Определение № 1789 от 04.07.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1789 гр. Бургас, 04.07.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно гражданско дело № 20232100500892 по описа за 2023 година

Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от „А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД , ЕИК 131468980, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Кукуш” № 1, подадена чрез адв.Лилия Ралчева, против разпореждане № 3497 от 24.03.2023 г. , постановено по ч.гр.д.№ 444/2023 г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника „ФОР СИЗОНС ГРУП“ ЕООД, ЕИК 206915149, със седалище и адрес на управление гр.Бургас, ул.“Васил Левски“ № 16, ет.1, офис 121, представлявано от Лариса Семенец, за сумата 169.40 лв. – неустойка за неизпълнение на договор за използване на електронни съобщителни услуги ID на клиент ***, партида ***, ID на договор *** от 29.04.2022 г., начислена за период от 18 месеца, от 07.10.2022 г. до 29.04.2024 г., ведно със законната лихва за забава от подаване на заявлението, както и за присъждане на разноски в заповедното производство за разликата над 207.72 лв. до 425 лв.

Жалбоподателят оспорва като неправилни изводите на районният съд за нищожност на неустоечната клауза по договора, за което са изложени подробни съображения, като в тази връзка се сочи, че БРС не е съобразил практиката на СЕС – Решение от 22.11.2018г. по дело С-295/2017, образувано по преюдициално запитване на МЕО (дружество с основен предмет на дейност извършването на телекомуникационни услуги на територията на Португалия), в което е застъпено становището, че сумата, дължима при неспазване на минималния срок на обвързаност, е неразделна част от общата цена, плащана за доставките на услугата и разделена на месечни вноски, която става незабавно изискуема в случай на неизпълнение на задължението за плащане, без значение дали тази сума е квалифицирана като неустойка по националното право. Сочи се също, че районният съд е пренебрегнал и факта, че неустойката е компенсаторна и съгласно чл.79 ЗЗД кредиторът може да иска реално изпълнение, ведно с обезщетение за забава или да поиска обезщетение за неизпълнение, като в случая заявителят е избрал втората възможност, тъй като след прекратяването на договора е спрял да начислява месечни такси до края на срока на 1 договора и е начислил договорената неустойка за оставащия срок за използваните мобилни услуги. Поради това се счита за неправилен извода на БРС за нищожност на клаузата за наустойка, като не е отчел компенсаторния характер на договорените неустойки, а така също и качеството на страните – търговци, които са ги договорили съобразно чл.309 ТЗ. В тази връзка се сочи също, че отхвърлянето на неустойките в пълен размер поставя длъжникът-търговец, по отношение на който важи чл.309 ТЗ в по-благоприятно положение от физическите лица-длъжници на оператора, доколкото между жалбоподателя и КЗП е сключена спогодба по гр.д.№12268/2014 г. на СГС, според която, когато абонатът е физическо лице, максималната неустойка за предсрочно прекратяване на договора не може да надвишава трикратния размер на месечните абонаменти такси. Жалбоподателят счита също, че съдът незаконосъобразно е намалил претендираните съдебни разноски, съобразно отхвърлената част от заявлението, като не е отчел, че заповедното производството е едностранно и в него не се прилага по аналогия чл.78 ГПК, още повече, че платеното адвокатско възнаграждение е определено в минималния размер по НМРАВ, което съдът не може по своя инициатива да намалява и/или да определя под предвидения в Наредбата минимален размер. В заключение, моли въззивния съд да отмени разпореждането и да постанови издаването на заповед за изпълнение за претендираната неустойка, ведно с лихвата за забава върху нея и за направените разноски в пълен размер.

Съгласно разпоредбата на чл.413 , ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частна жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното от фактическа и правна страна:

Производството по ч.гр.д.№ 444/2023 г. по описа на РС-Бургас е образувано по подадено от „А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против „ФОР СИЗОНС ГРУП“ ЕООД за сумата от 158.59 лв. – месечни такси и потребление за използване на услуги по Договор 506050159, ID на договор М6877710 от 29.04.2022 г., за периода 07.04.2022 г.-06.10.2022 г., сумата от 169.40 лв. – неустойка за неизпълнение на договора, начислена за периода от 07.10.2022 г. до 29.04.2024 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението до изплащане им, и сумата от 13.53 лв. – мораторна лихва върху посочените вземания, за периода от 30.05.2022 г. до 25.01.2023 г., както и направените по делото разноски в размер на 25 лв. за платена държавна такса и 400 лв. за платено адвокатско възнаграждение.

