Решение № 280 от 12.10.2022, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 280 гр. В., 11.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – В., I СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Диана Д. Митева при участието на секретаря Ели К. Т. като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело № 20223001000309 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Приета е за разглеждане въззивна жалба на М. Х. А., чрез адв. Г., срещу решение №102/21.03.2022г., постановено по ТД №198/21 на ВОС, В ЧАСТТА, с която е бил уважен иск на кредитора „НОВО ФИНАНС“АД за установяване на дължимост на установени в заповед за изпълнение като обезпечени с ипотека вземания по два договора за кредит, съответно: за част от предсрочно изискуемата главница в размер на 16800лв от 72000лв, както и цялата начислена от кредитора договорна лихва до 27.07.20г. в размер на 9040лв по договор № 261-ВН-11.10.2018г. и за част от предсрочно изискуема главница в размер на 700лв от 3000лв, както и цялата лихва от 376.67лв по договор № 258-ВН-10.10.2018г. и са възложени съответни части от разноските.

Жалбата с вх.№ 7278/25.03.22 е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от осъдения длъжник, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването, и е процесуално допустима. Авансово дължимата такса за обжалване е внесена. Жалбата отговаря и на останалите изисквания на чл. 260 и чл. 261 ГПК.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият кредитор, чрез пълномощник е упражнил право на отговор по жалбата.

Съдът приема, че въззивното производството по акта по същество и обусловено от него определяне на разноските е допустимо.

Въззивникът излага оплаквания за неправилно установени факти и 1 необосновани изводи без обсъждане на защитни възражения и неправилно приложен материален закон.

Сочи, че съдът не е обсъдил последиците от изявлението на кредитора за прекратяване на договорната връзка, като вместо да отрече вече отпадналото основание за изпълнение на договорното задължение в хипотеза на чл. 55 ЗЗД е разгледал и уважил претенция на договорно основание по оспорената заповед за изпълнение. Счита, че ако евентуално съдът не зачита това изявление за прекратяване, то е следвало да приложи т. 2 от ТРОСГТК №3/2017г. и да установи само остатъка от предсрочно изискуемите главници без да присъжда възнаградителната лихва. Позовава се на заплатени от кредитополучателя суми, с които е следвало да се намали единствено дължима от потребителя чиста стойност на кредита, в хипотеза на чл. 39 ЗКНИП, тъй като уговорките за лихви и обезщетения според въззивника са нищожни, поради неравноправното им налагане на потребителя без възможност за индивидуално договаряне. В тази връзка от името на въззивника, пълномощникът обосновава приложимост на чл. 143 ЗЗП, вр. чл.

36-40 ЗКНИП, за които съдът е следвало служебно да следи, към уговорки, които не са били пояснени на потребителя като икономически последици до степен да е в състояние да разбере, че ще му се търси едновременно всякакъв вид обезщетение при неизпълнение - договорна, законна, наказателна лихва, както и неустойка; че направените от него вноски не погасяват главницата и така се оскъпява ползвания кредит, като отделно се задължава за значително по- високо от обичайното възнаграждение в сравнение с кредит, погасяван на анюитетни вноски и ще заплаща и необосновано високо обезщетение и неустойка. Позовава се и на пренебрегнато от съда неизпълнение на кредитора на преддоговорни задължения за запознаване с общи условия и стандартен европейски формуляр (които не са му връчени въпреки формулирана от кредитора декларация за това, не са и приложени като неразделна част от двата договора за заем). Сочи съдебна практика по отричане на действителността на същия типизиран договор в цялост, поради сключването му в противоречие с добрите нрави чрез несправедливо високо пазарно предложение за възнаграждение, използвано от търговеца като средство за неоснователно обогатяване (по критериите за справедливост, сходни с възприетите в ТРОСТК по т. д. № 1/2009 г. на ВКС) и кумулиране едновременно на няколко вида обезщетение за забава за един и същи период.

С доводи за нищожност на договора като цяло, евентуално на клаузата за възнаградителна лихва по чл. 2.2, б. "ж" от двата договора, претендира за отчитане на получени от кредитора суми като погасяване на единствения дълг на кредитополучателя за връщане на чиста стойност на кредита, като моли да се отхвърли иска за недължимите горници над дължими остатъци от главниците и изцяло недължимите търсени възнаградителни и законни лихви.

По същество адвокат Г. моли да бъде зачетено и вече установено в стабилната част от решението неравноправно договаряне и съображенията за недобросъвестност на кредитора да бъдат отнесени и към спорните уговорки за възнаградителна лихва. Като поддържа всички оплаквания срещу действителността на договора, пледира за пълно отхвърляне на претенциите над остатък от чистата стойност на ползваната главница.

Насрещната въззиваема страна, чрез адв. Т., оспорва жалбата с 2 доводи за правилно постановено решение, като обосновава изпълнение на преддоговорните задължения на кредитора, запознаване на потребителя с всички индивидуално уговорени в предварителни договори условия на сделките и предлагането на кредит срещу възнаграждение в размер, ненадхвърлящ нормативно допустима граница. Макар да оспорва относимостта на доводите за недействително уговорени неустойки по договорите към обжалваните части от решението, евентуално излага съображения и по тези акцесорни клаузи.

По същество представителят на въззиваемия ищец пледира за споделяне на обоснованите и законосъобразни изводи на първата инстанция за валидно уговорена възнаградителна лихва, въпреки отреченото действие на други клаузи от договорите. Моли за потвърждаване на решението по правилно установените размери на индивидуално уговорени просрочени задължения на кредитополучателя по двата процесни договора.

