Решение № 177 от 13.08.2026, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 177 гр. Велико Търново, 13.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА Д.А

Членове:

М. НЕДКОВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20264000500150 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството пред ВТАС е образувано по подадена от Д. Й. Д. въззивна жалба срещу Решение № 54/ 30.01.2026 г. по гр.д. № 865/ 2017 г. по описа на ВТОС, с което Д. е осъден да заплати на Д. Г. Ч. сумата 18 862.95 евро, равняваща се на 36 892.72 лв., представляваща сбор от дължими и неплатени суми за периода от 01.06.2014 г. до 22.03.2017 г. по общо 34 броя месечни погасителни вноски с настъпил падеж по Договор за универсален ипотечен кредит № 27686/ 10.12.2007 г., всяка от които в размер на 1 085.08 лв., което вземане е прехвърлено на Ч. с Договор за цесия от 28.08.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 30.10.2017 г. до окончателното изплащане на задължението. Решението е постановено при участието в производството на „Алианц Банк България“ АД като трето лице – помагач на страната на Д. Г. Ч..

Жалбоподателят счита решението за неправилно и моли то да бъде отменено, а исковата претенция на Ч. да бъде отхвърлена като неоснователна. Излага, че първоинстанционният съд не обсъдил възраженията му срещу предявения иск и формирал неправилен извод за изпълнение от страна на „Алианц Банк България“ АД на задължението й по процесния договор да му отпусне договорения кредит, при положение, че било доказано от заключението на приетата по делото графическа експертиза изплащане на сумата на неоторизирано да я получи лице. Сочи, че договорът за заем е реален и не е валиден само защото е подписан от страните, при което, след като не му е предадена парична сума, не е осъществен фактическият състав на правоотношението и не е възникнало задължение за връщане на сумата. Позовава се на разпоредбата на чл.75 ЗЗД, че изпълнението на задължението на Банката на трето 1 лице я освобождава от задължението, само ако кредиторът е потвърдил плащането или се е обогатил от него, какъвто не е настоящия случай. Съдът неоснователно отказал да уважи искането му за допускане на въпрос към графическата експертиза с цел установяване, че усвояването на кредита е извършено от служителката на ищеца К. И..

Срещу последната било водено наказателно производство, което било прекратено не поради липсата на извършено престъпление, а поради изтичане на давност с оглед отсъствието на виновното лице от страната. Счита, че поради усвояване на кредита от служител на ищеца, то и извършените погашения били дължими от последния.

Неоснователно съдът приел, че жалбоподателят година и половина е обслужвал кредита, с което е признал дълга си към Банката. Твърди, че е направил няколко вноски поради близките си родствени отношения с ищеца, но всички останали вноски били направени от самия ищец в Банката в Стара Загора, като вносните бележки били фалшифицирани с отбелязването, че вноските изхождат от него. Съдът изобщо не коментирал в решението си поради каква причина ищецът е започнал да изплаща кредита със собствени средства, при положение, че същият е достатъчно обезпечен с недвижимо имущество. Отделно жалбоподателят се позовава на липса на уведомление за цедиране на вземането по договора за кредит от банката на ищеца Ч..

В срока за отговор по чл.263, ал.1 ГПК насрещната страна Д. Г. Ч. е подал отговор на въззивната жалба с развити подробно съображения за нейната неоснователност. Сочи като невярно заявеното от жалбоподателя, че по воденото досъдебно производство са били установени данни за извършено престъпление при усвояване на процесния кредит и категорично отрича сумата да е била усвоена от неговата служителка К. И., което твърдение коментира като абсурдно. Поддържа, че договорът за цесия е съобщен на длъжника по воденото дело пред АС на БТПП и че по същото дело със сила на пресъдено нещо са разрешени въпросите относно отношенията, релевантни към настоящия спор. Моли решението да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Трето лице – помагач „Алианц Банк България“ АД не е подало писмен отговор.

С писмена молба заема становище, че се присъединява към изложените от Д. Г. Ч. в писмения му отговор съображения за неоснователност на въззивната жалба.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира следното:

Безспорно е, че страните по делото са роднини – братовчеди, които към 2007 г. са били в близки приятелски отношения. По делото е установено, че между ТБ „Алианц България“ АД чрез клона на Банката в гр. Стара Загора и Д. Й. Д. е сключен Договор за универсален ипотечен кредит № 27686/ 10.12.2007 г., по силата на който Банката предоставя на Д. кредит в размер на 95 000 лв., подлежащ на усвояване касово или безкасово, със срок на погасяване до 05.12.2021 г., при обезпечения: първа по ред 2 договорна ипотека върху имот, съсобствен на кредитополучателя и съпругата му М.

М. Д.а и запис на заповед за сумата в размер на 98 000 лв., издаден от кредитополучателя и авалиран от съпругата му и „Макс“ ООД с управител ищецът Д.

