Решение № 186 от 24.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 186 гр. София, 18.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иван Коев

Членове:

Стефан Милев

Силвия Б. Русева при участието на секретаря Мариела П. Миланова в присъствието на прокурора Б. Ил. Б. като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от общ характер № 20221100605391 по описа за 2022 година

Делото се разглежда от СГС като втора инстанция повторно – при условията на чл. 355, ал.1, т.3 НПК, след постановената касационна отмяна (Р.50147/06.12.2022 г. по к.н.д. № 502/22 г. на ВКС, I н.о.) на първоначално издадената нова (въззивна) присъда № 15/11.10.2021 г. (по в.н.о.х.д. № 1878/21 г. на СГС, НО, IV в.с.), с която (на осн. чл.

336, ал.1, т.3 НПК) веднъж е била отменена сега проверяваната по реда на гл. XXI НПК присъда от 06.10.2020 г. по н.о.х.д. № 17249/17 г. на СРС (НО, 6 с.) и подс. П. И. А.

(ЕГН: **********) е бил изцяло оправдан по обвинението да е причинил на частния обвинител и граждански ищец К. Н. И. средна телесна повреда (чл.129, ал.2 НК).

С осъдителната първоинстанционна присъда на СРС за посоченото престъпление подс. А. е наказан (на осн. чл. 55, ал.1, т.2, б. „б“ НК) с 6-месечна пробация, включваща двете задължителни мерки по чл. 42а, ал.2, т.т.1-2 НК и осъден по частично уважения граждански иск (чл. 45, ал.1 ЗЗД) до сумата от 3000 лв., с отхвърляне на разликата до първоначално предявените 20 000 лв. Недоволството от нея е двустранно, защото оспорването й в срока по чл. 319, ал.1 НПК е предприето както от защитника на подсъдимия (адв. В. П., САК), така и от повереника на частния обвинител и граждански ищец (адв. И. А.).

Жалбата на подс. А., поддържана от него и защитника му в откритото заседание пред СГС, е с искане по чл. 336, ал.1, т.3 НПК, аргументирано с неправилната оценка на доказателствата, която (според жалбоподателя) е довела до грешни изводи по фактите (основно – по въпроса за механизма на получаване на телесната повреда и приноса на подсъдимия към този резултат). Оплакването на частния обвинител и граждански ищец, пък, е насочено срещу справедливостта на наказанието (с искане за неговото увеличаване – чл. 337, ал.2, т.1 НПК, и отмяна на приложението на чл. 55 НК) 1 и на присъденото обезщетение, за което се претендира присъждането му „в по-висок размер“ (чл. 337, ал.3 НПК) – теза, изцяло преповторена от участвалия пред въззивната инстанция повереник.

Прокурорът от СГП е на позиция, че присъдата е правилна.

СГС намери, че следва да потвърди проверяваната присъда.

Указанията на ВКС в случая не касаят приложението на материалния закон, а необходимостта да бъдат отстранени допуснати при предходното въззивно разглеждане на делото съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствата, довели до заключението, че подс. А. не е причинител на инкриминираната средна телесна повреда, защото не била изключена версията пострадалият И. да се е самонаранил. Основният въпрос, който (според касационната инстанция) следва да бъде обсъден при повторното разглеждане на делото в СГС, е „…дали пострадалият описва добросъвестно механизма на полученото нараняване и дали от експертното заключение се установява именно подобен и възможен механизъм“. И отговорът точно на този въпрос налага обжалваната присъда да бъде потвърдена, защото с нея Районният съд е изяснил обосновано инкриминираните факти; обсъдил е аргументирано всички противоречия в доказателствата; посочил е „защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят“ (чл. 305, ал.3 НПК); приложил е правилно материалния закон и е оценил „по справедливост“ причинените с деликта морални вреди на гражданския ищец.

I.

Събраните в съдебното следствие пред първата инстанция доказателства са напълно достатъчни, за да бъде изведена (в рамките на фактическото обвинение) цялостната картина на изследваните събития и в случая не се налага въз основа на тези доказателства СГС да „установява нови фактически положения“ (чл. 316 НПК). През м. юни 2017 г. между семействата на подс. А. и пострадалия (частен обвинител и граждански ищец) К. И., които живеели в съседство в гр. София, кв. „Княжево“, ул.

