Определение № 4116 от 15.12.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4116 гр. София, 15.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20238002100298 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената касационна жалба от Д. Г. Б. - съделител в производството по съдебна делба и ищец по насрещен установителен иск за собственост, подадена чрез процесуалния й представител адв. В. Г. от АК – В., срещу въззивно решение № 1145/30.09.2022 г. по в. гр. д. № 711/2022 г. на ОС – Варна. Твърди се, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Иска се същото да бъде отменено и да бъде уважен предявения инцидентен установителен иск, респективно искът за делба да бъде отхвърлен. Поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т.3 ГПК, развити в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Претендира разноски, прави евентуално възражение относно разноските на насрещната страна за адвокатско възнаграждение, ако то превишава минималното такова по Наредба № 1 на ВАдвС.

Насрещната странa по касационната жалба К. К. Д. чрез адв. А. К. от АК – В. в срока по чл.

287, ал.1 ГПК, оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 262988 от 23.12.2021 г., по гр.д. № 20150/2019 г. по описа РС – Варна, с което е отхвърлен насрещния иск на Д. Б. срещу К. Д., на основание чл.124, ал.1 ГПК да бъде призната Б. за собственик на 1 претендираната от К. Д. 1/2 ид.ч. имот с идентификатор ***** по КККР на [населено място], представляващ апартамент № 76 в [населено място], район М., [улица][жилищен адрес] и на основание чл.34, ал.1 ЗС е допусната делба на описания недвижим имот, при квоти по 1/ 2 ид.част за всеки от двамата съделители.

За да постанови решението си въззивният съд е приел, че между страните не е спорно и представените доказателства установяват, че на 25.02.1994 г., с договор за продажба по нотариален акт № 131, том VIII, дело 2745/ 94г., те са придобили недвижим имот- жилище в [населено място], [улица], [жилищен адрес] състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ 78.38 кв.м., ведно с прилежащо избено помещение № 76, с площ 7.50 кв.м., и 1.3191% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху общински парцел. По кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18- 64/16.052008 г. от ИД на АГКК, процесното жилище е самостоятелен обект с идентификатор ***** в сграда с идентификатор ***, брой нива 1. Прието е още за безспорно между страните, че имотът е придобити по време на брака им и представлява имуществена общност на двамата съпрузи, която с прекратяването на брачната връзка с постановеното бракоразводно решение по гр. д. № 92/ 2000г. на ВРС, тази общност се е трансформирала в обикновена съсобственост, също че с бракоразводното решение ползването на семейното жилище е предоставено на майката и двете деца във връзка с постановените мерки за упражняване на родителските права. Установено е от събраните писмени доказателства, че адреса на това жилище е постоянен адрес на К. Д. от 05.01.2001 г. до 07.08.2020 г.

От изявленията на страните, подкрепени с показанията на разпитаните свидетели, е установено, че през 2003 г. Д. Б. е започнала ремонт на апартамента, входната врата е сменена и достъпът на ищеца до жилището ограничен, и че в периода след 2003г. до 2019 г. то е обитавано от Д. Б. и двете деца, а към настоящия момент от нея и сина на страните.

С нотариална покана от 26.11.2019 г., получена на 27.11.2019 г., К. Д. е отправил предложение към бившата си съпруга за изкупуване на неговата 1/ 2 ид.ч. от апартамента, и искане за плащане на наем за ползването от нея. Въззивният съд, позовавайки се на постановките на Тълкувателно решение № 1/ 6.08.2012г. по т.д. № 1/2012 г. на ВКС и на установения по делото факт на предоставено ползване на съсобствения имот след развода със съдебно решение, е приел, че от ищцата по насрещния иск владее своята част от делбения имот и се явява държател за частта на другия съсобственик, поради което презумпцията по чл. 69 ЗС се счита оборена. Така в тежест на ищцата по насрещния иск е да установи, главно и пълно, че са настъпили предпоставки за преобразуване на държането във владение, чрез промяна на субективният елемент, в намерение да свои целия имот само за себе си, противопоставяйки го на другия съсобственик по категоричен начин, и също, че фактическото владение е продължило явно, необезпокоявано и непрекъснато в нормативния изискуем срок, на основание чл.79, ал.1 във връзка чл. 68, ал.1 от Закона за собствеността.

Изхождайки от това разбиране за характера на осъществяваната от ищцата по насрещния иск фактическа власт върху съсобствената вещ, въззивният съд е приел, че установените от събраните доказателства обстоятелства по делото не обосновават категоричен извод за настъпила трансформация в своителния анимус на ищцата, демонстриран недвусмислено 2 пред другия съсобственик след 2003г. Преценено е, че напускането на жилището от бившия съпруг поради предстоящ основен ремонт не доказва отказ от права за този имот, а извършените строително – ремонтни работи, включително с подмяната на входната врата, са извършени с цел подобряване на ползването и не доказват промяна в своителното намерение на ползващия го съсобственик, също е приел за неспорно, че ответникът по насрещния иск е търсил бившата си съпруга за уреждане отношенията им по повод жилището, а през 2019 г. й предложил тя да изкупи неговия дял. Приел е още въззивния съд, че между страните не се оспорва наличието на постигната между тях устна договореност, жилището да се ползва от децата след навършване на пълнолетие докато учат и се устроят със свои домове, която уговорка съдът, с оглед на обстоятелствата след раздялата на страните, е възприел и като житейски логична и оправдана, потвърдена със свидетелски показания. Така е направен краен извод, че ищцата по насрещния иск е установила фактическа власт върху частта на другия съсобственик като държане по смисъла на чл.68, ал. 2 ЗС, на основание предоставено право на ползване с решението за прекратяване на брака, и не е доказала трансформиране на държането във владение след 2003г., чрез действия демонстриращи промяна в намерението й да владее тази част, отричайки недвусмислено правата на другия съсобственик.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Д. Б. се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК.