Г. Ч.. По делото е безспорно установено от заключението на приетата съдебнографическа експертиза, че подписите за „разпоредител“, „получател“ и „контролен подпис“ в нареждане-разписка от 13.12.2007 г. за касово теглене на 93 000 лв. от ТБ „Алианц България“ АД – град Стара Загора, както и подписът за „декларатор“ в Декларация по чл.4, ал.7 и по чл.6, ал.5, т.3 ЗМИП, не са положени от кредитополучателя Д., а също така и ръкописният текст, изписан в декларацията, не е изпълнен от него. Независимо че не е фактическият получател на сумата, Д. е извършил погашения по кредита чрез вноски в клона на Банката в гр. Велико Търново за периода м.01.2008 г. – м.12.2009 г. За периода 2010 г. – 2013 г. кредитът е обслужван, видно от представените вносни бележки, в които като вносител е сочен ищецът Ч., но за 2010 г. и 2011 г. с изключение на вносната бележка от 19.08.2010 г. никоя друга бележка не е подписана от сочения вносител. Подписът на последния е специфичен и не са необходими специални знания, за да се установи, че положените подписи за вносител не принадлежат на Ч.. През 2014 г. по предявени от Д. пред АС при БТПП искове срещу „Алианц Банк България“ АД е било образувано арбитражно дело № 465/2014 г. Той е сезирал съда с отрицателен установителен иск за приемане на установено по отношение на Банката, че няма задължение към нея в размер на 74 453.75 лв. за непогасен остатък по Договор за универсален ипотечен кредит № 27686 от 10.12.2007 г. като последица от развалянето на договора заради неизпълнение на задължението на Банката да му предостави кредита и осъдителен иск за връщане на сумата 24 014 лв., представляваща общ размер на платени вноски за погасяване на кредита, като платени на отпаднало основание. В отговора на исковата молба, подаден от Банката /л.329 – л.332, том 2/, тя е изложила, че вече не е кредитор на ищеца поради прехвърляне на вземането на Д. Г. Ч.. От отговора става ясно, че в арбитражното производство е било направено доказателствено искане за допускане на графологическа експертиза за установяване на твърденията на ищеца, че сумата по кредита не е усвоена от него, а са били съставени документи с невярно съдържание – нареждане-разписка от 13.12.2007 г. и декларация по ЗМИП. Очевидно експертизата е била допусната, защото извършването й и даденото експертно заключение са коментирани в Постановление от 04.01.2017 г. на ОП – Стара Загора /л.71 – л.74, т.1/, в смисъл, че в арбитражното производство е било установено, че подписите в платежния документ и декларацията не са положени от Д.. По делото е постановено Решение от 17.02.2016 г., с което исковете му са отхвърлени като неоснователни, като в акта липсват изложени мотиви, а страните не са представили изложени отделно такива. Не е спорно, че е водено наказателно производство по ДП № 349-ЗМ-125/2017 г. по описа на ОД на МВР – Стара Загора срещу неизвестен извършител за извършени престъпления по чл.209 – 212 НК и по чл.311 НК, което производство се е развило само в досъдебна фаза, като с влязло в сила на 09.10.2024 г. Постановление от 21.02.2024 г. на РП – Стара Загора ДП е прекратено поради изтекъл на 13.12.2022 г. давностен срок за наказателно преследване. В хода на арбитражното производство, на 28.08.2014 г., с Договор за прехвърляне на вземане „Алианц Банк България“ АД е прехвърлила възмездно на Д. Ч. своето вземане към Д. Д. за дължимия от кредитополучателя остатък от задължението по договора за кредит в размер на сумата 74 718.63 лв., ведно с всички принадлежности и обезпечения към него, за което е уведомила кредитополучателя с изпращане на съобщение до декларирания от него адрес. От заключението на допуснатата по делото съдебно-икономическа експертиза се 3 установява, че към датата на прехвърляне на вземането с договора за цесия задълженията на кредитополучателя са били в размер на 74 718.63 лв., от която сума 69 535.78 лв. – главница, 3 747.05 лв. – договорна лихва; 144.38 лв. – наказателна лихва и 1 291.41 лв. – неустойка. Вещото лице сочи, че за исковия период 01.06.2014 г. до 22.03.2017 г. в Банката не са постъпвали плащания от Д. на погасителните вноски по процесния договор. Съгласно погасителния план към договора за този период са дължими 34 погасителни вноски, всяка в размер на 1 085.08 лв., т.е. общият размер на задължението възлиза на 36 892.72 лв.

Същата фактическа обстановка е изяснена от първоинстанционния съд и формираният от него правен извод за основателност на предявения от Ч. иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.430, ал. 1 ТЗ във връзка с чл.99 ЗЗД се споделя от настоящата инстанция. На основание чл.272 ГПК съдът препраща към изложените от ВТОС мотиви.

Ищецът Ч. се легитимира като кредитор на ответника Д. с договор за цесия, по силата на който „Аланц Банк България“ АД му е прехвърлила своето вземане от Д., дължимо на основание Договор за универсален ипотечен кредит № 27686 от 10.12.2007 г. Цесията е надлежно съобщена на длъжника по чл.99, ал.3 ЗЗД най-късно към момента на воденото арб. дело № 465/2014 г. на АС при БТПП, в което Банката е заявила, че е престанала да бъде кредитор на ищеца поради прехвърляне на вземането й от него на Ч.. Поначало по аргумент от разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД неуведомяването на длъжника за извършената цесия е от значение, само ако той е извършил плащане в полза на стария кредитор – цедента преди да му бъде съобщена от последния промяната в кредитора /в този случай изпълнението му се приема за надлежно/, а в настоящия казус длъжникът напълно е преустановил изпълнението на поетите по договора за кредит задължения години преди прехвърляне на вземането.

Вземането – предмет на договора за цесия между Банката и Ч. – е съществувало в полза на Банката-цедент предвид влязлото в сила арбитражно решение, постановено по предявени искове от кредитополучателя Д. срещу Банката за недължимост на сумата по договора за кредит и за връщане на даденото по него на отпаднало основание. В арбитражното производство исковите претенции на Д. са обосновани с твърденията, че той е развалил договора поради неизпълнение на задължението на Банката да му предостави договорената парична сума, като документът, формално удостоверяващ получаването на сумата от него, е неистински документ. Той е упражнил процесуалното си право по чл.193 ГПК да оспори истинността на нареждане-разписка от 13.12.2007 г. и Декларация по ЗМИП и чрез графологическа експертиза, установяваща, че действително оспорените документи са неавтентични, е постигнал целения ефект – оборил е тяхната обвързваща съда доказателствена сила.