„*******, често възниквали спорове по повод шума от ремонтни дейности в жилището на И.. Около 22.00 ч. на 21.06.2017 г. токът в кооперацията бил прекъснат, а св. С. И.а съобщила на съпруга си (ч.о. и г.и. К. И.), че от съседи научила, че електричеството било спряно от подс. А.. Веднага след това И. отишъл при главното табло на блока, включил шалтера и възстановил електрозахранването. Връщайки се нагоре по стълбите към жилището си, срещнал подс. А., който стоял пред вратата на своя апартамент и поискал от него обяснение защо е спрял тока на кооперацията. В отговор подсъдимият ударил пострадалия в областта на лявото рамо, последният загубил равновесие, политайки назад от стълбищната площадка и – с цел да се предпази от падане и травми по главата – протегнал рязко дясната си ръка към парапета на стълбите, като ударил в него дланта си. От внезапното съприкосновение между дясната ръка и парапета последвало счупване на 5-тата метакарпална (предкиткова, дланна) кост, което довело до трайно затруднение в движението на десния горен крайник, наложило медицинско обездвижване на засегнатата част и изисквало оздравителен (възстановителен) процес от около 45-60 дни.

II.

Приоритетното оплакване в жалбата на подс. А. е именно доказателствено, защото лансираната с нея теза е, че така описаният механизъм на телесната повреда не е установен по несъмнен начин. То обаче е неоснователно, тъй като част от гласните доказателствени средства изцяло кореспондират с констатациите на вещото лице по медицинската експертиза и с правилата на формалната логика, по която са протекли събитията.

2

Безспорно е, на първо място, настъпилото във вечерните часове на 21.06.2017 г. телесно увреждане в дланната кост на пострадалия И., за което самият той съобщава в показанията си (разбираемо – описвайки го като „силна болка“, без възможност да постави точна професионална диагноза). То е било медицински констатирано найнапред при постъпване на И. в УМБАЛСМ „Пирогов“ около 23.00 ч. на 21.06.2017 г. и отразено в съставения Лист за преглед на пациент № 019529/21.06.2017 г. Потвърдено е и на следващия ден (22.06.2017 г.) при освидетелстването му от д-р А., за което е издадено и СМУ № 175.06.2017 г. – все писмени доказателства, прочетени и приети от СРС при условията на 283 НПК и ползвани от в.л. В. за изготвянето на изслушаната в първата инстанция медицинска експертиза. Заключението на тази експертиза преповтаря не само диагнозата на увреждането (трайно затруднение в движението на десния горен крайник поради счупване на 5-та дланна кост), но и обосновано сочи, че е напълно възможно инкриминираното „счупване“ да е причинено по описания от св. И. механизъм (удар в парапет поради извеждане на тялото от равновесие и залитане) и да се дължи на някои допълнителни фактори („тъй като силата на удара е превишавала издръжливостта на костта на огъване…“).

Симбиозата между показанията на пострадалия и констатациите на вещото лице, обаче, не са единствените обвинителни улики, защото за подобно развитие на „стълбищния“ конфликт съобщават и други свидетели – Ц.С., В.Х., Я. А.а и С. И.а, които са очевидци на инцидента и на практика възпроизвеждат за него преки доказателства. Четирите еднопосочно разказват, че са видели удара на подсъдимия към пострадалия И. и залитането на последния при загубеното равновесие. Родствената (съпружеска) връзка на св. С. И.а с пострадалия К. И.а не прави изявленията й недостоверни, защото те са в синхрон с версията на останалите три свидетелки, на самия пострадал и на експертно-медицинското заключение.

