Решение № 2639 от 29.06.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2639 гр. Варна, 29.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Десислава Йорданова при участието на секретаря Анелия Ц. Николова като разгледа докладваното от Десислава Йорданова Гражданско дело № 20253110109319 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от С. Е. Е. срещу „ВИВУС.БГ“ ЕООД, с която са предявени иск за за прогласяне на Договор за кредит сключен между страните №9693144002/03.01.2025 г. за нищожен като противоречащ на закона, на осн. чл.26, ал.1 , предл. 1 ЗЗД евентуален иск за прогласяване на нищожността на клаузата Споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглежане към договор за кредит №9724889007, сключен на 03.06.2024г., с която се предвижда възнаграждение за кредитора - такса за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит, която е в размер на 51.26 лева, на осн. чл.26, ал.1 , предл. 1 ЗЗД

Ищецът сочи, че е сключил с ответното дружество по електронен път договор за потребителски кредит №9693144002 от 03.01.2025г. за сумата от 200лв. за срок от 30 дни при стандартен лихвен процент от 40.97%, лихвен процент за срок на кредита 40.94%, сума на лихвата за срока на кредита: 6.73лева, годишен лихвен процент (ГПР) 49.6% и общо дължима сума от 206.73лв. Твърди, че е получил сумата по кредита 03.01.2025г., като за дата на връщане на сумата е договорена 02.02.2025г., както и че договорът е подписан електронно.

Сочи, че е сключено допълнително споразумение към договора, съгласно т.1 от което на кредитополучателя се предоставя допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит, с която кредитора се задължава да разгледа искането в срок от 15 минути от постъпването му, а ако постъпи в извънработно време в срок от 2 часа от началото на първия следващ работен ден, като дължи възнаграждение в размер на 51,26 лв. за тази услуга. Било посочено, че услугата не е условие за сключване на договора. Намира, че тази такса е свързана с предоставянето и управлението на кредита и съгл. чл.10а ЗПК ответникът не е могъл да изисква такава.

Намира, че това задължение е следвало да се посочи и в ГПР, което не е сторено и което води до некоректност на изчисления ГПР, което нарушава изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Излага, че ако тази сума е включена в ГПР, ще се достигне до размер на последния над максимално допустимия според чл.19, ал.4 ЗПК.

Намира клаузата за дължимост на възнаграждението за противоречаща на ЗПК.

Излага, че тя противоречи на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК.

1

При изложеното иска уважаване на претенцията.

Претендира направени по делото разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът не е е депозирал отговор на исковата молба.

Преди първото по делото о.с.з. ответникът депозира становище за неоснователност на иска. Намира иска за неоснователен, като счита, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК, като са спазени изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 ЗПК. Излага, че кредитополучателя е бил наясно с всички условия по кредита преди неговото сключване и сам е избрал допълнителната услуга за приоритетно разглеждане на искането му за кредит. Сочи, че възнаграждението за експресно разглеждане като незадължителна услуга не следва да се включва в ГПР и не е включена. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска. Претендира и разноски.

Варненския районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Предявен е установителен иск за нищожност с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД.

По иска по чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД -в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване следните предпоставки: че е в договорни отношения с ответника, че договора е нищожен,поради противоречие със ЗПК- чл.11, ал.1, ЗПК, чл.19 ЗПК.

И по двата иска за нищожност в тежест на ответника е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че сключеният договор е действителен, в това число и че клаузите на договора са договорени индивидуално; да докаже и че договора отговаря на императивните изисквания на ЗПК.

Видно от представения договор за потребителски кредит 969314402/03.01.2025г. същият е сключен между „Вивус.БГ“ ЕООД / заемодател/ С. Е. Е./ заемател/. Отпусната заемна сума е 200лв., лихвения процент – 40,94% и ГПР -49,60%, при плащане на падежсе дължи една вноска от 1270,23лв., фиксирания лихвен процент, срок на договора до 02.02.2025г.

На датата на сключване на договора – 03.01.2025г. е сключено и споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искането за кредит, с което страните са се споразумели, че кредиторът предоставя допълнителна услуга за бързо разглеждане на подаденото искане в рамките на 15 мин. от подписване на споразумението, а ако то постъпи извън работно време- в срок до 2 часа от началото на първия следващ работен ден.

Процесният договор за заем има характеристиките на такъв за потребителски кредит, поради което за спорното правоотношение са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, а в съответствие с чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно дължи преценка относно наличието на неравноправни клаузи. Споразумението за предоставяне на допълнителната услуга е сключено във връзка с конкретното искане за сключване на договор респ. конкретния договор за кредит, поради което и съдът го разглежда като неразделна част от него.

Дружеството-кредитор е регистрирано като финансова институция по смисъла на чл.

3, ал. 2 от ЗКИ в публичния регистър на БНБ по чл. 3а от ЗКИ, т. е. то се явява кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

От друга страна, отпуснатият заем на ответника – като физическо лице, представлява предоставяне на финансова услуга, съобразно § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, и тя има качеството на потребител – по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Предвид това, следва да се приеме, че процесният договор е такъв за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 от същия – и в Закона за защита на потребителите.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по кредита, договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая, видно от договора, в него е посочен годишен процент на разходите /ГПР/- 49,6% като в раздел III, чл. 7 общите условия към договора е посочено какво се включва в него, поради което договорът формално отговаря на изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Размерът на посочения в договора ГПР обаче не съответства на 2 действителния такъв съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Видно от представеното споразумение във връзка с договора за кредит, кредитополучателят се е задължил да заплати такса за бързо разглеждане в размер на 51,26 лв. в срок до 02.02.2025г. / в срока на договора за кредит/. По делото се установява, че размерът на посочената такса не е включен в посочения в договора годишен процент на разходите по кредита, въпреки че разходите за заплащането му са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му. Този факт се установява от приетата по делото ССчЕ, на която съдът дава вяра като компетентно дадена, доколкото вещото лице заключава, че ГПР ще възлиза на 2114,65%, ако сумата от 51,26 лв. бъде включена в него.

Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.

Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора.

В решението на СЕС по дело С-714/22 от 21.03.2024 г., постановено по отправено преюдициално запитване, е прието, че член 3, буква ж) от ДиректИ. 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на ДиректИ. 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директИ. разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от ДиректИ.

2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.

Нарушаването на ЗПК води до недействителност на договора за кредит на осн. чл.22 3

ЗПК.

Предявения главен иск за нищожност на целия договор, поради противоречие със закона, е основателен.

Евентуалният иск не подлежи на разглеждане.

По разноските:

С оглед изхода на спора, право на разноски има ищецът.

Ищецът е заплатил държавна такса от 51,13 евро и сумата от 220 евровъзнаграждение на вещо лице по ССчЕ, които ответникът следва да бъде осъден да му заплати.

Ищецът претендира адвокатско възнаграждение в размер на 204,52 евро- платено по банкова сметка, като представя доказателства за уговаряне на възнаграждението в договор за правна защита, в който е посочен начина на плащане, както и банкова документ за извършеното плащане.