В заявлението е посочено, че длъжникът е заплащал ползваните услуги, след което е спрял да плаща, като е дължима сумата от 158.59 лв. – месечни такси и потребление , за които са издадени фактури. Сочи се, че поради неизпълнение на задълженията за плащане на мобилните услуги, договорът е прекратен едностранно от мобилния оператор, считано от 07.10.2022 г. и абонатът дължи неустойка, определена като сбор от стандартните месечни абонаментни такси за мобилни планове без отстъпки, дължими от абоната за съответните СИМ карти, считано от прекратяване на договора до изтичане на посочения в него срок, за което са издадени съответните сметки на стойност от 169.40 лв. Предвид неплащането и забавата за изпълнение, заявителят претендира и мораторна лихва върху дължимите суми.

Първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за претендираната главница от 158.59 лв. за месечни такси и потребление, ведно със законната лихва върху нея, както и за мораторната лихва върху главницата от 8.33 лв., като е присъдил и съдебни разноски от 207.72 лв., съразмерно с уважената част от заявлението.

2

С обжалваното разпореждане районният съд е отказал издаване на заповед за изпълнение за сумата от 169.40 лв., представляваща неустойка, формирана от месечните такси до изтичане срока на договора, като е приел, че за издаването на заповед за изпълнение за неустойката в претендирания размер е налице предвидена в закона пречка, тъй като размерът й противоречи на добрите нрави. С това уговорката по чл.92 ЗЗД излиза извън пределите на присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, както и евентуалните вреди от неизпълнението в срок не са съизмерими с размера на задължението.

Бургаският окръжен съд напълно споделя аргументите на първата инстанция, като намира обжалваното разпореждане за правилно и законосъобразно.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че заповедният съд не е съобразил практиката на СЕС. Тук следва да се отбележи, че цитираното в жалбата Решение от 22.11.2018г. по дело С-295/2017 на СЕС е неотносимо в конкретния случай, тъй като същото не е постановено по спор за нищожност на уговорена неустойка поради противоречие с добрите нрави, а по тълкуване на Директивата за ДДС и предметът на делото е за това дали върху уговорена компенсаторна лихва се дължи ДДС, на който въпрос СЕС е дал положителен отговор, като в § 68 на решението е посочено, че за тълкуването на разпоредбите на Директивата за ДДС е без значение дали съгласно националното право тази сума представлява обезщетение за вреди на деликтно основание или неустойка, или пък е квалифицирана като обезщетение за вреди, компенсаторно обезщетение или възнаграждение. Ето защо, така постановената практика не може да намери пряко приложение в настоящия случай в смисъла на изложените от жалбоподателя доводи, доколкото в посоченото решение на СЕС не се съдържа разрешение на въпроса относно действителността на неустоечната клауза.

Неоснователни са и възраженията в жалбата за неправилност на извода на БРС за нищожност на претендираната неустойка при предсрочно прекратяване на договора. По този въпрос е формирана практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав – Решение № 110/21.07.2016 г. по т.д.№ 1226/2015 г. на ВКС, I т.о. на ВКС и цитираните в него актове. В същата е прието, че уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване на договора (за времето до изтичане на срока му) излиза извън присъщите функции на неустойката – обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, създава условия за неоснователно обогатяване на оператора, който след прекратяването на договора е преустановил предоставянето на услуги на длъжника и нарушава принципа за справедливост, залегнал в чл.9 ЗЗД. В този смисъл са и изводите на районния съд, поради което възраженията в жалбата са неоснователни. Следва да се има предвид също така, че претендираната от заявителя неустойка при предсрочно прекратяване на договора всъщност не компенсира жалбоподателя за действително претърпените от него вреди вследствие неизпълнението, а пропуснатите от оператора ползи в резултат на едностранното прекратяване на договора, предвидено в ОУ при неплащане на вноски.

Неоснователни са и доводите на жалбоподателя относно приложението на чл.309 ТЗ. Посочената норма е неотносима в случая, тъй като касае невъзможността да се намалява поради прекомерност неустойка по търговска сделка, сключена между търговци, каквато не е настоящата хипотеза. В процесуалния закон и в ТЗ не е изключена проверката за нищожност на клаузата за неустойка, поради което правилно районният съд е проверил действителността на процесната клауза.

С оглед горното, въззивният съд намира за правилни изводите на БРС, че уговорената с процесния договор неустойка при предсрочното му прекратяване противоречи на добрите нрави, същата излиза извън обезпечителната и обезщетителната й функция, 3 поради което тази клауза е нищожна и не поражда задължение за плащане по нея. Ето защо, заявлението по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение за неустойката от 169.40 лв. е неоснователно и подлежи на отхвърляне в тази част. Съответно на това, разноските в заповедното производство се дължат в редуциран размер, съобразно уважената част от вземанията, както правилно е процедирал и районният съд.

Предвид изложените съображения, Бургаският окръжен съд намира частната жалба за неоснователна, а разпореждането на БРС за правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 3497 от 24.03.2023 г., постановено по ч.гр.д.№ 444/2023 г. по описа на РС-Бургас.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4