Районният съд аргументирано е оставил без доверие другата оформила се група гласни доказателствени средства (обясненията на подс. А. и показанията на свидетелите Л. А.а – негова съпруга, и М.М. – майка на съпругата му), защото лансираната с тях защитна версия (основана на твърдението, че при конфликта не е имало никакво физическо съприкосновение) не просто противоречи на останалите свидетелски показания, но не намира опора и в експертните изводи и житейската логика. Ако в действителност дланта на пострадалия И. беше увредена при следобедната му дърводелска работа, каквато хипотетична версия застъпва и защитникът на подсъдимия, няма как да се даде резонен отговор защо И. е „забавил“ отиването си в УМБАЛСМ „Пирогов“ чак докъм 23.00 ч., когато е прегледан по спешност. Посоченият час, отразен в листа на преглед на пациента, стои в почти непосредствена близост до времето, в което са се развили описаните събития на стълбищната площадка и кореспондира с казаното от частния обвинител, че именно веднага след опита си да се хване за парапета при залитането е изпитал силната болка, наложила хоспитализацията му.

Така – ако трябва да се проследи логиката на цялостната доказателствена верига – показанията на пострадалия К. И. (независимо от участието му като страна в съдебното производство) правилно са били оценени като достоверен източник на информация (преки доказателства), а дължимата им по силата на чл. 107, ал.5 НПК „внимателна проверка“ чрез съпоставка с казаното от свидетелите Ц.С., В.Х., Я. А.а и С. И.а, е потвърдила съобщените с тях факти; последните, пък, от своя страна съответстват на медицински установеното травматично увреждане и с констатацията на вещото лице, че е напълно възможно то да е настъпило по така съобщения механизъм. Следователно, първата инстанция не е имала основание да се колебае в „несъмнения начин“ (чл. 303, ал.2 НПК), по който обвинителните факти са били 3 доказани. Незначителните нюанси на разминаване между кредитираните от СРС свидетелски показания (изтъкнати във въззивната жалба като „противоречия“ как точно е бил нанесен ударът, падал ли е изобщо пострадалият на земята и къде се е ударил) не засягат като цяло верността на казаното от цитираните свидетели, защото в бързо протеклата конфликтна ситуация е напълно логично някои детайли да им убягват; напротив – много по-съмнително би било всички разпитани свидетели да възпроизвеждат дословно едни и същи факти, при условие, че са наблюдавали ситуацията от различни аспекти и с различни свои субективни възприятия. Освен това, няма никакво разминаване в основно съобщения от К. И., Ц.С., В.Х., Я. А.а и С. И.а факт, свързан с нанесения в областта на рамото на И. удар, последвалото залитане и опита му чрез удар на дясната ръка в парапета да се предпази от падане по стълбите.

III.

Концентрирайки се върху доказателствените въпроси на делото, обжалващият защитник на подсъдимия не е оспорил възприетата от Районния съд правна квалификация на деянието като умишлено причинена на пострадалия И. средна телесна повреда (чл. 129, ал.2 НК), но дължимата в тази връзка пълна служебна въззивна проверка (чл. 314 НПК) установи, че с присъдата материалният закон е бил приложен правилно.

Обективният престъпен резултат – средната телесна повреда (трайно затруднение в движението на десния горен крайник) и авторът на деянието, което го е причинило – подс. А., са несъмнено изяснени. Затова и логично първата инстанция е отделила в мотивите си повече внимание, за да обоснове субективната страна в поведението на дееца, най-малкото – защото става дума за „граничен случай“, в който част от съдебната практика застъпва наличието на непредпазливост (небрежност), а друга – на евентуален (косвен) умисъл. При тези факти, обаче, е била проявена именно умишлената форма на вина и застъпеният от СРС подход следва да бъде изцяло споделен. Блъскайки по време на конфликта пострадалия И. в момента, в който същият се е намирал на стълбите и при наличие на реален риск от падане, което да се развие по непредвидим начин, подсъдимият А. е съзнавал обществено-опасния характер на деянието си и е предвиждал възможното настъпване на някакви обществено-опасни последици, свързани с увреждането на телесния му интегритет. Отнесъл се е обаче безразлично към тяхното настъпване – все данни, които разкриват съдържанието на косвения умисъл като форма на вина. Да се твърди, че в подобна ситуация деецът е проявил небрежност, означава неправилно да се обосновава, че удряйки пострадалият, той изобщо не е предвиждал възможните негативни последици от подобно деяние, а условията на време, място и обстановка, в която то е реализирано, изключват подобна хипотеза.