Определение № 16989 от 05.05.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 16989 гр. София, 05.05.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в закрито заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело № 20261110107451 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.140, ал. 1 ГПК.

В срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника.

Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на предявения установителен иск. Правния интерес се обуславя от изложените в исковата молба обстоятелства.

Искането на ответника с правно основание чл.213 ГПК следва да бъде отхвърлено, тъй като след служебна проверка на посочените в отговора съдебни дела, съдът констатира, са на различен етап, поради което присъединяването им ще затрудни хода на настоящото производство.

Към исковата молба са представени документи, които следва да бъдат приети и приложени като писмени доказателства по делото.

Представеното към писмения отговор съдебно решение няма характер на писмено доказателство, поради което следва да бъде прието само за сведение.

Обективираното в исковата молба искане с правно основание чл.190 ГПК е неоснователно, тъй като не касае представяне на документи, а представлява искане за изготвяне на такъв, което е недопустимо. Нещо повече, след като ищецът твърди, че е страна по този договор и е плащал суми по него, би следвало да разполага с документи за извършените плащания.

Искането на ищеца за допускане на съдебно-счетоводна експертиза следва да бъде отхвърлено, тъй като за отговор на поставените в исковата молба въпроси не са необходими специални знания.

Налице са предпоставките за насрочване на делото за разглеждане в открито съдебно заседание.

Така мотивиран и на основание чл.140, ал.3 ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

1

ОТХВЪРЛЯ обективираното в писмения отговор възражение за недопустимост на предявения установителен иск.

ОТХВЪРЛЯ искането на ответника за прилагане разпоредбата на чл.213 ГПК.

УКАЗВА на ищеца, че на основание чл.127, ал.4 ГПК, в срок до първото по делото открито съдебно заседание, следва да представи по делото банкова сметка по предявения осъдителен иск.

ПРИЕМА и ПРИЛАГА като писмени доказателства по делото представените към исковата молба документи по опис, обективиран в същата.

ПРИЛАГА към делото представеното към писмения отговор решение на ВАС.

ОТХВЪРЛЯ искането на ищеца за задължаване на ответника да изготвя справка за дължимите суми по процесния договор за кредит, както и искането за допускане на съдебносчетоводна експертиза.

НАСРОЧВА открито съдебно заседание за 23.06.2026 г. от 11:15 часа, за която дата и час да бъдат уведомени страните, като им се изпрати и препис от настоящото определение, а на ищеца и препис от писмения отговор от ответника.

СЪСТАВЯ ПРОЕКТОДОКЛАД по делото, както следва:

Производството е образувано по предявени от * * * срещу „НЕТКРЕДИТ“ ООД обективно съединени искове, както следва: 1/иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит № 202211100833500059 поради противоречие със закона; 2/ иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 639,11 евро, представляваща платена сума по договор за потребителски кредит № 202211100833500059, без правно основание, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба до окончателното й заплащане.

В условията на евентуалност са предявени искове, както следва: за прогласяване нищожността на клаузитеа на чл. 6, ал. 1 и на чл.11, ал.1 от договор за потребителски кредит № 20221110083350005, тъй като накърняват добрите нрави.

В исковата молба ищцата твърди, че на 10.11.2022 г. сключила с ответното дружество договор за потребителски кредит № 202211100833500059 по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Поддържа, че по силата на сключения договор ответникът й предоставил потребителски кредит под формата на заем в размер на 3200,00 лева, а тя се задължила да го върне в срок до 11.06.2024 г., на вноски съгласно погасителен план по чл.11, ал.2 от договора, ведно с уговорена лихва и други разходи по кредита.

Съгласно чл.11, ал.1 от договора, кредитополучателят се задължава да заплаща на кредитора като възнаграждение годишна лихва в размер на 41.16 % от главницата по кредита, а съгласно чл.11 ал.4 от договора, годишният процент на разходите по кредита е в размер на 49.89 % от заетата сума. Така, съгласно чл.11, ал.5 от договора общата сума, дължима от кредитополучателя възлиза на 4408,00 лв. Ищцата сочи още, че съгласно чл.4, ал.3 от договора, в срок до края на следващия ден от сключване на настоящия договор, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер 2 на 4408,00 лева, със срок на валидност до 12.06.2024 г. Съгласно чл.6, ал.1 от договора, в случай, че не представи гореописаната гаранция, дължи на дружеството неустойка в размер на 4104,00 лв. Ищцата твърди, че внесла сумата от 2275,24 евро от дължимата сума, но не разполага с платежни и не може да се снабди с такива. Според ищцата, процесният договор за потребителски кредит № 202211100833500059 е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като клаузата за неустойка не е включена в ГПР, поради което самия ГПР е неправилен и заблуждаващ. В тази насока се позовава на съдебна практика.