По чл.280, ал.1, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по които се твърди да е налице противоречие с практика на ВКС : 1. Оправомощен ли е въззивният съд да приеме в мотивите си, че между страните е безспорен факт от решаващо значение по делото, който е надлежно оспорен пред първата инстанция, но не е бил включен в доклада по чл. 146 ГПК, не са давани указания на насрещната страна относно неговото доказване, не са изисквани и съответно събрани доказателства? – противоречие с решение № 305/11.01.2013 г. по гр.д.№ 674/2012 г. на ВКС, ІІ г.о; 2/ Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и по какъв начин се извършва анализ на показанията на свидетелите? – противоречие с решение № 22/29.06.2017 г. по гр.д.№ 2113/2016 г. на ВКС, І г.о., 3/Действията по благоустройване на съсобствен имот, извършени от ползващия го съсобственик, който включва и подмяна на входната врата, ведно с ключа за нея, като по този начин другия съсобственик е лишен от достъп до имота, ведно с действията по защита от фактическите посегателства на другия съсобственик и плащането на данъци, доказват ли промяна в неговото своително намерение и преумират ли хипотезата на чл. 69 вр. чл. 68, ал.1 ЗС? – противоречие с решение № 132/27.05.2016 г. по гр.д.№ 1121/2016 г. на ВКС, І г.о., ТР № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ПП 6/74, решение № 381/25.10.2010 г. по гр.д.№ 37/2010 г. ІІ г.о., решение № 302/24.06.2011 г. по гр.д.№ 1168/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 76/24.06.2015 г. по гр.д.№ 6277/2014 г. на ВКС, І г.о.

Предвид мотивите на въззивното решение, настоящият касационен състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане касационнно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по формулираните от касатора три въпроса. Първият въпрос не се явява обуславящ извода на въззивния съд относно приетия за установен факт за наличие на устна уговорка 3 между страните съсобственото им жилище след развода да се ползва от майката и децата и след навършване на пълнолетие от децата докато учат и се устроят със собствено жилище, защото за установявана на такава уговорка въззивният съд се е позовал не само на приетото от него, че тази уговорка била безспорна между страните, но и на установяването (потвърждаването) на такава уговорка със свидетелски показания, т.е. приел е доказването на такава уговорка с два допустими доказателствени способа по ГПК, всеки от които самостоятелно е годен да установи този факт. Липсва следователно общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за селекция по смисъла на ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно поставеният въпрос от касатора - с изключение на приемането на уговорката за безспорна, не кореспондира в останалата му част с данните по делото, защото първоинстанционният съд е процедирал в съответствие със задълженията си по чл.140 и чл.146 ГПК: докладът по началния иск за делба е допълнен с доклад по насрещния иск с определение с № 265710/16.09.2021 г., в последното съдът е включил твърдението на ответника по насрещния иск с отговора му, за такава устна уговорка между бившите съпрузи, разпределил е доказателствената тежест за доказването на такава уговорка и правилно е възложил тази тежест на ответника по насрещния иск, като е допуснал на същия един свидетел за установяване на изложените от него с отговора на насрещната искова молба обстоятелства (сред които е и това за устна уговорка относно ползването на жилището и след пълнолетието на децата ), доклада с допълнението към него е обявен за окончателен в откритото съдебно заседание на 24.11.2021 г. в присъствие на ищцата по насрещния иск и нейния пълномощник и без възражения и без нови доказателствени искания. На второ място, соченото по този въпрос решение по чл.290 ГПК по друго дело на ВКС не се явява относима съдебна практика, защото дадения с него отговор на въпрос е с оглед извършено от въззивния съд процесуално нарушение- приемане от въззивния съд за недоказан факт, по който факт в първата инстанция страните не са имали спор, каквото нарушение в настоящия случай няма. Ето защо липсва и допълнителното основание за селекция на касационните жалби по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не е налице основание за допускане касационно обжалване по втория въпрос. Той е относим към задължението на въззивния съд като инстанция по същество на спора, да изложи в мотивите си доводите и възраженията на страните и да обсъди всички допустими и относими към релевантните за изхода на спора факти доказателства, като не може за основе изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства. Прегледът на мотивите на обжалваното въззивно решение не дава основание да се приеме тезата на касатора, че въззивният съд е процедирал в противоречие посочената съдебна практика.

Напротив, въззивният съд е процедирал в съответствие с посочената от касатора практика на ВКС, като е подложил на анализ събраните писмени и гласни доказателства, доводите и възраженията на страните, взел е отношение по оплакванията с въззивната жалба на ищцата по насрещния иск относно спорните факти за характера на упражняваната от нея фактическа власт и превръщане на държането на ид.част на другия съсобственик във владение.