Решение № 453 от 24.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 453 гр. София, 24.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Съдия:

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20211100508762 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20016374 от 19.01.2021 г., постановено по ГД № 76230 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд (СРС), І ГО, 35 състав, Република България на основание чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от КРБ е осъдена да заплати на: 1. „А.И.“ ЕООД, ЕИК ******* сумата от 18825,38 лв., представляваща удържана на основание § 6, т.2 и т.3, вр. чл. 35а - чл. 35в от Закона за възобновяемите енергийни източници такса в размер на 20% от приходите, за периода 01.01.2014г. - 10.08.2014г., ведно със законната лихва от 30.11.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и по предявения иск с правно основание чл. 86 ЗЗД сумата от 5567,48 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.01.2016г. до 29.11.2018г., като искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над уважената част от 5567,48 лв. до пълния предявен размер от 5570,65 лв., като неоснователен и недоказан; и 2. „С.Е. – Я.“ ЕООД, ЕИК ******* сумата от 7735,67 лв., представляваща удържана на основание § 6, т.2 и т.3, вр. чл. 35а - чл. 35в от Закона за възобновяемите енергийни източници такса в размер на 20% от приходите, за периода 01.01.2014г. - 10.08.2014г., ведно със законната лихва от 30.11.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и по предявения иск с правно 1 основание чл. 86 ЗЗД сумата от 2285.90 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.01.2016г. до 29.11.2018г., като искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над уважената част от 2285,90 лв. до пълния предявен размер от 2289,07 лв., като неоснователен и недоказан. Със същото решение производството по делото по предявените от „А.И.“ ЕООД, ЕИК ******* и „С.Е. – Я.“ ЕООД, ЕИК ******* срещу Народното събрание искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД, е прекратено като недопустимо.

С решението си СРС на основание чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковете.

Решението на СРС е обжалвано от ответника Република България, чрез Министъра на финансите, в частта, с която предявените искове са уважени.

Въззивникът поддържа, че решението на СРС в обжалваната част е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон по съображения, подробно изложени в жалбата.

Поддържат се изцяло заявените в хода на първоинстанционното производство възражения, оспорвания и становища. В жалбата са изложени две групи доводи: първата – за недопустимост; и втората – за неправилност и необоснованост. В първата група се сочи, че решението е недопустимо, тъй като: е постановено срещу субект, който не е бил посочен като ответник от въззиваемите дружества, респ. срещу лице, което не е участвало като страна в производството – Държавата не била посочена като ответник; спорът не е подведомствен на гражданските съдилища; не е налице пасивна процесуална легитимация – не е надлежен ответник, по предявените искове следва да отговаря Народното събрание; първоинстанционният съд се е произнесъл извън предмета на спора; СРС е приложил несъществуващ закон. Във втората група се сочи, че: в мотивите на решение неправилно са отразени фактите по делото; неправилен е изводът, че е налице възлагане на работа по чл. 49 от ЗЗД; неправилен бил изводът на СРС, че ищците са претърпели вреди от действия на НС по приемане на закон, което представлява деликт; неправилен и необоснован бил изводът на СРС за наличие на пропусната полза от бездействие на НС по чл. 22, ал. 4 от ЗКС; неправилен бил изводът за настъпили имуществени вреди; не са изложени мотиви относно наличието на всеки един от елементите от фактическия състав на иска по чл. 49 от ЗЗД.

Поддържа се възражението за погасяване по давност на правото на иск. Счита 2 исковете за недоказани. Сочи, че СРС не се е произнесъл по нито едно от възраженията на ответника по доказателствата. В тази връзка отправя искане до СГС като въззивна инстанция за обезсилване, евентуално за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло заедно със законовите последици от това. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите дружества, с който изразяват становище за неоснователност на жалбата, респ. за правилност на първоинстанционното решение в обжалваната част по съображения, подробно изложени в отговора.

Ето защо молят първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

В частта, с която исковите претенции са отхвърлени първоинстанционното решение е влязло в сила, тъй като в срок същото не е обжалвано от ищците, респ. в тази част не е предмет на въззивна проверка – по арг. от чл. 296, т. 2 от ГПК. Решението е влязло в сила и в частта с характер на определение, с която производството по делото е прекратено по отношение на исковете срещу НС.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа страна във връзка с наведените във въззивната и насрещната въззивна жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 3

09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Първоинстанционният съд е изложил фактическата обстановка в мотивите на обжалваното решение. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Предявени са главни кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл.

7 от КРБ, както и при условията на евентуалност кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД.

Относно процесуалната допустимост на предявения главен иск, с правно основание чл. 49, вр. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ, настоящата инстанция намира, че претенцията се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество по следните съображения.

Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието съдът следи служебно. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, т. е. от правното му твърдение за това обстоятелство, изложено в исковата молба, стига приложимият за правоотношението материален закон да не сочи друг ответник по заявените в обстоятелствената част твърдения. Когато ищецът изтъква обстоятелства, според които претендираните за обезщетяване имуществени вреди са причинени от дейност, изразяваща се в осъществяване на законодателната власт в България – в частност приемането на противоконституционна норма, респ. бездействие при изпълнение на задължението за уреждане на правните последици от нея, съгласно чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд (ЗКС), в процеса на упражняване на която Държавата се явява възложител (на работата на народните представители, формиращи държавния орган Народно събрание) и липсват основания за приложение на специалния закон – ЗОДОВ, за 4 ангажиране на нейната отговорност, исковата претенция е подчинена на общия материален закон – чл. 49 ЗЗД и надлежен ответник по нея е Държавата. Един от основополагащите принципи за функционирането на Държавата, намерил израз в чл. 7 от КРБ, е този за нейната отговорност за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. В обхвата на отговорността на Държавата по чл. 7 от КРБ се включват всички актове и действия на държавните органи и длъжностни лица, включително и приетите от единствения орган, упражняващ законодателната власт – Народното събрание (НС). Посочената норма урежда пряка отговорност на държавата, тъй като в най-широкия конституционен смисъл може да се приеме, че Държавата е възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения, с които посочените длъжности лица се намират в конкретни правоотношения.

Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношение на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. В този смисъл Държавата може да участва в делото като ответник по предявения иск за вреди, представлявана от Министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител.

5

Следователно релевираната претенция се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество (така Решение № 71 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV г. о., ГК; и Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК). А значението и правното действие във времето на обявения за противоконституционен закон имат отношение единствено към съществото на спора.

Следва да се посочи също така, че исковете на производители на електрическа енергия срещу Държавата за връщане на заплатени на основание чл. 35а, ал. 1 от ЗЕВИ държавни такси за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, предвид обявяването на нормата за противоконституционна, подлежат на разглеждане по общия съдопроизводствен ред, пред гражданския съд. Характерът на вземането – публично, държавно, е без значение, доколкото в случая се претендира обезщетение за непозволено увреждане пред общия съд (в този смисъл Определение № 634 от 12.12.2017 год. на ВКС по ч. т. дело № 2496/2017 год., I т. о., ТК; Определение № 796 от 20.12.2017 год. на ВКС по ч. т. дело № 2206/2017 год., II т. о., ТК; Определение № 86 от 31.01.2018 год. на ВКС по ч. т. дело № 3001/2017 год., II т. о., ТК; Определение № 157 от 02.03.2018 год. на ВКС по ч. т. дело № 432/2018 год., II т. о., ТК; Определение № 389 от 14.05.2021 год. на ВКС по гр. дело № 145/2021 год., III г. о., ГК; Определение № 281 от 12.04.2021 год. на ВКС по гр. дело № 3504/2020 год., IV г. о., ГК).