Излагат се и доводи, че записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП, както е и в настоящия случай. На следващо място се поддържа, че в договора не е посочено кои точно разходи формират ГПР, като посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК. Поддържа се още, че съгласно чл. 11, т. 20 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа ясно и недвусмислено лихвения процент по кредита, включително дневния лихвен процент, като това изискване има за цел да осигури на потребителя възможност да прецени реалната икономическа тежест на задължението си и да сравни различни кредитни оферти. В процесния договор обаче липсва посочване на конкретен лихвен процент на ден, като е посочено единствено, че лихвата се изчислява на база „1/360“.

По отношение на предявените в условията на евентуалност искови претенции се излагат доводи, че изискването за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция в размер на цялата дължима сума по договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък и за потребителя се създава значително затруднение. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите функции. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Предходното обуславя извод, че клаузата за дължимостта в чл. 6 е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. По отношение на договорената между страните лихва се изразява становище, че при размер на 41.16% годишно, същата надхвърля повече от 3 пъти законната, което е в нарушение на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва.

По отношение на предявения осъдителен иск ищцата се позовава на разпоредбата на чл.23 ЗПК, съгласно която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Сочи, че в случая чистата стойност на кредита възлиза на 3200.00 лв./ 1636.13 евро, като към датата на подаване на исковата молба в съда е заплатила сума в размер на 2275.24 евро. С оглед предходното, че при условие, че съдът приеме, че 3 процесният договор за потребителски кредит е недействителен, то ищцата е надплатила 639.11 евро, а съгласно чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД, който е получил нещо без основание е длъжен да го върне. По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът моли за уважаване на предявените искове и присъждане на направените по производството разноски, както и адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА.

В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор от ответното дружество се изразява становище за неоснователност на предявените искове. Признава се, че на 10.11.2022 г. между страните е сключен договор за кредит № 202211100833500059, по силата на който на кредитополучателят е предоставен заем в размер на 3 200.00 лева, която сума е усвоена от кредитополучателя. Оспорват се изложените в исковата молба доводи за недействителност на договора, както и относно получаване на сумата в размер на 2 275.24 евро. Сочи се, че в Директива 2008/48, която се транспонира в българския правен ред посредством ЗПК, изрично е посочено, че „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит...” (чл. 19, пар. 2 Директива 2008/48 ЕО). Поддържа се, че са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 – ЗПК, според които договорът за кредит следва да съдържа годишен процент на разходите по кредита и общата сума, която се дължи от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Оспорва се като неоснователно твърдението на ищеца, че сумата в размер на 639.11 евро е надплатена като дължима без основание. В тази насока се поддържа, че задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение не е обезпечено по никакъв друг начин и съгласно чл. 6 от процесния договор за кредит вследствие непредоставянето на гаранция в срок кредитополучателят дължи неустойка, което прави осъдителния иск на насрещната страна неоснователен. Поддържа се още, че предвидената в чл. 6 от договора неустойка не е включена в ГПР по кредита и не следва да бъде включена в същия, на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, като в този смисъл и приложеното към отговора Решение № 1301/05.02.2026 г. по адм. д. № 11835/2025 г. по описа на ВАС. По изложените в отговора доводи се иска отхвърляне на исковите претенции и присъждане на разноски.

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1, ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.

В условията на евентуалност са предявени иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД

В тежест на ищеца по предявения главен иск с правно основание по чл. 26, ал.1, предл.1-во ЗЗД е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за кредит, който противоречи на закона.

В тежест на ищеца по предявените в условията на евентуалност искове с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е да докаже пълно и главно, че посочените договорни клаузи накърняват добрите нрави.

ОТДЕЛЯ на основание чл.146, ал.1, т.3 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от 4 доказване по делото фактите, че ищцата и ответника са страни по процесния договор за потребителски кредит, както и че кредиторът е изпълнил задължението си по него за предоставяне на уговорената сума от 3200 лева.

УКАЗВА на страните, че следва най-късно в първото по делото заседание да изложат становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия, като им УКАЗВА, че ако в изпълнение на предоставената им възможност не направят доказателствени искания, те губят възможността да направят това по-късно, освен в случаите по чл. 147 ГПК.