Страните насрещно претендират разноски, като всяка от тях е представила списък по чл. 80 ГПК (л. 10 и л. 41), като пълномощникът на въззивника е обявил договаряне на безплатна адвокатска услуга, а размерът на хонорара на адвоката на въззиваемия е оспорен като прекомерен.

По въззивната жалба:

Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и в обжалваната част съответства на предявения иск за установяване на вземане, за което е била издадена заповед за незабавно изпълнение по автентичен документ (чл. 417 ГПК). Индивидуализацията на установените изискуеми вземания за главница и възнаградителна лихва по два договора точно възпроизвеждат претенциите по твърденията на заявителя за обезпечени с ипотечен акт парични вземания, произтичащи от неизпълнени задължения на кредитополучател по Договор за заем No 261-ВН-11.10.2018 г./11.10.2018 г. и Договор за заем No 258-ВН-10.10.2018 г./10.10.2018 г. Кредиторът е обосновал искането си за издаване на заповед №4757/03.09.20г по ЧГД 10661/2020 г. на ВРС, като се позовал на предсрочна изискуемост на задължение за главницата. В т. 9 от заявлението са изложени подробни фактически твърдения, съвпадащи с тези, посочени и като основание на претенцията в исковата молба, като кредиторът е пояснил, че уговорил със заемателя хипотеза на предсрочна изискуемост при забава продължила повече от 30 дни и именно на тази уговорка е основал изявлението си за прекратяване на договорите и поисканото връщане на главницата с натрупани до този момент лихви. При тези твърдения няма никакво съмнение, че заемодателят търси изпълнение на основните задължения по договора от неизправна насрещна страна, лишена от уговорен в нейна полза срок.

Независимо какво наименование дава страната на своите действия, правната квалификацията на последиците се определя от твърденията за фактите. Не се твърди да е отправено изявление за освобождаване на страните от договорната им връзка, за да отпадне договорното основание на спорното право. Напротив, в хода на размяна на книжата ищецът е уточнил, че сочи 3

„прекратяването“ на договора именно като последица от предсрочната изискуемост. Затова, като изпълни задължението си да квалифицира правно твърденията на страните, съдът е длъжен да приеме като обосновка на спорните задължения последиците от отправените до длъжника изявления на кредитора, съответни на уведомления за упражнено право на предсрочна изискуемост на отсрочени задължения по договор при договорена хипотеза на неизпълнение, т.е. като насочени към прекратяване на действие на погасителния план, а не за „прекратяване на договора“, както необосновано буквално твърденията се интерпретират от въззивника. В този смисъл и въззивният съд намира, че предмета на обжалваното установяване съвпада изцяло с притезанията, заявени от кредитора и възпроизведени в издадената заповед за изпълнение. Затова, макар действително да не е изложил конкретни мотиви по заявено в отговора по иска възражение срещу квалифицирането на претенцията на договорно основание, първоинстанционният съд правилно е разгледал именно иск за установяване на предсрочно изискуеми задължения, поети по двата договора за заем, за чието обезпечаване е била учредена и ипотеката, послужила за снабдяване на обезпечения кредитор с оспореното изпълнително основание.

В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира, че заповедта е била връчена и оспорена от длъжника по реда на чл. 414 ГПК, което налага съдебно установяване на правата на кредитора по специалния ред. Обезсилването на изпълнителния лист в резултат от отмяна на допуснатото незабавно изпълнение (със служебно известно на съда определение № 187/14.01.2021г по ЧТД3679/2020г. на ВОС) не изключва интереса от стабилизиране на оспорената заповед, която не е била обезсилена (арг. от т.13 от ТРОСГТК 4/2013г. на ВКС) и може отново да бъде приведена в изпълнение. Установяването на изискуемите вземания на обезпечения кредитор в обжалваната част от произнесеното съдебно решение в полза на заемодателя е допустимо.

Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за установяване на идентично уговорени в два договора, сключени последователно между едни и същи страни, задължения на заемополучател за предсрочно изискуеми предоставени главници(съответно 72000.00лв. и 3000.00 лв.), неплатена договорна лихва, начислена до момента на предсрочната изискуемост 27.07.2020 г. според уговорка в чл. 2.2, б. „ж“ и „з“ от договорите (съответно 9160.00 лв. и 381.67лв.), наказателна лихва, начислена за допусната забава за периода 11.12.2019 г. – 27.07.2020 г., уговорена в чл. 2.6 и чл. 2.8 от договорите(съответно 18 360.00лв. и 765.00 лв.), договорна неустойка за предсрочно прекратяване, уговорена чл. 2.7( съответно 43200.00 лв. и 1800.00 лв.), както и законна лихва върху главницата, за периода след предсрочната изискуемост 27.07.2020 г. до подаване на заявлението (съответно 100.00 лв. и 4.17 лв.), със съответните акцесорни последици от уважаване на заявление по чл. 417 ГПК.

Длъжникът е оспорил в отговора по исковата молба валидността на договарянето, като се е позовал както на специална нормативна уредба на 4 потребителско кредитиране и общата закрила срещу неравноправно договаряне, така и на по-общо опорочаване на договор, поради противоречие с морала при съществена нееквивалентност на възнаграждението на кредитора и получена от потребител финансова услуга. Изрично са оспорени твърденията за предоставена преддоговорна информация като насрещно е посочено антидатиране на всички представени от кредитора книжа и твърдение за съставянето им едновременно на 11.10.2018г в нотариалната кантора при учредяване на ипотеката.

Решението не е обжалвано в частта, с която са били отхвърлени претенциите за двата вида допълнителни задължения (наказателна лихва и неустойка при предсрочно прекратяване), поради което въззивният съд зачита стабилното вече отричане на действителността на уговорките в чл. 2.6 и чл.