С определение от 09.01.2020г. съдът е оставил без уважение молбата на ищцата за изменение на решението в частта за разноските.

Срещу решението в частта в която се отхвърлят предявените отрицателни установителни искове е подадена въззивна жалба вх. № 1

5115577/04.07.2019г. от С. Х. К., ЕГН **********, чрез адв. Н. К.. Счита че решението е незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищцата е собственик или вещен ползвател на процесния имот.

Сочи че единствено като доказателство за собственост следва да се приемат нотариален акт или договор за покупко-продажба. Сочи, че подадената молба-декларация няма характера да установи право на собственост или на ползване на процесния имот. Счита че съдът неправилно не е уважил иска за лихвите доколкото ответникът не е представил доказателства за датата на публикуване на сумите на сайта си. Моли за отмяна на решението.

Подадена е и частна жалба от С. Х. К., ЕГН **********срещу определение от 09.01.2020г. с което съдът е оставил без уважение молбата на ищцата за изменение на решението в частта за разноските. Поддържа че определението е постановено в противоречие с установената съдебна практика. Счита че в противоречие с принципите и на гражданското право е носителят на право на иск да чака принудително изпълнение срещу себе си за да има възможност да се позове на погасителна давност. Моли за отмяна на постановеното определение.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от „Топлофикация София“ ЕАД с който се взема становище за неоснователност на въззивната жалба. Сочи че безспорно е доказано, че С. Х. К. е потребител на топлинна енергия тъй като същата е поискала сключването на договор като е подала молба-декларация. На следващо място излага, че за процесния период са в сила общите условия от 2008г. съгласно които купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми в 30 дневен срок след изтичане на периода за който се отнасят. При това положение моли за оставянето на жалбата без уважение.

Третото лице помагач не взема становище по жалбата.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:

Предявени са за разглеждане искове отрицателни установителни искове по реда на чл. 124, ал.1 от ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

По отношение на правилността намира следното:

Безспорно е във въззивното производство, че процесният имот - гр.

2

София, жк **** с абонатен номер 306648 е бил топлофициран и че сградата етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Не е спорно и е признато от ответника, че за периода от м.04.2013 – м.10.2015г. вземането е погасено по давност.

Не се спори във въззивното производство че до процесният имот е доставена топлинна енергия, чиято стойност за периода м.10.2015г. – м.07.2017г. възлизат на сумата от 1249,46 лв. главница и 186,33 лв. лихви за забава до 08.11.2018г. Тези обстоятелства се установяват и от приетите заключения по съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната експертизи, които настоящият състав кредитира, като пълни задълбочени и съответни на останалия доказателствен материал.

Спорен пред въззивната инстанция е въпроса дали ищцата е клиент на топлинна енергия.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно.

При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК/.

С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор, 3 сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.

Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т. е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия.

Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по време има сключен договор за същия обект.

Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.

Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.

По делото е приета като доказателство молба-декларация от С. Х. К., с която е поискано откриването на партида за процесния топлоснабдяван имот.

Молбата не е оспорена от ищеца по реда на чл. 193 от ГПК относно нейното авторство, поради което съдът следва да приеме, че изявленията в нея са направени от лицето, посочено за нейн автор и следва да зачете формалната доказателствена сила на частния документ на основание чл. 180 от ГПК. С 4 този документ се установява, че С. Х. К. е направила изрично искане пред ищцовото дружество да бъде открита партида на нейно име, като това заявление представлява по своето правно естество предложение за сключване на договор за доставка на топлинна енергия - арг. чл. 13 ЗЗД. Като е приел това заявление, входирал го е при себе и е продължил да доставя топлинна енергия до процесния апартамент, ищцовото дружество е приело предложението на С. Х. К. за сключване на договор за доставка на топлинна енергия. Следователно, ирелевантно в настоящия случай е обстоятелството дали ищцата е собственик или не на отопляемото жилище, тъй като чрез изразената от нея воля е породено облигационно правоотношение с ответното дружество на основание чл. 149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ.

Постигнато е изрично съгласие с ищцовото дружество за съществуването на облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия за процесния имот, тъй като ищцата е поискала откриването на партида, а предприятието е уважило искането му. От датата на заявлението 29.08.2005г. между страните по делото съществува правоотношение по договор за покупко-продажба /доставка/ на топлинна енергия. При липса на данни това правоотношение да е било прекратено по някой от предвидените способи се налага извод, че същото е действало и през исковия период.

При това положение неоснователни се явяват възраженията на ищцата направени във въззивната жалба по отношение на главницата.

По отношение на иска за мораторната лихва.

Съгласно чл. 33 от общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2014г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение - виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно за да претендира мораторна лихва ответникът следва да установи, че е отправил покана до длъжника.